|
Покрай варварското унищожаване на уникалните ни археологически обекти /трагичен пример за който е разграбената до тухла Рациария/, от 4 години се наблюдава не по-малко вандалско затриване на редица обекти посредством бутафорни надграждания, чиято едничка цел е усвояването на европари. Вдигнатите структури /с претенции за реставрирани крепости/ от итонг, тротоарни плочки и бетон унищожават богатото ни културно-историческо наследство. За съжаление в схемата активно участват дейци като т. нар. министър на културата Вежди Рашидов, неговият пръв помощник и идеолог на кича Божидар Димитров /директор на НИМ/, приятелят му архитект фантазьор Юлий Фърков /автор на повечето бутафорни обекти като Цари Мали Град, Перистера, Хисарлъка, Ларгото на Сердика/, съответния обръч от строителни фирми, които нямат нито опит, нито лиценз за реставрационно-консервационни дейности, общински съветници, кметове и пр. бюрократична паплач, която прибира разликата от усвоените по проекта европарти в джоба си /а разликата е солидна, тъй като разходите по 'реставрацията' се надписват, а за надграждането се използват най-евтините възможни материали/. Един нелош текст на Иван Петрински по въпроса за никнещите като гъби родни 'Дисниленди':
Фалшификацията на колективната памет на България
Венецианската харта: „Реставрацията завършва там, където започва хипотезата”
Иван Петрински
Новоизградено струпване на необработени камъни, наричано от авторите си „централна кула”; в крепостта Акра (дн. Черноморец, Бургаско). Ако такава кула-самоделка наистина е съществувала в Късната античност, то тя би била изключително ефикасна – би спряла всеки вражи пристъп, понеже нападателите биха измрели до един от смях. Височината на съоръжението от два човешки боя е съизмеримо с някои оградни зидове в скъпите столични квартали; в случай, че това не е цялата височина (т. е. кулата е останала недопроучена археологически), то това би противоречало на заложеното в чл. 9 на Венецианската харта (1964 г.). Всички размери са неверни, измислени и невъзможни. Зъберите са така изградени, че по-подхождат за скачане от кулата отколкото за укриване от стрелите и копията на нападателите, при това са оставени и недовършени, т. е. били са още по-високи (?). Приведените тук два примера за абсурдни възстановки са по-скоро избрани наслуки; който и археологически паметник да бъде взет за анализ, резултатът ще е подобен.
Нашумя достатъчно проблемът с възстановяването на разкритите при обновяването на столичния център части от античната Сердика. След единодушното отхвърляне на направеното до сега - от всички специалисти, които не са пряко заети с тази "реставрация", от дузина неправителствени организации, от почти всички българи, които са имали глупостта да надзърнат в дупката до ЦУМ; мнозина сигурно са вдигнали кръвното при тая страховита гледка. Същността на проблема в центъра на София е, че откритото чрез археологически разкопки тук изобщо не притежава качествата да бъде запазвано на открито - съвсем други сили, нямащи нищо общо с науката, движеха тоя варварски процес (вж. края на текста). Строежите бяха спрени 5 месеца след нарочно писмо на президента на ИКОМОС Густаво Араос (вж. Извори), в което се призовават отговорните български власти незабавно да спрат ширещата се в страната вандалщина, назовавана за благозвучие "консервация и реставрация".
* * *
Нито е случайно случващото се с недвижимите исторически паметници в България, нито е незначително, нито е отскоро. С първото идване на власт на действащото и сега ръководство на Министерството на културата бе развихрена чудовищна кампания по унищожаването на културно-историческото ни наследство, при това въпреки непрекъснатите упреци на специалистите в тази област - археолозите, архитектите, реставраторите, историците ден след ден съставяха декларации, пишеха писма, позовавайки се на международно приети документи по реставрация и консервация на архитектурни и археологически исторически паметници.
Всички тези специалисти се оказаха невежи житейски - те си въобразяваха, че като посочат очевидните грешки в подобна варварска практика, в Министерството на културата ще се плеснат по челата, ще се разкаят и ще се извинят. Глупости! Едва наскоро повечето специалисти по културно-историческото ни наследство прозряха същността на нещата. Разгромът на българското наследство от миналото бе предварително предвиден и внимателно планиран. А защо това бе потребно и на кого е въпрос, на който може друг път да се отговори.
Първоначално се почна с разгромяване на Националния институт за паметници на културата, който бе главна пречка в осъществяването на предвиждания погром над археологическите и архитектурните паметници. В археологическите организации също се взеха необходимите мерки; сега не остана място за това.
* * *
Принципите на консервационната и реставрационната работа по историческите и културните паметници наистина се менят коренно през последния век и половина - откакто съществува научната консервация и реставрация. "Да се реставрира една сграда не означава тя да се обнови, да се ремонтира или да се преустрои; това означава [сградата - културен и исторически паметник] да се възстанови в завършен вид, по начин, по който тя може и да не е изглеждала никога до наши дни", пише основателят на научната консервация и реставрация Йожен Виоле льо Дюк (1812-1879), и прилага на практика своето виждане, доизграждайки, между другото, и замъка Пиерфон (Chateau de Pierrefonds), близо до Компиен, Северна Франция, според собствените си фантазни представи за идеалния средновековен замък.
