Глава 3
На лов за бабаяга

Мис Тик си свали шапката, бръкна в нея и дръпна един канап. С малко щракане и пльокане шапката прие формата на доста стара сламена шапка. Тя събра хартиените цветчета от пода и внимателно накичи с тях шапката.
Накрая каза: Пфу!
- Не можеш просто да оставиш детето ей така. – обади се жабокът от масата.
- Как така?
- Тя определено има Първо Зрение и Втори Акъл. Това е много силна комбинация.
- Тя си пада малко всезнайка – отбеляза мис Тик.
- Точно така. Също като теб. Тя те впечатли, нали? Знам, че те впечатли, защото беше доста гадна с нея, а ти винаги правиш така с тези които са те впечатлили.
- Искаш ли да те превърна в крастава жаба?
- Я да видим... – подметна саркастично жабокът – По-яка кожа, по-голям ръст, възможността да ме целуне принцеса се увеличава на сто процента... добре, защо не. Веднага като сте готова, мадам.
- Има и по-лоши неща от това да си жаба. – забеляза мрачно мис Тик.
- Опитай някой път – не се впечатли жабокът – Както и да е, аз определено я харесах.
- Както и аз – каза рязко мис Тик – Чува значи тя, че стара жена е умряла, защото тея идиоти са я мислели за вещица и решава тя да стане вещица, за да не правят така друг път. Чудовище се втурва към нея от реката, а тя го налага с тиган! Чувал ли си някога поговорката че “всяка страна си намира вещицата”? Тук, обзалагам се, се случва точно това. Но пък вещица на варовик? Вещиците виреят на гранит и базалт, плътна яка скала! Знаеш ли какво е варовикът?
- Ти ще ми кажеш.
- Това са черупките на милиарди и милиарди малки безпомощни морски твари умряли преди милиони години. – каза мис Тик – Това са .... крехки кости. Меки. Калпави. Трошливи. Дори пясъчникът е по-добър. Обаче... тя е израсла на варовик и е яка, а е и ръбата. Тя е родена вещица. На варовик! Което е невъзможно!
- Тя напердаши Джейни! – отбеляза жабокът – Момичето си има талант!
- Може би, но и трябва и нещо повече. Джейни не е много умна. Тя е само Забранително чудовище от първа степен. И тя сигурно се е чувствала доста объркано в поток, когато обичайното и местообитание са застоялите води. Има много, ама много по-лоши неща от нея.
- Какво имаш предвид под “Забранително чудовище първа степен”? Никога не съм чувал да я наричат така. – поинтересува се жабокът.
- Освен че съм вещица, аз съм и учителка. – каза мис Тик докато си нагласяше шапката – Следователно съставям списъци. Правя класификации. Записвам нещата в пригледни таблици с два цвята мастило. Джейни е едно от многото същества изобретени от възрастните, за да не смеят децата да ходят на опасни места. – тя въздъхна – Ех, ако хората вземеха да помислят преди да измислят чудовища.
- Длъжна си да останеш и да и помогнеш. – каза жабокът.
- Практически тук нямам сила – отвърна мис Тик – Казах ти вече. От варовика е. И си спомни червенокосия човек. Нак Мак Фигъл я заговори! Предупреди я! Аз през живота си не съм видяла нито един от тях! С тях на нейна страна, кой знае какво ще съумее тя?
Тя взе жабока в ръце и продължи:
- Сещаш ли се какво ще стане сега? Всичките неща заключени в старите приказки. Всичките онези причини да не се отклоняваш от пътеката, да не отваряш забранената врата, да не казваш неправилната дума или да не разсипваш сол. Всичките измишльотини от които децата имат кошмари. Всичките чудовища изпод най-голямото легло в света. Има място, където всички измишльотини са истински и сънищата са реални. И ако никой не ги спре, те ще станат истински тук. Ако не бяха Нак Мак Фигъл, щях да съм наистина обезпокоена. При това положение ще се опитам да докарам някаква помощ. Без метла това ще ми коства най-малко два дни!
- Не е честно да я оставяш сама с тях – каза жабокът.
- Тя няма да е сама. Ще има теб.
- Оу – рече жабокът.

Тифани спеше в една стая с Фастидия и Хана. Тя се събуди, когато ги чу да идват и полежа със затворени очи, докато дишането им не стана равномерно, което ще рече че са засънували сънища за млади стригачи на овце свалили ризите си. Навън лятна мълния забляска по хълмовете и затътна гръм...

Гръм и Мълния. Преди да разбере, че това са звукът и светлината на бурята, тя ги знаеше като кучета. Овчарските кучета на Баба винаги бяха с нея, под открито небе и под покрив. Видиш ги като бели резки в далечината по торфа, а в следващия момент изведнъж се озоват задъхани тук, с очи неоткъсващи се от Бабиното лице. Половината кучета по баирите бяха кутрета на Мълния, обучени от Баба Болежкова.
