Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 05:19 07.12.22 
Клубове/ Градове / Русе Всички теми Следваща тема Пълен преглед*
Информация за клуба
Тема Да бъдеш себе си [re: vivanov]
Автор vivanovМодератор (оптимист)
Публикувано18.01.05 23:14  



от Flow

Да бъдеш себе си, извън себе си

“Стига-а-а-а!”- изкрещявам аз. Звукът полита към обществото, удря сe в безчувствената му стоманена същност и ме връхлита с ефекта на бумеранг, който бавно, ежедневно и сигурно “реже” моите правилни възприятия за света. Лежа повален в калната локва на собствената си социална среда и вече дори не правя опити, да променя нещо. А мога ли? По какъв начин, освен чрез едно нищо и никакво есе, което най-вероятно дори няма да бъде четено от младите? И все пак, когато боли, когато не разбирам, когато страдам, когато се страхувам, сядам и пиша. Разливам мислите си по клавиатурата на компютъра, а белите бутони са вече черни почернели от тази течна мисловна маса…
Съвсем скоро трябваше да правя репортаж за една новоизлязла стихосбирка. Когато пристигнах на мястото, във фоайето видях група младежи и ги попитах дали знаят къде точно ще е премиерата на книгата. Те от своя страна учудено задигаха рамене и дълго, след като ги отминах чувствах въпросителните им погледи върху гърба си. Така или иначе намерих залата, а там срещнах същото учудване и недоумение, когато на вратата ме посрещнаха. “Ама вие кой сте”? “Сигурен ли сте, че за тука… А? Е добре, добре заповядайте, заповядйте. Ама зала три е това. Да не сте объркал”? Сега беше мой ред да се чудя и мая на културната ни действителност. Беше се събрала една що годе солидна аудитория, но когато прокарах поглед през присъстващите с учудване установих, че бях единствения представител на своето поколение – факт, който от една страна ме правеше специален, но от друга ме изпълваше с тъга… То и в един момент автора, като зачете едни такива тъжни ми ти стихове, мене току що не ми се доплака. За кое ми се плачеше? За мене ли, за другите ли, за кое? Може би в същността на есето ще успея да разбера за какво се натъжих толкова. Може би, може би… А може би все още не разбирам себе си. Ако се разбирах, щях ли да се опитвам да бъда част от поколение, култура и общество, които отказват да ме приемат?! Щях ли да се боря срещу това от което исках да бъда част. Защото аз не се опитвам да го разбера и приема такова, каквото е, а да го видоизменя и метаморфозирам в нещо, което на мене би ми се харесало, би ми допаднало и задоволило Егоистично е, но непримиримостта ми и реалността ме карат да бъда егоист.
Аз не съм част нито от поколението си (в известен смисъл съм, но само дотам), нито от културата си, нито от обществената същност, която се опитва да ми наложи живота. Аз съм част от едно голямо НИЩО! И ако се чувствам близък до нещо, то това нещо съм самия аз. Опивам със зъби да прегриза оковите на стереотипите в едно обездухотворено съвремие, посочвам на хората посоката, която самия аз не виждам, но дълбоко в себе си чувствам, разкъсвам калъфа на собствената си душевна бедност и ограниченост, за да потърся смисъла, за да намеря себе си вътре в себе си. Не знам дали ще успея, но поне мога да опитам. Ще съм чист пред себе си(когато се намеря), че съм го сторил. Затова руша и стържа стонове и въздишки от сърцето си. Затова се себеотричам в устрема към своята същност. За да не се виня един ден, че съм можел да го направя, а не съм…
И да ме разберете по-точно ще кажа, че чести са случаите, когато, един млад човек, изграждащ своята ценностна система и асимилация към света, се опитва да постигне тези неща, чрез една неправилна (и ненавременна в повечето случаи) интеграция в обществото. Т.е. започва да търси своето амплоа в другите, нагаждайки се към техните интереси, поведения и разбирания. А това е крайно неправилно. Поради ред причини и най-вече, заради факта, че не можеш да се опитваш да плаваш в правилната посока, гребящ от малката си житейска лодчица в случаите когато си блъскан, смазван и газен от големите, обкръжаващи те кораби към чийто курс, опитваш да се приобщиш. Това което можеш да направиш е (разбира се с цената на неимоверно повече усилия), да гребеш срещу течението и да се опитваш да заобикаляш огромните преградни стени и бентове, които се изпречват на пътя ти, сиреч, които ти предлага живота. Защото ти си някъде там, отвъд тях, в светлата човешка същност, в същността си на Хомо Сапиенс, в способността си сам да вземаш решения и да чертаеш пътя си. Защото когато тръгнеш към определена цел и гониш нейното постигане, не го правиш вървейки (в случая плавайки) в обратната посока нали?...
“Който търси намира” – гласи една народна мъдрост. Но не е достатъчно само това. Като допълнение ще си позволя да кажа – намира този, който търси на правилното място…
