Трябва ли да унищожаваме враговете си

1. Какво е враг?
2. Трябва ли да се унищожи?
3. Когато създаваме врагове от най-любимите си хора.
4. Гневът не бива да бъде таен.

Какво е врагът? Кога един човек приема друг, за такъв (да се разбира и като човек и като враг)?
Враг – силна дума водеща след себе си конфликти и войни. Общоприето е да се гледа на тази дума, като нещо нелицеприятно и при споменаването й, да се изпокриваме, затваряйки се в нашите душевни и нравствени бомбоубежища. Много от нас нямат силата, енергията и волята да й се противопоставят. И затова решават просто да игнорират лицето, събитието или явлението, което стои зад значението на тази проста дума. И какво в крайна сметка е значението й? Никой не знае и никой не може да каже нещо различно от общоприетото. Казахме вече какво е то.
По колко начина вие можете да погледнете на проблема? Вероятно по два. Единия е война, другия е любов (само че не християнска, по надолу ще стане ясно защо).
Да видим до какво води войната. Мисля че до моментно преразпределение на позиции. Т.е. войната, рано или късно ще доведе след себе си друга война. Вероятно по-силна и опустошителна от предхождащата я. Следователно войната не е решението на думата “враг”. Макар “враг” и “война” много често да вървят ръка за ръка в представите на хората. И то си е чиста истина, щото ако няма “врагове”, няма да има и “войни”. И след като изтъкнах, че “войната” е в неразривна връзка с “врага”, то едното от двете може да бъде избегнато, като се игнорира неговата допълваща част. Защото е лесно да се сетим, че ако няма “войни”, то значи няма и “врагове”. Та аз предлагам да предприемем решаването на проблема “враг”, като започнем да заобикаляме “войните”. Всеки от нас, всеки ден води множество малки битки и в крайна сметка често излиза от тях, обрал блясъка, лаврите и славата на една… пирова победа. Замислете се дали е нужно да хвърляме толкова енергия за подобно нещо? Към “врага” не трябва да се подхожда, като към такъв, просто защото на тази дума не трябва да се гледа, като на нещо пагубно и отрицателно. Начина е като й придадем друго значение. Как ще стане това ли? С постъпки. Какви постъпки ли? Такива които избягват войните.
Как може да бъде избегната една война? Тя може да бъде избегната в момента, когато спрем да се самоосъзнаваме, като войни. Ние сме хора. Всеки един от нас е тук на тази земя, със своята собствена житейска мисия. Едва ли Бог ни е създал, за да се унищожаваме един други му. Ще кажете, тоя говори за Бог, а по-горе ни каза, че любовта към “врага” и възприемането му като приятел не може да бъдат подчинени на християнската религия. Това е така, защото ако “обърнем и другата буза”, “врагът” така и няма да разбере, че удряйки, той бърка, унищожава и руши. Решението е в общуването между хората. Всяка една тревога, всяка една мъничка болка, страх или притеснение, трябва да бъдат споделени с другите. Хората трябва да започнат да говорят по между си. Говорете с “врага”. Кажете му какво чувствате. Покажете му грозната рана, която той ви е нанесъл. Така ще разбере, ще прозре , че върши злина.
Защо не бива да унищожаваме “враговете” си? Защото в момента в който унищожим един така наречен “враг” ние автоматично се превръщаме във “враг” поне на двама души – единия сме ние, другия е човека, който сме унищожили. По този начин увеличаваме популацията на думата “враг”.
Както казах общуването е структурната и движеща единица в асимилацията и влизането в контакт на едно човешко същество с друго. Преди всичко трябва да бъдем хора, да се научим да уважаваме, да изслушваме, да казваме, да спазваме.
Злопаметността не е решение. Веднъж в един литературен сайт, в следствие на малък конфликт ми се случи да ме заплашат с думите: “Ние вече няма да те четем”. Трябва да призная че ми стана доста смешно тогава. На свой ред отговорих: “аз пък ще ви чета и уважавам”. Не знам откъде намерих сили в себе си да подтисна нормалната реакция при много хора, да си отмъстя. Аз не обърнах бузата си тогава, а просто казах, че нямам намерение да удрям по чуждата. Приех всичко това с усмивка и отворени обятия. Прегърнах тогавашния си “враг”. Но и разбирам колко съм бъркал, като съм отдавал значение на тази дума и съм я тълкувал в нейната стереотипна разпространеност. Тогава си спомням че на техните зли нападки отговорих с нещо, което бях прочел от една книга: “Най-добрия войн е този, който успее да превърне врага в приятел”.
Моля ви, запомнете това и преди да влезете в някоя ежедневна битка, винаги изхождайте от него. Не убивайте, живейте и обичайте. Еволюирайте, помагайте, превръщайте… бъдете хора, добри хора…
Истина е че най-любимите ни и близки хора са тези пред които можем да се “отпуснем” за едно или друго нещо. Много често и много по-лесно ние изливаме гнева си пред тях. Защото са свикнали на нашите капризи и защото можем да си позволим своеволие пред тях. Но! Гневът не трябва да бъде оставен безнаказано да излиза от нашето същество, той трябва да бъде споделен. Споделения гняв, не е гняв. Кажете какво ви е. Обсъдете го с човека срещу вас. Ако таим гнева си в себе си, той само ни подтиска и нараства, докато в един момент не избие в нещо крайно и неправилно.
Не се страхувайте да посочвате грешките на хората. Защото тези грешки водят до гняв. И ако гнева не бъде елиминиран още в зародиш, ако не бъде избегнат, после много по-трудно ще съумеем да го овладеем и да се справим с него.
Но понякога, както всички хора правим грешки. Изпускаме гнева си пред най-близките си. И се получава един доста противоречив момент, в който отсрещната страна, накърнената, започна да ни приема като… “враг”. Не се плашете. Това е нормална човешка реакция. Все пак ако някой се държи грубо с вас вие едва ли ще го приемате като приятел. И идва момента, когато по субективен или обективен начин приятеля се превръща във “враг”. Това е най-тежката и противоречива борба, която може да съществува. В никакъв случай не бива да губите приятели, а да печелите все нови и нови… Мисля че вече стана ясно как.
Моето дежурно послание към всички вас е:
Нека превърнем враговете си в приятели!