Тифани беше ходила със семейството си на големите Кучешки състезания. Всички овчари от Варовитище се събираха на тях и най-добрите излизаха да покажат колко ги бива да работят с кучетата си. Кучетата скупчваха овцете, разделяха ги, вкарваха ги в кошарите... а понякога се втурваха и се счепкваха с други кучета, понеже и най-доброто куче си има лоши дни. Но Баба никога не излизаше с Гръм и Мълния. Тя все се облягаше на оградата с кучетата легнали пред краката и, гледаше съсредоточено представянето и пуфкаше с калпавата си лула. И бащата на Тифани каза, че след като всеки овчар покажеше как се оправят кучетата му, съдиите ще погледнат нервно към Баба Болежкова за да видят какво мисли тя.
Всъщност всички овчари гледаха нея. Баба никога не излизаше на състезанията, защото самата тя беше състезанията. Ако Баба решеше, че си добър овчар, ако кимнеше като излизаш на арената, ако пуфнеше с лула и кажеше “а така”, то ти си героят на деня и цялото Варовитище е твое...
Когато Тифани беше малка и беше на Кърището с Баба, Гръм и Мълния и бяха бавачки. Те лежаха и бдяха на няколко крачки от където тя си играеше. И тя беше толкова горда, когато баба и разреши да ги използва да събере едно стадо. Тя търчеше възбудено натам насам крещейки “Тук!”, “Натам!” и “Давай!” и, о чудо, кучетата се справиха отлично.
Сега тя знаеше, че те щяха да се справят отлично, каквото и да викаше тя. Баба само си седеше там пушейки лулата си и кучетата като че четяха мислите и. Те се оставяха само на Баба Болежкова да ги командва...

След малко бурята утихна и зашумоли лек дъжд. По някое време котаракът Плъхарко отвори вратата и скочи в леглото. Плъхарко беше голям, толкова голям, че като че течеше. Той беше толкова тлъст, че на всяка що годе равна повърхност само се разнасяше като голяма локва от козина. Той мразеше Тифани, но никога не позволяваше на личните си чувства да застанат на пътя му към топло местенце за спане.
Тя трябва да беше заспала, защото се събуди, когато чу гласовете. Те изглеждаха много наблизо, но някак си бледи.
- Кривънци! Нема лошо да ка’еш “намери бабаягата”, ма оно ка’и ми де да гледаме. Че они дангалаците, да ти ка’eм, са си лика прилика!
- Епа Не-съвсем-дребен Джорди дето беше за риба рече, че она била големо големо моме!
- Нема файда, я да ти речем! Че они сите са големи големи момета!
- Брей цървул с цървул! Секи знае, че бабаягите се са с остри капи!
- Па она като спи не е ли бабаяга тогаз?
- Ей? – прошепна Тифани.
Настана тишина, изпълнена с дишането на сестрите и. Но някак си, тя не можеше да обясни как, това беше тишина от някой много внимаващ да не дигне шум.
Тя се наведе и погледна под леглото. Там нямаше нищо освен нощното гърне.
Но малкия човек на реката говореше точно така.
Тя легна отново и се заслуша докато ушите и не заболяха.
После се зачуди, какво ли ще да е това училище за вещици и защо досега не го е видяла.
Тя познаваше всяка педя в околността на две мили околовръст. Най и харесваше реката и вировете където щуките се печаха на слънце над водораслите и бреговете където гнездяха рибарчета. Към миля нагоре по реката имаше гнезда на чапли и тя обичаше да се промъква към птиците когато те идваха да ловят риба, защото няма нищо по смешно от чапла опитваща се да литне когато я стреснеш...
Тя се обърна и се накани наново да заспи, мислейки си за земите край чифлика. Тя ги знаеше всичките. Нямаше тайни места, които тя да не знае.
Но може би то имаше вълшебна порта. Тя самата щеше да направи така ако си имаше вълшебно училище. Щеше да има тайни врати навсякъде, дори и на стотици мили от училището. Като погледнеш нужната скала да речем по пълнолуние и хоп ето ти я портата.
Да обаде училището си е училище. Все ще да има уроци по летене с метла и как да си остриш шапката и вълшебни трапези и много нови приятели.
- Заспа ли момето ма?
- Епа не я чувам да мърдоли.
Тифани отвори очи в тъмнината. Гласовете изпод леглото леко кънтяха. Какъв късмет че гърнето беше празно и чисто.
- Верно бе. Че да излазуеме от туй гърне тогаз.
