За каква опасност говоря , какво опасно може да има в една трапезария за бедни, освен някой да получи стомашно разстройство от храната или някоя бабичка с разширени вени да получи болки в краката и да трябва да я придружавам до в къщи изслушвайки историята на тъжния й живот!? И първото, и второто се случват много често. Особено да изслушваме, просто ни се налага всеки божи ден. И така, както си пиехме кафето с Николайчо след разсипването на храната и се наслаждавахме на спокойствие, някой изохка в дъното на трапезарията, по-точно издаде глух стон, сякаш умирайки. Така си помислихме и се впуснахме към Чичо Ончо . Винаги знаехме кой къде сяда и общо взето какви неприятности може да ни докара. Ончо беше хилаво старче, на около осемдесет, кожа и кости.
- Ох, ох, ох, какво доживях....да се храня в кухня за бедни-отново изохка той.
- Че какво й е на кухнята? Кухня като кухня.- каза с благ тон Николайчо, който преди мен беше стигнал до Ончо.
-Ох, ох, ох и да се храня на една маса с тези хора.
- Че какво им е на хората?-пак поде Николайчо и пак си отговори- Хора като хора.
Последваха още няколко изохквания на хилавия старец и още няколко отговора от типа -че какъв, че каква, че какви....когато Николайчо ми даде знак, че не издържа повече. Това се случваше много рядко при него, защото той беше безкрайно търпелив и състрадателен. Затова аз влязох в ролята си и любезно напомних на стареца точка 3 от вътрешния ред, която гласеше как Трапезарията се посещава с цел хранене и дългото застояване не е желателно. И много се изненадах, когато Николайчо предложи да изпрати стареца до в къщи. Старецът живееше много наблизко, знаех ,защото няколко пъти го бях придружавала. Когато Николайчо не се върна до половин час, си помислих, че просто се е запилял някъде, както често му се случва. Когато не се върна до края на работното време, си помислих, че просто се е прибрал у дома. Когато не дойде на работа на другия ден, и в следващите два дни, се притесних, но се надявах, че неговото отсъствие има разумно обяснение, защото той често отсъстваше ,за да ходи на дачата или да пътува при дъщеря си, да помага на разни хора като им пренася стари дивани и разглобява гардероби. Той имаше странен навик да изчезва от Трапезарията неочаквано и да ме държи в напрежение и притеснение, и неведнъж съм му казвала това. Той странно ме поглеждаше както гледа луд човек и ми казваше.
- Че къде може да се дяна аз!? Чер гологан не се губи.

Редактирано от vida1929 на 11.08.17 18:19.