от Flow

Родителите и децата живеят във времето на другия

Веднъж ви казах, че “Децата не приличат на родителите си, а на времето в което живеят”.
А дали не ви подведох?! Аз обичам да подвеждам, да провокирам, да увъртам – поне така казват някои… Други казват че съм обичал да… обичам. И в тази си обич да обичам съм обичал и себе си – сиреч съм бил самовлюбен. Върви им обяснявай че любовта и обичта имат различни характеристики… и че едното е със социален характер, а другото с духовен. Ама то и кой ли те слуша?!... Та както сами се сещате вместо да губя време, за да се защитавам оставям ги да си мислят, че аз си мисля, това което те си мислят, че трябва да мисля и продължавайки играта им казвам че като обичам себе си, всъщност обичам… тях. “Ама как така?” – питат и се кокорят насреща ми. Разяснението е много просто – аз мога да видя себе си във всеки друг. Защото ние хората си приличаме. Е, да някои бързат да лепнат етикетчето “различни сме”, но аз твърдя че ние хората правим едни и същи неща, само че по-различни начини, с различна честота и с различно разбиране. Та мисълта ми беше, че след като мога да видя себе си във всеки един от вас и след като съм самовлюбен, значи и вас ви обичам… :)
В началото на есето, няколко реда по-нагоре казах: “А дали не ви подведох”? Мисля че не, защото ако подведа вас, по моята логика, трябва да подведа и себе си, а понеже съм самовлюбен, аз нямам никакво намерение да правя това. Така че четете си спокойно…

Цитираната от мен преди време арабска поговорка, както много други знайни и незнайни иносказания и легенди, водещи своята идейна аргументация от едно или друго учение носи в себе си известна дълбочина. Но както сами се сещате всяка едно твърдение в зависимост от позицията на мислещия може да бъде прието или отхвърлено. Човек сам прави избор на кое и колко да вярва, само че аз твърдя че вярата на хората е петдесет процентова. Какво значи това? Според мен във всяко едно твърдение има петдесет процента безусловна аргументация и петдесет процента пробойни по корпуса на същата тази аргументация. Т.е. всяко твърдение си има равно по правота и сила опровержение. Хората обикновено или опровергават едно твърдение или го приемат. Но нито едно твърдение до този момент, не е събрало в себе си цялата сто-процентова истина. Причините са много прости – хората вярват и приемат различни неща, а и понякога вярват в едни и същи неща, но ги приемат по различен начин. Така че приетото от един човек, не означава нито сто-процента истина нито сто-процента лъжа, а стойностите са на половина и са напълно равни.
Ето и няколко въпроса:
1.Приличат ли децата на родителите си? – някои да, а някои не.
2. Приличат ли децата на времето си? – някои да, а някои не.
Сега ми кажете колко са процентите, за “вярно” и “грешно” твърдение в следното: “Децата не приличат на родителите си, а на времето в което живеят”…

Ето ви сега и още едно, мое си: “Децата и родителите живеят във времето на другия”…

…
По комунистическо още татко купи един руски дек, с усилвател и колони.Спазари ги от някакъв музикант, който по онова време свиреше към един църковен хор. Тогава декът беше последна дума на техниката и в нас започнаха да се правят пиратски записи на забранени по онова време песни, купони с комшиите от нашия и другите етажи и ние си спечелихме славата на семейството с най-актуална придобивка в квартала.
Тогава модата, мъжете, жените и разбиранията, бяха доста по-различни от днешните. Ако се погледне практично на нещата и преди се правеха същите неща, които се правят и днес. Обосновката на всеки един купон е една и съща – алкохол, танци и музика. Само че както казах в началото на есето, правим едни и същи неща, но начините и разбиранията са различни, най-малкото защото времето в което живеят хората е различно с всяко едно вдишване, то става все по-различно, за съжаление и все по-лошо, но това е друга тема, за друго есе…