Гласовете се движеха през стаята. Ушите на Тифани се опитваха да се извият за да ги следват.
- Глей ма, къще! Глей оно си има столовье и таквоз!
Намерили са кукленската къщичка, помисли си Тифани.
То беше голяма къщичка, направил я беше господин Блок, дърводелецът на чифлика когато най-голямата сестра на Тифани, която сега вече си имаше две свои бебета, беше още малко момиченце. Не беше особено изящна. Господин Блок не си падаше по фината работа. Но през годините момичетата я бяха украсили с късове плат и проста мебелировка.
Съдейки по гласовете, човечетата я смятаха за палат.
- Е бре, е бре, богато си е тука, нема лабаво! Она одаята си има креват! С възглавки!
- Кротко ма, нечеме да събудиме некоя от тех, я!
- Кривънци, че я сам тих като ситен поганец! Леле! Тука има джандари!
- Що ми думаш за джандари ма?
- В одаята има униформени бе!
Намерили са дървените войничета, помисли си Тифани стараейки се да не диша шумно.
Строго погледнато не им беше мястото в кукленската къщичка, но Уентуърт още не беше пораснал за тях, така че служеха за невинни присъстващи в дните когато Тифани събираше куклите си на чай. Добре де, това което минаваше за кукли. Играчките в чифлика трябваше да са бая здрави за да оцелеят през поколенията, а не всички играчки бяха толкова здрави. Последния път когато Тифани опита да събере парти, гостите бяха парцалена кукла без глава, две дървени войничета и три четвърти плюшено мече.
Трясъци и топурдия се разнесоха откъм кукленската къщичка.
- Хванах единио! Ей ма чиляк, мо’e ли майчето ти да кърпи а? Кърпи туй ма! Олеле! Он има чутура като дръво ма!
- Кривънци! Тука има некой ич без глава!
- Нема чудно, оти тука има мечка! Ручай ми ботушо бе!
На Тифани и се струваше, че макар собствениците на трите гласа да се биеха с неща, които не можеха да отвърнат, в това число с еднокрако плюшено мече, в боя все пак имаше повече от една страна.
- На ти! На ти! На ти! Че ти требе ново чене бе чумо дребна бе!
- Некой ми апе крако! Некой ми апе крако!
- Елате ма! Сами си се тепате бе дребни идьоти бе! Ей сега че ви научим я!
Тифани усети как Пръхарко се размърда. Колкото и да беше дебел и мързелив, той ставаше светкавично бърз, когато станеше дума за нахвърляне върху мънички същества. Тя не можеше да го остави да хване …. Каквото и да са те, колкото и зле да звучаха.
Тя се разкашля шумно.
- Виде ли бе? – викна един от гласовете от кукленската къщичка – Събудихте ги! Я да бегаме!
Отново настана тишина и този път Тифани реши, че това е тишината когато няма никой, а не тишината когато някой е невероятно тих. Плъхарко пак заспа, помръдвайки уши докато обезкостяваше някого в тлъстите си котешки сънища.
Тифани изчака още малко, после стана и се промъкна към вратата на спалнята гледайки да не настъпи някоя от двете скърцащи дъски. Слезе в тъмното по стълбите, примъкна един стол, измъкна книгата с Приказките от Бабината лавица, вдигна резето на задната врата и излезе навън в топлата лятна нощ.
Беше мъгливо, но отгоре се виждаха няколко звезди и на небето имаше гърбава луна. Тифани знаеше, че луната е гърбав, защото беше прочела в Алманаха, че “гърбава” значи, че луната е само малко по-пълна от полумесец, така че тя започна да внимава когато му дойдеше времето, за да може да си каже: “Я, колко е гърбава луната тази нощ...”
Може би това ви казва за Тифани повече, отколкото тя би искала да знаете.
На светлината на изгряващата луна баирите бяха като черна стена запълнила половината небе. За миг тя а да потърси светлинката от лампата на Баба Болежкова...
Баба не беше загубила нито едно агне. Едно от първите неща които си спомняше Тифани беше как майка и я държи на прозореца през една мразовита нощ рано напролет, с милиони бляскави звезди искрящи над планините, а в тъмнината на баирите единствената жълта звезда на съзвездието Баба Болежкова лъкатушеше през нощта. Тя не би си легнала докато не намери агнето, независимо колко лошо е времето...
Имаше едно място, където в голямо семейство човек можеше да удовлетвори нуждата си от уединение и това беше нужникът. Там отиваше който искаше да остане за малко насаме. Там имаше свещ, а на един канап висеше миналогодишният Алманах. Печатарите познаваха нуждите на читателите си и печатаха Алманаха на тънка мека хартия.