Изминалият от тогава век и половина е време на борба с възгледите на Виоле льо Дюк; борба, в която има и ярък български пример. В края на 20-те години на миналия век започват археологическите разкопки около църквата "Св. София" на площад "Александър Невски". За консервационно-реставрационните работи е поканен арх. Александър Рашенов, който първоначално отказва - той смята, че цялостното изграждане на църквата е недопустимо поради липсващите части (цялата олтарна част с предапсидното пространство; крупни обрушавания в западната част на северния кораб; значителни преправки след ХV в.) и въпреки че "всички важни белези на сградата" са всъщност съхранени (Богдан Филов, сп. "Сердика", 1937). След силен политически натиск арх. Рашенов все пак приема да завърши сградата. С научната консултация на проф. Богдан Филов е сътворен шедьовърът на българската реставрация, който всички ние днес познаваме.
Борбата срещу възгледите на Виоле льо Дюк завършва през 1964 г. с приемането на Венецианската харта.
* * *
В самия край на този принудително кратък преглед трябва да се запитаме, поне формално, защо се прави изобщо това варварското разрушаване на българското историческо наследство - от невежество или има и някаква друга причина. Истината е подтискаща; личните ми сметки върху разходите по една дузина подобни безобразни "реставрации" не са никак утешителни. Да, повечето реставрационни недомислици се правят от невежи люде, сложени нарочно на отговорни постове в Министерството на културата, музеите и общините, или направлявани от тях. Но главната причина е най-старата възможна - за пари. Дори една бърза справка, направена от съответните държавни специализирани организации в България, ще покаже, че от парите за тези градежи по предназначение са изразходвани не повече от 20 - преко сили 30%, останалото се прибира неправомерно от изпълнителите, които несъмнено са длъжни да заделят и за ония над тях; все пак твърде много хора трябва здраво да си затворят очите за подобна фалшификация на колективната памет на България (вж. Извори).
Точно поради тази причини воплите на специалистите ще си останат глас в пустиня. Като че на това му викаха мафия; архитектурните и археологическите методи са безсилни в тоя случай, разправата с нея изисква използването на методи от съвсем други науки май . . .
Документи
"Чл. 9. Реставрацията [трябва да се прилага като] изключителна мярка. Нейна цел е запазването и изявяването на естетическите и историческите достойнства на паметника. Реставрацията завършва там, където започва хипотезата; що се отнася до възстановяването по предположение, то всяка работа по допълването, приета за необходима по естетически или технически причини, трябва да зависи от архитектурната композиция и да носи печата на нашето време . . .
Чл. 12. Елементите, предназначени за замяна на липсващите фрагменти, трябва хармонично да се вписват в цялото и заедно с това така да се отличават от оригиналните, че реставрацията да не фалшифицира историческата и художествената документалност на паметника.
Чл. 13. Допълненията са допустими единствено в случай, че те оставят непроменени всички отличителни части на сградата [или на останките от нея], нейното обичайно окръжение, равновесието на композицията и взаимосвързаността с околната среда . . ."
Из "Международната харта по консервация и реставрация на паметници на културата и забележителните места" (Венецианска харта), 1964 г.
"Чл. 3. [Този документ] е създаден в духа на Венецианската харта от 1964 г. . . . като я разширява в отговор на нарастващия обхват на съображенията и нуждите, свързани с културното наследство в наше време.
Чл. 4. В свят, който е подложен все повече на глобализиране . . . същественият принос на съобразяването с автентичността при съхраняването [на историческите паметници] има за цел да изясни и осветли колективната памет на човешкия род . . ."
Из "Документ за автентичността", Нара (Япония), 1994 г.
"Представените случаи [в доклада на Българския национален комитет на ИКОМОС (Международен съвет по защита на паметниците и забележителните места) до централата на организацията в Париж] ясно доказват, че е [налице] мащабна тенденция на хипотетични реконструкции върху руините на археологически обекти в България. Така . . . се разрушава духът на тези паметници и места. Замествайки оригиналните структури, тези реконструкции на практика фалшифицират историята и причиняват необратима загуба на автентичност . . . Те могат да направят невъзможно всяко бъдещо научно изследване. [Необходимо е] незабавно спиране на провежданите в момента хипотетични реконструкции в страната . . ."
Из писмо на Густаво Араос, президент на ИКОМОС, до българските власти, 8 май 2015 г.
Новоизградена кула по южните крепостни стени (основен крепостен зид и протейхизма) на Созопол. Извършеното с изграждането на това съоръжение не може да се определи като реставрация в научния смисъл на това понятие, понеже не служи "за съхраняване и изучаване" на паметника; всъщност съоръжението е напълно произволно. Единствено (почти) верен е размерът според основите на кулата, всичко друго е плод на фантазията: Височините са напълно измислени, без общата височина на кулата да е съобразена с една що-годе приемливо вярна височина на основния крепостен зид, който впрочем, е неоснователно и силно занижен. Градежът в opus mixtum (смесен градеж от редуващи се пояси от камъни и тухли) е несигурен и съвършено произволен - разстоянието между тухлените пояси, както и дебелината им, е измислено; най-горният тухлен пояс (в основата на зъберите) е невъзможен, понеже тухлените редове имат за цел да подравнят, но преди всичко да пластифицират каменната зидария (най-често в opus incertum - градеж от необработени местни камъни), а това не е потребно в най-горния край на зида. Бойниците по кулата са неверни, това не е свободностояща кула (кула-донжон), а украсата от тухли в горния им край е заимствана от блокче по рисуване на четвъртокласник. Покритието на зъберите е напълно произволно. Преминаването на Южната алея на п-в Столец (Стария Созопол) през средата на кулата е вандалско и води до погрешна представа за ходовите нива при съществуването на съоръженията (след VI в.).
|
Re: Погромът над Рациария е национален срам [re: Aulus Vitellius Cels]