Спомням че въпросното “чудо на техниката”, го бяхме поставили в хола на бюфета (сега си спомням че в барчето му имаше много и всякакъв алкохол) и когато усилехме звука на пълна мощност, чашите започваха да падат, прозорците на стаята заплашително да си “тананикат” в ритъма на песента. Мама и татко бяха бохеми и почти всяка вечер се събираха с приятели – млади семейства, съученици от гимназията, колеги от завода и въобще с всичко и всеки, можеха да намерят повод за събиране.
Аз бях атракцията на тези събирания. В градината ни бяха научили едно стихче на английски (сега се чудя как ли не е било на руски?!) и татко всеки път и по няколко пъти даже ме караше да го рецитирам пред всички. Това трябва да призная ми носеше голяма слава, сред приятелските кръгове на моите родители, защото “кръговете” винаги казваха едно и също: “Браво!”, “Ех, че юначееее!”, “Много умно дете!”, “Сладур, ела кака да те цунка по бузката!” (това не отказвам и сега), “Голяма работа ще стане този Алфинети!” (от сериала Алф, мой любим по онова време), “Отдават му се езиците, а френски знае ли?!” и после пак “Браво!”, пак щипане, хапане и целуване по бузите…
Спомням си че и често танцувах под ритмите на забранени парчета (пък и вече може да не са били забранени, щото не си спомням ясно, но беше около края на режима и началото на “новото време” (моля ви се!) или за да е по-извратено всичко, то бе наречено демокрация (кой си направи шега?!).

От онова време в главата са ми останали всички тези парчета, но повечето от тях не бях чувал с години(някои с по десет, петнайсет години). Това бяха парчета на: Smokie, Kiss, Dio, Black Sabbath, Rainbow, White Snake, AC DC, Nazareth, Led Zappelin, Uriah Heep, ZZ Top, Def Leppard, Queen, Foreigner, Shadows, George Baker, Frankie Miller, Johny Nesh, Oscar Benton… айде спирам, щото виждам че настръхнахте…

Напоследък си мисля, че нещо бая отдавна не съм ходил на диско. Не се бях замислял за причината. Хей, рап и техно ли каза някой?... :)

По коледните и новогодишни празници реших да изненадам родителите си, като им “смъкна” всички тези култови парчета от тяхното време, които с годините и те самите бяха позабравили. Дискретно подпитах, какво точно слушаха преди петнайсетина години и се зарових в един от многото пиратски сайтове в търсене и преследване на спомените… С първите няколко песни, с които се сблъсках, буквално “откачих” и надух уредбата (вързал съм я към компютъра) до “дупка”. Не може да си представите какво почувствах – беше някакво прераждане, беше нещо незабравимо, нещо което с всеки удар на барабаните и всеки стон на китарите ме караше да се усещам като последната част от опашката на една велика култура, една велика музика и едно велико… послание. Няма ли да ме попитате на колко съм години? Аз пък няма да ви кажа, защото годините тук нямат никакво значение, а тези песни, тази музика и хората които я слушат никога няма да спрат да съществуват, колкото и “шамаровци” да се навъдят, колкото и да деградира обществото ни, аз все пак знам, че някога едни големи музиканти са били кредото на цяло едно поколение и са им завещали себе си и душите си, заключени в песни с въздишката, стона и крясъка на нещо велико!… :)

И как да не му е тъпо на човек и как да му се ходи на диско…

Затова сложих и това заглавие на есето си – “Децата и родителите живеят във времето на другия”.
Аз живея във времето на родителите си, защото то по-ми харесва. А всички родители в старанието си да бъдат модерни, актуални и да се харесат на децата си, започват да възприемат новите тенденции, като условност, която не бива да пренебрегват, за да не каже един ден детето на мама и татко, че родителите му са демоде…

Родители! Не времето ще ни направи демоде нас хората, а нашето отношение точно към настоящето и бъдещето, защото за да имаш отношение към миналото и за да чувстваш принадлежност към нещо значи, че си модерен, актуален и истински!

А това че някои от нас слушат все още Smokie и Kiss, може да означава, просто че… ЖИВЕЕМ, без значение в кое време, защото всеки живее в… своето си време!*

Сега си мисля, че децата може и да не приличат на родителите си, но могат да приличат на времето им… :)

И още нещо:
Не времето определя принадлежността ви, а вие определяте времето като своя принадлежност!


* Като казвам “своето време” не го употребявам в буквалния смисъл, а в смисъла, който съм вложил в последния ред на есето.