Тифани запали свещта, настани се удобно и отвори книгата с Приказките. Луната се гърбавееше през отвора на вратата изрязан като полумесец.
Тя никога не беше харесвала тази книга. Изглеждаше й, че книгата се опитва да и каже какво да прави и какво да мисли. Не се отклонявай от пътя, не отваряй вратата, но мрази злата вещица, защото тя е зла. О да, и вярвай че размерът на обувката е добър начин да си избереш жена.
Много от приказките бяха твърде подозрителни, ако питаха нея. Като тази, където накрая двете добри деца набутваха лошата вещица в собствената и пещ. Тифани се безпокоеше за това след всичко случило се с госпожа Снапърли. Тя беше сигурна, че от приказки като тази хората преставаха да мислят читаво. Като четеше тази приказка, тя си мислеше: Да прощавате, ама никой няма толкова голяма пещ, че да побере цял човек, а, като стана дума, какво са си мислели тези деца, че могат както си се разхождат да ядат къщите на хората, а? И откъде накъде някакво си момче, толкова глупаво че да не знае, че една крава струва много повече от пет бобени зърна, да има правото на убийство на великана и на кражбата на цялото му злато? Да не споменаваме извършения от него екологически вандализъм! А момиченце, което не може да направи разлика между вълк и собствената си баба трябва или да е тъпа та вдлъбната или да произхожда от изключително грозно семейство. Приказките не бяха истински. Но госпожа Снапърли умря заради приказки.
Тя обръщаше страница след страница търсейки нужните картинки. Защото макар приказките да я ядосваха, картинките обаче, тези картинки бяха, ах, по-хубави от всичко което тя беше виждала.
Тя обърна още една страница и ето я.
Повечето от картинки на феи не бяха особено впечатляващи. Честно казано те приличаха на момиченца от балетно училище току що минали право през трънака. Тази обаче беше ... различна. Цветовете бяха странни и нямаше сенки. Грамадни треви и маргаритки растяха навсякъде, така че феите уж трябваше да са малки, но те изглеждаха големи. Те приличаха на доста странни хора. Със сигурност не приличаха на феи. Надали си имаха крилца. Фактически някои приличаха на чудовища. Момиченцата с балетни полички нямаха никакъв шанс срещу тях.
И чудна работа, от всички картинки в книгата само тази изглеждаше като нарисувана от художник, изобразявал каквото е имало пред очите му. Другите картинки – балеринките и бебенцата с ританки, изглеждаха нагласени и сладникави. Тези не. Това ще рече, че художникът е бил там...
... или поне за него си е било така, помисли си Тифани.
Тя се вгледа в долния ляв ъгъл и ето го. Беше го виждала и преди, но трябваше да знаеш къде да гледаш. Това определено беше малко червенокосо човече, облечено само в препаска, мръщещо се от картината. Изглеждаше много гневен. И... Тифани приближи свещта за да види по-ясно... да, той определено правеше жест с ръка.
Каквото и да значеше този жест, той беше груб, това си се виждаше от пръв поглед.
Тя чу гласове. Отвори вратата с крак за да чува по-добре, защото вещиците винаги слушат какво си говорят другите хора.
Звукът идеше оттатък плета, където не би трябвало да има нищо друго освен овце чакащи да ги карат на пазар. Овцете обикновено не си говореха. Тя внимателно се промъкна в мъгливата зора и намери малка пролука в плета, изровена от зайците, откъдето можеше да се види достатъчно.
Един овен си пасеше кротко край плета и гласовете идеха откъм него, по-точно откъм избуялата трева под него. Говореха поне четирима души, всичките комай в лошо настроение.
- Кривънци! Сакаме говедо, не ягнища!
- Оти бе, се си е харно! Айде момци, грабайте по крак!
- Епа да, сите крави са у оборо, земаме к’вото мо‘еме!
- Тихо ма, тихо, чуете ли що ви казуем!
- Епа кой че чуе? Айде момци – ян... тан... тет-ра!
Овенът леко се дигна във въздуха и тревожно заблея като потегли заднишком през полето. На Тифани и се стори че зърна червени коси в тревата край краката му, но те се изгубиха когато овенът беше изнесен в мъглата.
Тя се промуши през плета без да обръща внимание на драскащия я клонак. Баба Болежкова не би оставила никого да му се размине да краде овце, та ако ще да е невидим. Но мъглата беше тъста и този път Тифани чу шум в кокошарника.
Отмъкнатата със задника напред овца можеше да почака. Сега от нея имаха нужда кокошките. През последните две седмици на два пъти там беше влизала лисица и които кокошки не беше взела, почти престанаха да снасят.
Тифани хукна през градината докато нощницата и се хващаше по прангите на боба и клоните на касиса, и се втурна в кокошарника.
