На другия ден,по обед на хубавото неделно слънце един млад човек и една жена,хванати под ръка,прекосяваха градината на Пале-Роял.Те влязоха у един бижутер,където си избраха два еднакви пръстена и като ги размениха с усмивка,сложиха ги всеки на своя пръст.След къса разходка те отидоха да обядват на Братя Провансо,в една от онези мънички и високи стаи,откъдето се открива в цялата своя пълнота едно от най-хубавите места,които има на света.Тука,затворени един до друг,когато гарсонът се оттегли,те се облакътиха на прозореца и си стиснаха сладко ръцете.Младият човек беше в пътническо облекло;при вида на радостта,която беше изписана на лицето му,биха го взели за наскоро женен,който показва за първи път на младата си жена живота и удоволствията на Париж.Веселостта му бе тиха и приятна,каквато е винаги тази на щастието.Който притежава опитност,би познал тука детето,което става мъж и чийто поглед,по-доверчив,започва да засяга сърцето.От време на време той съзерцаваше небето,после се връщаше при своята приятелка и сълзи блестяха в очите му;ала той ги оставяше да текат по бузите му и се усмихваше без да ги избърсва.Жената беше бледна и замислена,тя гледаше само своя приятел.Имаше в чертите й нещо като дълбоко страдание,което без да прави усилия да се скрие,не смееше обаче да противопостави на веселостта,която виждаше.Когато нейният компаньон се усмихваше,тя също така се усмихваше,но не самичка;когато той говореше,тя му отговаряше и ядеше това,което той й сервираше;но имаше у нея едно мълчание,което сякаш живееше само на моменти.По нейната увяхналост и равнодушие ясно се различаваше мекотата на душата,този сън на по-слабото между две същества,които се обичат и от които единият съществува само в другия и се одушевява само чрез ехо.Младият човек не се мамеше в това и изглеждаше горд и признателен;но виждаше се от неговата гордост даже,че щастието му беше ново.Когато жената се натъжаваше изведнъж и отпускаше очи към земята,за да я ободри,той се силеше да вземе открит и решителен изглед;ала той не можеше винаги да успее в това и се смущаваше сам понякога.Тази смес от сила и слабост би била неразбираема за един безучастен зрител;биха могли да ги помислят двамата едно след друго за най-щастливите и най-нещастните на земята;но без да се знае тяхната тайна,би се почувствало,че те страдат заедно и каквато и да бъдеше тайнствената им мъка,виждаше се,че те бяха поставили върху скърбите си един по-силен печат,отколкото самата любов-приятелството.Докато си стискаха ръцете,погледите им оставаха целомъдрени;макар,че бяха сами,те говореха с нисък глас.Като потиснати от своите мисли те държаха челата си едно до друго и устните им не се докосваха.Те се поглеждаха с нежен и тържествен вид като слабите,които желаят да бъдат добри.Когато стенният часовник звъня един часа,жената дълбоко въздъхна и се обърна наполовина.
-Октав,-каза тя-дали не се мамите!
-Не,моя приятелко-отговори младият човек-бъдете сигурна,не се мамя.Вие ще трябва да страдате много дълго време може би,а аз завинаги;ала ние ще оздравеем и двамата от това;вие с времето,аз с Бога.
-Октав,Октав,-повтори жената-уверен ли сте,че не се мамите?
-Не вярвам,моя драга Бригита,че можем да се забравим;но вярвам,че в този момент не можем да си простим още и това,което е необходимо на всяка цена,то е да не се видим вече никога.
-Защо да не се видим?Защо някой ден...Вие сте толкова млад!-тя прибави с усмивка-С вашата първа любов ще се видим без опасност.
-Не,моя приятелко;защото знайте добре,аз не ще ви видя пак някога без любов.Тъй като този,комуто ви оставям,на когото ви давам е достоен за вас!Шмит е храбър,добър и честен;но,каквато и любов да питаете към него,виждате добре,че ме обичате още;защото,ако пожелаех да остана или да ви отведа,щяхте да се съгласите.
-Това е вярно-отговори жената.
-Вярно?Вярно?-повтори младият човек като я погледна с цялата си душа-Вярно,ако пожелаех,щяхте да дойдете с мене!-после той продължи тихичко-Затова именно не трябва никога да се видим вече.Има известни видове любов в живота,които разстройват главата,чувствата,духът и сърцето;има между тях един вид само,която не тревожи,която прониква и тя умира само заедно със съществото,в което е пуснала корен.
-Но вие при все това ще ми пишете?
-Да,отначало в продължение на известно време,защото толкова жестоко страдах,че отсъствието на всичко привично и обично би ме убило сега.Малко по малко и с мярка,непознат вам,съм се приближавал аз,не без боязливост,докато станах по фамилиарен и най-после...Но да не говорим за миналото.Малко по малко писмата ми ще стават по-редки,докато един ден престанат.Аз ще сляза така от хълма на който се катеря от една година.Ще има тук голяма скръб,а може би и известно очарование също.Когато човек се спре на гробищата пред някой пресен и обкичен със зелено гроб,където са издълбани две мили имена,изпитва една болка,изпълнена с тайнственост,която кара сълзите да текат без горчивина;така именно желая понякога да си спомням,че съм бил жив.
Жената при последните тези думи се хвърли върху един фотьойл и зарида.Младият човек се заливаше в сълзи,но остана неподвижен като,че не желаещ сам да забелязва мъката й.Когато сълзите бяха престанали,той се приближи до приятелката си,взе й ръката и я целуна.
-Повярвайте ми,-каза той-да бъде човек обичан от вас,каквото и да бъде името,на мястото,което заема във вашето сърце,това придава сила и кураж.Не се съмнявайте никога в това,моя Бригита;никой не ще ви разбере по-добре от мене;друг някой ще ви обича по-достойно,ала никой няма да ви обича по-дълбоко.Друг някой ще пази във вас тези качества,които аз оскърбявам,той ще ви окръжи с любовта си;ще имате по-добър любовник,но няма да имате по-добър брат.Дайте ми ръката си и оставете светът да се смее на възвишената дума,която той не разбира:"Да останем приятели и сбогом завинаги".Когато се стискахме за първи път един друг в обятията си,имаше отдавна нещо у нас,което ни казваше,че ще се съберем.Нека тази част от самите нас,която се е прегръщала пред Бога не знае,че ние се напускаме на земята;нека една нещастна разпра от един час не разкъсва нашето вечно щастие.
Той държеше ръката на жената;тя стана,окъпана още от сълзи и като се приближи пред огледалото със странна усмивка,извади ножиците си и отряза от главата си една дълга плитка коса;после тя се гледа един момент,обезобразена и лишена така от една част от своя най-хубав накит и я даде на любовника си.
Стенният часовник звъня отново;беше време да се слиза;когато преминаваха галериите,те изглеждаха също така радостни,както,когато бяха пристигнали тука.
-Вижте какво хубаво слънце-каза младият човек.
-И какъв хубав ден,-каза Бригита-който нищо не ще изличи тука!
Тя удари силно сърцето си;те ускориха стъпките си и изчезнаха в тълпата.Един час по-късно една пощенска кола мина през малкия хълм,отзад оградата на Фонтенбло.Младият човек беше в нея сам;той погледна за последен път своя роден град в далечината и благодари на Бога,че позволи от трите същества,които страдаха по своя вина,да остане само един нещастен.



КРАЙ