“Почукай и ще ти се отвори” – се казва в Библията, но дори и това ми се струва несъвършено и не до край валидно. Защото сега някои врати ти се отварят още преди да си почукал на тях и те мамят да прекрачиш техния праг, блазнейки те с лъскавата същност на змийска кожа. А когато влезеш, вратата зад теб с гръм и трясък се затваря и вече не можеш да излезеш… Почукай на заключените врати, те рано или късно ще се отворят за теб и ще те приемат. Тогава обаче, когато си готов за това. Всяко нещо в живота на човека си има причинно-следствена връзка. Това, което трябва да се случи, се случва… От теб се иска едно единствено нещо – търпение.
Скоро си мислех (както вече стана дума), че хората не са себе си, когато са навън сред другите. Често много от нас играят разни роли в чужди филми и бягат от себе си, водени от различни подбуди, като това да бъдат забелязани, да са ангажирани, харесвани… Влизайки в една такава роля обаче човек не осъзнава, колко обременен става в действителност. Опитвайки се да приличаме на някого откъм поведение или постъпки, копирайки и пресъздавайки чуждата същност върху нашия собствен вътрешен свят, ние насилваме и потискаме самите себе си. Да знам и другата страна на нещата, че не можеш да се разкриеш пред всеки, че често много от нас са принудени да влизат в разни малки ежедневни ролички, за да оцелеят (физически), за да запазят работното си място, за да си спестят присмеха на другите, за да бъдат (уж) в крак с времето и какво ли още не. Само че е неправилно и нечестно спрямо самите нас. Скоро четох едно интервю с една наша голяма общественичка, която каза следното нещо: “човек не може да промени, кой знае колко света в който живее, но би могъл да промени отношението си към него”. Замислете се над това моля ви. Научете се да се нагаждате към обществените течения и интереси, като същевременно отстоявате вашата лична и неприкосновена човешка позиция. Така ще запазите не само своята душевна идентичност, но ще развиете и една лична, морално устойчива легитимност пред останалите. Бог ни е създал за да бъдем различни. Тук сме (на този свят) за да откриваме разликите по между си и в този процес да се развиваме като личности. Тези разлики, за които говоря се проявяват в отделни сфери на живота – като изкуството, културата, работата, семейството и още и още.
Но с ваше позволение ще се върна на въпроса за децата. Мисля си, че в едно повърхностно социално разсъждение, като това, което правя в момента, на първи план биха могли да се застъпят две неща: че децата, твърде рано започват да искат да бъдат възрастни, а възрастните след първоначалната емоция и разочарование, които им е поднесъл живота, искат да бъдат деца, т.е. да се върнат към детските си години и чистото (макар наивно) детско съзнание. Големите хора искат отново да могат да мечтаят! Може би лудите успяват да бъдат отново деца. Можем само да гадаем за света в който живеят. Но ако един нормален човек, започне да върши детски постъпки, всички ще го сметнат за луд. Та си мисля, че най-добре ще бъде всички да се върнем към първичната си детска същност и заедно да полудеем (то така и така натам сме тръгнали) и после да ги видим ония горе какво ще правят. Защото света ще бъде в краката ни! Защото светлината в детските очи е тази която свети през деня, защото детската усмивка и плач ни карат и нас да се радваме и плачем (като деца), защото детската фантазия е смела и може да си позволи да мечтае. Но това мое отклонение и съвсем налудничаво предложение, както сами се сещате никога няма да стане. Решение и за децата и за възрастните има- примера.. Научете се да давате (правилен) пример на своите деца и също да се учите от самите тях, защото преди още да ги научите вие, те вече ще са започнали да ви учат, учейки самите себе си…
Когато човек разкрие своята искрена същност пред останалите, рано или късно ще се намери някой който да оцени това, да забележи и много по-лесно да ви намери…
Така ще започнем да живеем в един истински и по-красив свят на човешки взаимоотношения и обич към природата.
Има един сайт за художествена литература, в който понякога ти се казва: “Текстът е твой нямаш право да гласуваш”, ще перифразирам това и ще кажа животът си е твой имаш право да гласуваш, за…себе си.



Цялата тема
ТемаАвторПубликувано
* “Творческо Русе” vivanovМодератор   18.01.05 23:16
. * Културата vivanov   18.01.05 23:06
. * Децата приличат на времето си vivanov   18.01.05 23:08
. * Родителите и децата vivanov   18.01.05 23:12
. * Да бъдеш себе си vivanov   18.01.05 23:14
. * Враговете ни vivanov   18.01.05 23:16
. * Добро утро, Град! vivanov   17.04.05 23:59
. * Черното слънце vivanov   18.04.05 00:21
. * Една свещ vivanov   18.04.05 00:24
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2022 Dir.bg Всички права запазени.