Там нямаше хвърчаща перушина, нямаше я паниката каквато би причинила лисицата. Но пилците се бяха разкудкудякали, а петелът Гиздан крачеше нервно натам-насам. Една от кокошките изглеждаше озадачена. Тифани бързо я вдигна. Отдолу имаше две малки сини червенокоси човечета. Всяко беше сграбчило по яйце в ръцете си. Гледаха към Тифани много гузно.
- Е, не! – каза единият – Момето! Она е бабаягата...
- Вие крадете нашите яйца – каза Тифани – Как смеете! И не съм ви баба яга!
Човечетата се спогледаха, после погледнаха яйцата.
- К’ви яйца? – попита едното.
- Яйцата, които държите – натърти Тифани.
- Що? Тея ли? Оно било значи яйца? – рече този, който беше заговорил пръв гледайки яйцата все едно ги вижда за пръв път – А ние си мислихме че са, ъъъ, камичета.
- Камичета. – подтвърди нервно другият.
- Сгушииме се ние под твоя пилец за мънечко топлинка – продължи първият – И к’во да видиме – сите тея неща, дето си мислехме че са камичета, и че зарад тех горкото пиле се спира да кудкудяка.
- Кудкудяка. – повтори другият, кимайки най-усърдно.
- ... па като ни стана жал за горката душица, па...
- Върнете ... яйцата ... на мястото ... им – каза бавно Тифани.
Този, който беше говорил по-малко сръга другия:
- Я да сториме както она ни дума. Че работата на зле оди. Не мо’e да са излее на глава с Болежкови, а туй моме е бабаяга. Она дрънна Джейни, а тая работа никой не я е правил досега.
- Епа да, не бех помислил за това.
Човечетата оставиха яйцата много внимателно. Едното даже дъхна по черупката на своето и я избърса с края на дрипавата си препаска.
- Нема лошо, гос’жа – каза той. После се спогледа с другия. И двамата изчезнаха. Но във въздуха като че ли се мярна нещо рижо а няколко сламки край вратата на кокошарника литнаха.
- И съм госпожица! – извика след тях Тифани. Тя върна квачката върху яйцата и тръгна към вратата – И не съм ви никаква баба яга! Вие да не сте някакъв вид феи? И имаме да си говорим още за нашия воен-, сиреч за нашия овен.
Нямаше отговор освен дрънченето на кофите край къщата, което значеше, че другите вече стават.
Тя прибра Приказките от нужника, духна свещта и влезе в къщата. Майка и палеше огъня и я попита къде е ходила, а тя каза, че била чула суматоха в кокошарника и отишла да види дали пак не е влязла лисица. Не че беше лъжа. Всъщност си беше съвсем вярно, макар да не беше съвършено точно.
Като цяло Тифани беше доста правдива, но и се струваше, че понякога не е толкова лесно да се разделят нещата на “истина” и “лъжа”, а по-скоро на “неща, които хората трябва да знаят в този момент” и “ неща, които не е нужно да знаят в този момент”.
Освен това тя не беше сигурна какво точно тя знае в този момент.
На закуска имаше каша. Тя ядеше бързо, нямайки търпение да отиде до кошарите и да види тази работа за онзи овен. Може пък да има следи в тревата или нещо такова...
Без да знае защо тя погледна нагоре.
Плъхарко беше легнал да спи пред пещта. Сега беше застанал нащрек. Тифани се опита да види какво гледа котаракът.
На шкафа имаше ред сини и бели вази, които не ставаха за нищо полезно. Някаква възрастна леля ги беше оставила на майка и, която се гордееше с тях, понеже те изглеждаха хубави, но бяха съвсем безполезни. В чифлика нямаше много място за добре изглеждащи безполезни неща, така че те бяха много ценени.
Плъхарко се беше вгледал в капака на една от тях. Капакът се понадигна много бавно и отдолу се мярна червена коса и зяпнаха две малки очички.
Когато Тифани се вгледа в тях, капакът отново се спусна. Следващия момент тя дочу приглушено топуркане и съдината се заклатушка, а над шкафа се издигна малко облаче прах. Плъхарко изумено се оглеждаше.
Те със сигурност бяха много бързи.
Тя хукна към кошарите и се огледа. Мъглата се беше разсеяла и чучулиги се издигаха над ридовете.
- Ако онзи овен не се върне на мига – викна тя към небето – ще има разплата.
Гласът й отекна от хълмовете. И тогава тя дочу, много тихичко, но и съвсем наблизо, гласчета:
- Що каза бабаягата? – попита първият глас
- Каза, че некой че си плати!
- Олеле-малеле, олеле-малеле! Загазииме я!
Тифани се огледа с лице почервеняло от гняв.
