[image]Като студент в Загреб видях и изпитах каквото следва по-надолу:

Там, споменах вече, всяка година от войната насам учат към петстотин студента от Македония. Когато аз започнах следването ми по медицина, само от Прилеп имаше в Загреб към седемдесет студенти. Записването в университета там е по-свободно, а не както другаде с "дозвола" от верния на партията ръководител.

Чиновничката от съвета по народно здраве Кепеска (по съпруг) определяше дали някой да следва и какво да следва. Някои, които искаха да учат медицина, по нейно благоволение получаваха "дозвола" за учене на техника; друг, който е искал да следва по музика - получавал е дозвола за математика. Чест предмет на разговор сред студентите бе това пословично неразбиране и несъобразяване със способностите и склонностите на студента. Смятахме, че тук играят роля еднакво невежеството и злобата.

Мнозинството от нашите студенти сериозно схващаха учението като главна тяхна задача, за разлика от комунизираните. Имаше голямо индивидуално и групово съревнование. Като че ли доминираше нашата група от медицинския факултет. Тя получаваше често покани от професорите.

////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////
Почти всички студенти от Македония членуваха в македонската студентска организация. Но не всички присъстващи се съгласяваха със съдържанието на многобройните реферати, които се четяха там и разглеждаха. Много често по между си обсъждахме разни въпроси и спорехме. Ортодоксални комунисти подържаха, че ще се формира за всички държава с център Москва, чиито директиви безрезервно ще се изпълняват. Някои студенти, в това число и аз, сме възразявали, че всякога трябва да се взимат предвид местните условия, при които е живял и се е развивал даден народ.

Същите ортодоксални комунисти разправяха, че революцията била единственото и оправдано средство за осъществяване на промените в човешкия живот. Те не схващаха, че така оправдават и една революция против режима. Аз съм застъпвал становището, че революциите могат напълно да се избегнат, ако на време и справедливо се уреждат националните, политическите и социални въпроси.

Трябваше да мине известно време, докато дойда до горчивата мисъл, че даже тия наши академически разговори и дискусии ще да са стигнали до чекмеджетата на УДБА, като материал в наша вреда. Но продължавахме така свободно да разискваме. Когато някой ми казваше, че "македонска нация" е съществувала от всякога, аз изваждах от джоба си вестник "Нова Македония", излизащ в Скопие, и посочвах печатани там статии от комуниста Димитър Влахов, в които той говори, че македонския въпрос се е появил на сцената едва след Берлинския конгрес, тоест след 1878 г. и че до тогава е бил на лице само общия български въпрос.

По между ни сме разговаряли, че силом се натрапва на младите "наука" за маркс-ленинизма. И че тая "наука" се втълпява в главите ни, даже при непосилния ни труд около постройка на мостове, железопътни линии, шосета и пр. Непоносима бе и крайно досадна пропагандата на възпитатели, учители, партийни функционери, които в мнозинството си бяха - може да се каже - ограничени хора, незапознати с много други въпроси. Но чувствахме, че мнозинството от тия хора по необходимост трябваше да изпълнява дадените нареждания.

Можеше ли да не споделяме по между си и това, че народът бе в пълна икономическа зависимост от червените господари? Те държаха в ръцете си всички материални блага на страната. Единствената свобода за народа бе тая - да се подчинява като роб.

Виждахме и пак споделяхме по между си, какви са методите на "социалистическото" им общество: заплашвания, отнемане на стипендии, изключване от домове и училища, побоища, лишаване родителите от работа; а също намесване на ДСВР (Държавен секретариат за вътрешните работи) - което е бившата УДБА, за дресиране на млади и стари, за да се дадял "цялостен облик на Югославия"...

Тезата за "македонска нация" не бяха в състояние да защитят и тези, които я бяха измислили - стига да има свобода (каквато ние понякога си позволявахме сами) за изнасяне на аргументи. Като всяка заблуда, и "македонската нация" ще се стопи при първите лъчи на свободата. В една свободна и независима Македония, при пълна гаранция за съществуване на всяка народност, тази заблуда сама по себе си ще изчезне и от нея ще остане само печален спомен. Що се отнася до студентите в Загреб от 1945 до 1954 г., твърдя, че 80 на сто от тях изобщо не са били повлияни от тая заблуда.

Забраната на българската книга в Македония сме си тълкували като проява на познатия сръбски шовинизъм, който е променял боята на козината си, може до нейде и кожата си, но характера му е останал стария. Тоя шовинизъм е станал по-еластичен в тактиката си, като е запазил напълно целите си.

Давахме си сметка, че убийствата и терора подир 1944 г. съвсем отрицателно са повлияли сред народната маса - във вреда на комунистите и сръбската политика. А разривът между Тито и Коминформа (изнасян в пресата - даже и ако не бе искрен) сепна доста комунисти и по въпроса за натрапваната "македонска нация".

Чели и чували сме да се говори против старото македонско движение и Иван Михайлов. Всички имахме убеждението, че сърбо-комунистите нямат аргументи против Михайлов, макар да го нападат от техни съображения.

Против България много се пропагандира, специално в Македония. Но в тая посока също е налице сръбската шовинистическа сметка.

Твърде много се е коментирало избиването на петимата студенти в Струмица от УДБА. Никой не вярва, че били избити при бягство. Избила ги е направо УДБА. Колишевски при една конференция в Струмица е осъдил това убийство. Но нито един войник не е наказан.

Знаехме, че на УДБА изобщо не е приятно хора от Македония да отиват към Загреб. Драго и е ако се отива в Белград. Знаехме, че и Лазо Колишевски, както и други негови приятели, са били сръбски възпитаници от времето на Жика Лазич.

Заети с учението си, в такива разговори намирахме и почивка и някаква разтуха, знаейки, че всякъде другаде из Югославия - и главно в нашата Македония - нито толкова свобода за приятелски разговори не съществува.

На 25 април 1949 г. организирахме екскурзия до Самобор, на 30 километра от Загреб. С нас имаше и студенти комунисти. Но някои техни другари отказаха да дойдат, защото сме избрали денят Великден за екскурзията и защото инициативата била наша. Сетне някои от комунистите бидоха изключени от партията и зле третирани, защото "изразили солидарност" с нас. На екскурзията прекарахме много добре и останахме с отлични спомени. Ние изобщо, като студенти, се смятахме до известна степен по-малко зависими от властите, с по-свободни връзки по между ни, както впрочем е из целия свят. И чрез връзките ни, чрез четене, слушане и дискусии всеки от нас се стремеше да дойде по-скоро до истината по един или друг въпрос. На тая основа между студентството винаги се създават приятелски кръжоци. Аз най-често се срещах и сближих със студентите Христо Сотиров Зойчев, студент по медицина, Илия Кръстев от Кочани, студента по лесовъдство Илия Рамбабов от Щип, сетне със студента по право Андон Т. хаджи Андонов от Щип. Но срещах се и с мнозина други.

Научил бях вече, че в България е бил убит брат ми Борис и други приятели. Твърдеше се, че тия убийства били организирани от Пело Пеловски, който бе български амбасадор в Белград.
[/image]