Не е изключено. Половин процент вероятност, но има такъв сценарий. Жалко наистина, че иракците нямат 600 танка и два звездни разрушителя в орбита около Луната. Но, съществува една не по-малко фантастична вероятност: Ако иракците някак са успели да заровят в специални бункери под пустинята пет шест дивизии от националната си гвардия около границата с Кувейт и още две три около Тикрит. Ако американското разузнаване се окаже толкова безумно забляно, че пропусне тези грандиозни подземни комплекси... Десетина дивизии могат да се спотайват в Сирия и още десетина в Иран. Ирак имаше предостатъчно време да се споразумее с традиционните врагове на САЩ. Останалите дванадесет от най-ненадеждните дивизии могат да играят ролята на сломената и разгромена иракска армия. Какво нататък? Иракците учтиво могат да чакат в прикритията си докато започнат истинските горещини, а още по-точно рождения ден на своя идол Садам Хюсеин, който е на двадесет и осми април. Тогава изскачат и... се получава истински кошмар наяве за американските експедиционни сили. Ясно е че иракците няма да повторят гафа от първата война и да излязат на честен рицарски двубой. Дивизиите на републиканската гвардия край границата на Кувейт само ще прекъснат пътната магистрала, а е страшно трудно да изчоплиш един подготвен противник войник по-войник от окопите дори и с могъщата американска авиация. Да не забравяме, че при грандиозните многомесечни бомбардировки през 1991 година съюзниците унищожиха само около 35-40% от иракската техника и то главно при отстъплението към Басра, когато превозните средства бяха неприкрити на магистралата. Вярно, че взеха ума на иракските войски с неспирното си стържене над главите им, но до тогава иракските войски практически не бяха подготвени, защото очакваха че собствената им пво и авиация най-малкото ще неутрализира съюзническата авиация и войната ще се води почти позиционно, както при конфликта с Иран. Би било малко вероятно иракските сили да не са предприели нещо по въпроса за устойчивост на войските при бомбардировка за последните 12 години. Войските край Тикрит биха прекъснали пътищата към Турция. Останалите войски само ще принудят американските сили да създадат дълъг нестабилен фронт. При горещините всеки войник се нуждае от около 6 литра вода на ден и два килограма храна. Ако в обръча попаднат поне сто хиляди войници това означава, че НА ДЕН трябва да им се доставя по 800 тона само вода и провизии. Танковете М-1 Абрамс имат климатик, но за да работи трябва да работи и двигателя а двигателите на абрамсите са газотурбинни и харчат чудовищни количества гориво. Още поне 800 тона на ден горива трябва да бъдат доставени. Няма как американците да си позволят да не работи климатика, защото тогава ако навън е 40 градуса по целзий, под бронята ще е поне 70 градуса. В такъв случай или трябва танковете да са паркирани в река или екипажа просто да ги изостави и да влиза в тях само при противниково нападение или двигателите да работят, но тогава се харчи горивото. На ден са необходими и поне хиляда тона боеприпаси. До тук американците би трябвало да доставят на обкръжените си войски пръснати в десетки градове и стотици селца и кръстопътища по 2600 тона товари на ден. На пръв поглед не е голяма беда за американците, защото това са някакви си 520 полета на тежко товарни самолети дневно, но точно тук би било дошло интересното. Първо защото военно транспортните самолети са изключително уязвими мишени и за пво и дори за най-калпавите арабски пилоти и авиотранспортния парк в региона може да се стопи много бързо. Американската авиация ще трябва да е заета по-скоро с ескортни задачи, отколкото с наземни нападения. Това обаче е само началото... Ако е само снабдяването на американската армия би било отлично и макар и с много героични усилия авиацията би могла да се справи, но изведнъж ще се окаже че американците ще трябва да снабдяват с основното и населението на завладените градове а това вече са милиони хора и задачата става непосилна дори за всички транспортни самолети на света. Естествено американците няма да осигурят снабдяването и внезапно ще се окажат от положение на освободители в положение на откровени окупатори на които им се свиди дори залък храна за гладните деца. Ако се съди по претоварените с екипировка бойни машини на САЩ, това означава, че поради огромните разстояния, които преодоляват снабдяването не е редовно и понякога се поставя под въпрос и надали имат боезапас за повече от три дни бойни действия и то при оптимистична преценка. Американците ще имат три избора или стихиен пробив с много жертви още в началото на обсадата, но пак ще им трябват поне 36 часа да се съберат в юмрук. При това много рядко едно стихийно и неподготвено нападение може да доведе до пробив на противниковите линии. Втората вероятност е да заемат кръгова отбрана и да чакат деблокиране и третата е да искат срочна помощ от Израел Турция и Пакистан. Доста унизително събитие, което би развенчало за десетилетия мита за съкрушителността на американската военна мощ. Някой ще попита: Откъде накъде и Пакистан? Малко вероятно е иракските дивизии от Сирия и Иран да се изръсят сами. Много е вероятно редовете им да са уплътнени с по половината сирийска и иранска армия и за да не е цялата сирийска и иранска армия някой трябва да нападне тези държави а това могат да направят само Израел и Пакистан, въпреки подозренията ми, че пакистанците ще се потриват страхотно дълго. Арабите поне за следващите сто години надали би им се удало да хванат в клещи исконния си враг, така че би било тъпо да изпуснат удалата им се възможност, защото предполагам, че и те подобно на повечето посетители на този форум се питат: Кой ще бъде следващия? И не хранят особени илюзии за посоката. Така, че в тази фантастична ситуация американската армия би била хваната наистина не в клещи или менгеме а в истинска преса. Съдейки от предната война на американската авиация ще и трябва около поне около месец два, за да изкорени ПВО отбраната на авиациите на Сирия Ирак и Иран от небето и то ако и помагат всички натовски съюзници, които САЩ също ще трябва да моли за помощ. Без достатъчно вода и боеприпаси, без адекватна въздушна и артилерийска подкрепа, подлудяваща жега ще бъдат атакувани и от обкръжаващите ги сили отвън и от въоръженото население, което склонно към мародерство ще се опита да си набави провизии и медикаменти от американците, които ги имат и при това местното население ще използва усърдно автомати, картечници и гранатомети, докато същевременно гръмогласно се кълне, че ще защити американците с телата си. Американците, трудно биха издържали седмици и още по-трудно месеци. И това ако в капан се окажат стотина хиляди американци, но по-вероятното число е двеста хиляди американци и двадесетина хиляди англичани. В случай, че наистина можеше да съществува подобно развитие на събитията трагедията и разгрома биха били с ужасяващи размери. А мащаба на военните действия толкова грандиозен, че не само американските, но и европейските арсенали биха се изпразнили от авиобомбите и ракетите си. В подобна ситуация основната стратегия на арабите би била и като основния закон на охранителните системи от висок клас: Не е толкова важнои дали нашественика ще влезе по-важното е никога да не излезе. Подобен сценарий би обяснил странната война, която се водеше до сега и че практически иракците са заинтересовани не толкова от смъртта на нашествениците в началния етап, колкото от това възможно повече живи потребители на вода, храна и всичко необходимо да попаднат в тази преса. Американците би трябвало да проявят огромна находчивост, за да не се получи нов Корехидор или Най-голямата трагедия в историята на Америка, но при развитие на подобен сценарий, независимо дали при победа или поражение, скоро американците не биха се върнали да освобождават тарамбуките а направо биха ги изгорили, което би било най-чудесното нещо, което могат да свършат за цялото човечество в началото на двадесет и първи век. Разбира се описания сценарий има вероятност да се случи в свръх фантастичния вариант не повече от половин процент, но все пак такава вероятност съществува....