- Ние имаме дълг – обърна се тя към небето и към тревата.
Баба Болежкова беше казала това веднъж, когато Тифани плачеше за едно агне. Тя говореше малко по старовремски и рече така: “Като богове сме ний за зверовете в полето, джигитчето ми. Ний определяме, кое е време да се родят и кое е време да умрат, а от туй време до онуй време ний имаме дълг”.
- Ние имаме дълг – повтори Тифани, малко по-меко. Тя огледа полето:
- Знам че ме чувате, където и да сте. Ако този овен не се върне, някой ще ... я загази.
Чучулигите пееха над пасищата и правеха тишината още по-дълбока.
Тифани имаше да свърши туй-онуй по чифлика преди да намери още време за себе си. Това включваше хранене на кокошките и събиране на яйцата и усещане на известна гордост от факта, че те са с две повече отколкото щяха да бъдат иначе. Включваше също донасяне на шест кофи вода от кладенеца и зареждане с цепеници в кутията до печката, но тя остави тези работи за по-късно, защото не и харесваше чак толкова да ги прави. Но пък много и харесваше да бие масло. Това и даваше време да мисли.
Когато стана вещица с островърха шапка и метла, си мислеше тя докато въртеше ръчката, само ще замахна с ръка и маслото ще излезе направо ей така. И ако някое от онея рижи дяволчета само си помисли да взема от нашите животни, ще...
Нещо зад нея пльосна, там където бяха наредени шестте кофи, с които тя трябваше да ходи до кладенеца. Една от тях сега беше пълна с вода и точно тя още се кандилкаше.
Тя продължи да си бие като че ниещо не се е случило, но след малко спря и отиде до сандъка с брашно. Взе една шепа и го разсипа над прага, след което се върна да бие маслото.
След някое време зад нея се чу ново плискане. Когато тя се обърна, зад нея, да точно така, имаше още една пълна кофа. А по брашното на прага имаше само два реда малки стъпки – едни излизащи от мандрата, други влизащи.
Когато някоя от тежките дървени кофи беше пълна Тифани едва можеше да ги повдигне.
Значи, помисли си тя, освен че са невероятно бързи, те са и извънредно силни. Аз наистина съм твърде спокойна, като се има предвид всичко това.
Тя погледна нагоре към големите греди дод покрива и от там падна малко прах, като че нещо се беше бързо-бързо отдръпнало.
Мисля, че трябва веднага да сложа край на това, помисли си тя. От друга страна нищо няма да стане ако изчака докато се напълнят всичките кофи.
- А после трябва да се напълни с цепеници кутията в миялнята – каза тя на глас. Е, струваше си да опита.
Продължи да бие масло без да си дава труда да се обръща когато чу още четири плискания зад себе си. Нито пък когато чу приглушено шушукане и тропота от цепеници хвърляни в кутията. Обърна се чак когато шумовете спряха.
Кутията за дърва беше пълна чак до тавана и всичките кофи бяха пълни. Брашното беше цялото в стъпки.
Тя спря да бие маслото. Усещаше очи взряли се в нея, множество очи.
- Ъ... благодаря ви – каза тя. Не, това не беше правилно. Звучеше някак си нервно. Тя остави ръчката и се изправи, стараейки се да изглежда колкото се може по-свирепа.
- А какво стана с нашия овен? – попита тя – Няма да ви повярвам, че наистина съжалявате, докато не видя овена върнат!
Откъм кошарите се чу блеене. Тя отърча до края на градината и надзърна през плета.
Овенът се връщаше, заднишком и с голяма скорост. Рязко спря до самия плет и рухна на земята когато човечетата го оставиха. За момент едно от червенокосите човечета се появи на главата му. Дъхна върху рога му, избърса го с края на препаската си и изчезна като вихър.
Тифани замислено се върна в мандрата. О да, някой беше довършил и биенето на маслото. И освен това беше направено на дузина тлъсти златисти бруса подредени на мраморната плоча, където тя обикновено ги правеше. Имаше даже по отпечатано магданозово листо на всяко парче.
Дали пък не са домашни духчета? Съгласно Приказките, домашните духчета които в замяна на купа мляко вършеха всякаква къщна работа. Само че на картинката те бяха весели мили дребосъчета с дълги островърхе качулки. А пък рижите човечета изглеждаха сякаш никога през живота си не са кусвали мляко, но може би си струваше да се опита.
- Добре – каза тя на глас – Това е друго нещо. Благодаря ви. Радвам се, че съжалявате за това, което направихте.
Тя взе една от купичките на котката от купчината до мивката, внимателно я изми, напълни я с надоено днес мляко, остави я на пода и се отдръпна.
- Вие домашни духчета ли сте? – попита тя.
Въздухът се завихри. Млякото се разля по пода, докато купата бясно се завъртя.
- Това, струва ми се, значеше “не” – реши Тифани – Какво сте тогава?
Имаше колкото си щеш от съвсем никакъв отговор.
Тя легна по корем и погледна под мивката, после погледна зад рафтовете за сирене. Вледа се в тъмните, затлачени с паяжини ъгли на стаята. Всичко изглеждаше празно.
Тогава тя си помисли: Имам спешна нужда от образование колкото за едно яйце...

Тифани беше минавала стотици пъти по стръмния път от чифлика до селото. Нямаше и половин миля и през вековете колите го бяха изровили така, че приличаше повече на дере във варовика, а в дъждовно време по него течеше цяла млечно-бяла река.
Беше го изминала до половината, когато започна шушукане. Плетищата зашумоляха без да има вятър. Чучулигите спряха да пеят, и, макар тя да не беше забелязала песента им, тишината и дойде като шок. Няма нищо по-оглушително от края на песен която винаги си е била тук.
Да погледнеш небето сега беше като да гледаш през диамант. То цялото искреше, а въздухът застудя толкова бързо, като че влизаш в леден вир. Тогава под краката и се появи сняг и сняг затрупа плетището. И се чу екот от копита.
Те бяха отстрани, в полето. Кон рпепускаше през снега оттатък плета, който внезапно беше станал на бяла стена.
Тропотът на копита замря. За миг настана тишина и после конят скочи на пътя, хлъзгайки се по снега. Изправи се и конникът се обърна с лице към Тифани.
Всъщност конникът не можеше да се обърне с лице към нея. Той си нямаше лице. Нямаше глава на която да има лице.
Тя побягна. Ботушите и се хлъзгаха по снега, но внезапно умът й стана студен като лед.
Тя имаше два крака хлъзгащи се по леда. Конят имаше два пъти повече крака за хлъзгане. Беше виждала коне опитващи се да преодолеят тази стръмнина по поледица. Тя имаше шанс.
Тя чу зад себе си задъхан свистящ звук и стоновете на коня. Рискува да се обърне. Конят я следваше, но бавно, наполовина ходом наполовина хлъзгайки се. От него се дигаше пара.
На половината път надолу коловозът влизаше в тунел от клони, сега под тежестта на снега приличащи на сблъскали се облаци. А оттатък, Тифани знаеше, че пътят продължава по равно. На равното безглавият ще я настигне. Тя не знаеше, какво би могло да се случи след това, но беше сигурна, че ще е неприятно кратко. Снежни парцали се посипаха по нея когато тя навлезе под дърветата и тя реши да се впусне в бяг. Би могла и да стигне селото. Биваше я в бягането.
Но да речем, че стигне селото, после какво? Не би могла да стигне навреме до врата. А и хората ще търчат наоколо с викове. Мрачният конник не изглеждаше като някой, който би се впечатлил от това. Не, тя трябва да се оправи с него.
Ех, само да си беше взела тигана.
- Мари дребна бабаяго! Запри ма, не се помайвай!
Тя зяпна нягоре. Малко синьо човече се беше показало от снега на върха на плета.
- Гони ме конник без глава! – викна тя.
- Нема да му стане работата. Ти са запри! Глей го у зъркелите!
- Ама той няма очи!
- Кривънци! Ти бабаяга ли си или що? Глей го у зъркелите дето си ги нема!
И синият човек изчезна в снега.
Тифани се обърна. Конят беше стигналл под дърветата, и стъпката му стана по-сигурна на по-равното. Конникът беше извадил меч и я гледаше с очите, които нямаше. Отново се тежкото дишане, нещо не за всяко ухо.
Малките човечета ме гледат, помисли си тя. Не мога да бягам. Баба Болежкова не би избягала от някаква твар без глава на раменете.
Тя скръсти ръце и го погледна.
Конникът спря, като че учуден, но пак ппришпори коня напред.
Синьо-червена фигура, по-голяма от останалите човечета скочи от дърветата. Право върху муцуната на коня, между очите му и хвана по едно от ушите му с всяка ръка.
- На ти пърхот на чело, бе смрад – чу вика му Тифани – Да си спомняш за Голем Йън!
И човечето удари коня по главата със собствената си глава. За нейна изненада конят се люшна настрани.
- Оти си ми толкоз яко ма? – викна малкият боец – На ти още йеднъж, ама с чувство!
Този път конят отчаяно задрапа назад, но задните му крака се изметнаха и той се срути в снега. Малки сини човечета изригнаха от плета. Конникат се опита да се изправи, но беше залят от синьо-червен ураган от вряскащи същетсва –
И изчезна. Снегът изчезна. Конят изчезна.
Сините човечета за момент се озоваха на купчина на горещия прашен път. Един от тях се оплака:
- Ау, кривънци! Ритнах се у моята си чутура!
После и те изчезнаха, но за миг Тифани зърна по някой друг синьо-червен вихър да профучи към плета.
И чучулигите отново запяха. Плетищата бяха зелени и нашарени с цветя. Нито едно клонче не беше прекършено, нито едно цветче потревожено. Небето си беше синьо, без диамантени искрици.
Тифани погледна надолу. Снегът се топеше на върховете на ботушите и. Чудна работа, това и хареса. Това значеше, че каквото и да бе станало току-що, беше вълшебство, а не лудост. Защото ако затвореше очи, тя все още можеше да дочуи свистящото дихане на безглавия човек.
Това, което и трябваше сега бяха хора, и да се случат обикновени неща. Но повече от всичко друго тя искаше отговори.
Всъщност, това, което и се искаше повече от всичко друго, беше да не чува свистящото дишане щом затвори очи...

Палатките ги нямаше. Освен няколко парчета счупен тебешир, огризки от ябълки, тук-таме изпотъпкана трева и, уви, няколко кокоши перца, нямаше нищо от което да личи, че учителите изобщо са били тук.
- Псът! – чу се приглушен гласец.
Тя погледна надолу. Един жабок се измъкна изпод лападово листо.
- Мис Тик каза, че ще се върнеш – каза той – Изглежда ти се иска да разбереш някои неща нали?
- Всичко! – започна Тифани – Наводнихме се от малки човечета! И половината им приказки не разбирам! Те все ме наричат баба яга!
- А, да – кимна разбиращо жабокът – Значи Нак Мак Фигъл!
- Заваля сняг, а после го няма! Гонеше ме конник без глава! А един от... Кави казваш че са те?
- Нак Мак Фигъл – повтори жабокът – Известни също като пиктсита. Те наричат себе си Дребнио Волен Народ.
- Добре де, един от тях удари с глава коня! И конят падна! А пък беше грамаден кон!
- Колко типично за Фигъл – отбеляза жабокът.
- Дадох им мляко, а те го разсипаха!
- Дала си на Нак Мак Фигъл мляко?
- Нали каза, че са пиксита!
- Не пиксита, а пиктсита. Те определено не пият мляко!
- Те да не са от същото място като Джейни? – поиска да знае Тифани.
- Не. Те са бунтуват – отговори жабокът.
- Да се бунтуват? Против кого?
- Против всекиго. Против всичко. – обясни жабокът – Сега ме вдигни.
- Защо?
- Защото на кладенеца има жена, която те е зяпнала с един поглед. Пъхни ме в джоба на престилката си, заради всичко свято.
Тифани прибра жабока и се усмихна на жената:
- Правя си колекция от препарирани жаби.
- Хубаво, миличката ми – отвърна жената и се забърза по своите си работи.
- Това не беше особено мило – възмути се жабокът от престилката и.
- Хората и без това не слушат – рече спокойно Тифани.
Седна под едно дърво и извади жабока от джоба си.
- Фигълите се опитаха да откраднат някои от нашите яйца и една от овците ни – каза му тя – Но аз си ги върнах.
- Върнала си си нещо от Нак Мак Фигъл? – не повярва жабокът – Те да не бяха нещо болни?
- Не. Бяха малко ... е, всъщност бяха сладки. Дори свършиха малко къщна работа заради мен.
- Фигълите са вършили къщна работа! – изуми се жабокът – Те никога не вършат къщна работа! И никак не си падат по притичането на помощ!
- И после дойде конникът без глава! – продължи Тифани – Той нямаше глава!
- Е да, това е съществен критерий за специалността му. – забеляза жабокът.
- Какво става, жабок? – попита Тифани – Фигълите ли са нашествениците?
Очите на жабока зашариха, когато и каза:
- Мис Тик всъщност не очакваше ти да се оправяш с това. Тя ще се върне с подкрепления...
- Навреме ли ще се върне? – запита го Тифани.
- Не знам. Вероятно. Но ти не бива...
- Искам да знам какво става!
- Тя отиде да доведе други вещици. Ъ... тя не мисли, че ти трябва...
- Най-добре ми кажи, каквото знаеш, жабок – настоя Тифани – Мис Тик не е тук. Аз обаче съм.
- Друг свят се сблъсква с нашия. – изплю камъчето той – Тук. Е, доволна ли си? Това е което си мисли мис Тик. Но то става по-бързо, отколкото тя е очаквала. Всички чудовища ще се завърнат.
- Защо?
- Защото няма кой да ги спре.
За момент настана тишина.
- Аз съм тук – рече Тифани.