Глава 2 / Контакти / Запознанства / Ева и Ева

Всичките ми усилия за да отгатна причината на една толкова неочаквана промяна бяха безрезултатни,както и въпросите,които можах да задам.Бригита беше болна и пазеше упорито мълчание.След цял ден,минат ту в молби да се обясни,ту изтощаван в безплодни догадки,излязох без да знаех къде отивах.Като минамах край Операта,един продавач ми предложи билет и влязох там машинално като по мой навик.
Не можех да внимавам в това,което ставаше нито на сцената,нито в залата;бях потиснат от такава мъка и в същото време бях толкова поразен,че живеех така да се каже,сам в себе си и външните предмети сякаш не затрогваха чувствата ми.Всичките ми сили бяха съсредоточени върху една мисъл и колкото повече я прехвърлях в главата си,толкова по-неясна ми ставаше.Какво страшно препятствие,явило се тутакси,разбиваше така в навечерието на тръгването толкова проекти и надежди?Ако се касаеше до някое обикновено събитие или даже да едно истинко нещастие като случайност на съдбата или загуба на някой приятел,защо е това упорито мълчание?След всичко това,което направи Бригита в момента,когато нашите най-скъпи мечти бяха готови да се осъществят,от какво естество можеше да бъде тази тайна,която разрушаваше нашето щастие и която отказваше да ми открие?Какво!Тя се крие от мене.Нека нейните скърби,нейните работи,страхът даже от бъдещето,незнам каква причина за тъга,за неизвестност или гняв я задържат тука известно време или я карат да се откаже завинаги от това толкова желано пътешествие,но защо да не ми се открие?В състоянието,в което се намираше моето сърце,не можех да предположа да е имало нещо осъдително.Самата външност на известно подозрение ме възмущаваше и ми навяваше ужас.Как,от друга страна да вярвам на непостоянността или на каприза само у тази жена,такава,каквато я познавах?Аз се губех в бездна и не виждах даже нито най-слабия лъч,най-малката точка,която би могла да спре погледа ми.
Имаше срещу мене в галерията един млад човек,на когото чертите ми бяха познати.Както често се случва,когато човек е с погълнат ум,гледах го,без да си давах сметка за това и се мъчех да си спомня името му.Тутакси го познах;той беше онзи,който,както казах по-горе донесе на Бригита писмата от Н***.Станах бързо да отида да му говоря,без ад мисля за това,което вършех.Той заемаше място,до което не можех да отида без да обезпокоя сума зрители,затова бях принуден да почакам антракта.
Първото ми движение беше да помисля кой можеше да ме осветли върху единствената грижа,която ме безпокоеше;това можеше да направи само този млад човек,отколкото всеки друг.Той имаше с госпожа Пиерсон чести разговори от известно време и спомням си,че когато я напускаше,аз я намирах постоянно тъжна не само първия ден,но всеки път,когато беше идвал.Той беше я видял в навечерието и на утрото на деня,когато беше легнала болна.Писмата,които й носеше,Бригита не ми показа никак;възможно беше той да знае истинската причина,която забавяше нашето заминаване.Може да не е напълно посветен в това,но той не би отказал да ми съобщи поне какво бе съдържанието на тези писма и трябваше да предполагам,че то се касае до нашите работи и да не се боя да го питам.Бях обхванат от нетърпение да го намеря и когато завесата се спусна,завтекох се да го заловя в коридора.Не знам дали ме видя да идвам,но той се отдалечи и влезе в една ложа.Реших да почакам да излезе оттам и останах четвърт час да се разхождам като гледах винаги вратата на ложата.Тя се отвори най-после,той излезе;поздравих го тутакси отдалеч и се приближих насреща му.Той направи няколко нерешителни крачки;после като се обърна изведнъж,слезе по стълбите и изчезна.
Моето намерение да го спра беше твърде явно,за да можеше да се изплъзне така,без да имаше формално намерение да ме избегне.Той трябваше да познава лицето ми,но впрочем,без да го познава,някой човек,когато вижда,че друг идва при него,трябва поне да го почака.Бяхме сами в коридора,когато приближих към него,така че беше вън от всякакво съмнение,че той не е искал да ми говори.Не мислех да считам това за безочливост:един човек,който идваше всеки ден в апартамента,където живеех,на когото съм правил винаги добър прием,когато съм се срещал с него,на когото обръщенията бяха прости и скромни,как да се помисли,че би искал да ме оскърби?Той искаше само да ме избягва и да се избави от един неприятен разговор.Защо пък?Тази втора мистериозност ме развълнува почти толкова,колкото и първата.Каквото и да правех да отдалеча тази мисъл,изчезването на този млад човек се свързваше неотлъчно в моята глава с упоритото мълчание на Бригита.
Неизвестността е от всички мъки най-тежка за понасяне и при много обстоятелства в моя живот съм се излагал на големи нещастия,само поради грешката,че чаках търпеливо.Когато влязох вкъщи,намерих Бригита,че чете внимателно тези фатални писма от Н***.Казах й,че ми е невъзможно да остана по-дълго време с разположението на духа,което имах и че на всяка цена искам да се избавя от него;че искам да зная,какъвто и да беше мотивът на неочакваната промяна,която се извърши с нея;че,ако тя откажеше да отговори,ще схващам мълчанието й като положителен отказ да тръгне с мене и даже като желание да ме отдалечи от себе си завинаги.
Тя ми показа с отвращение едно от писмата,които държеше.Роднините й пишеха,че нейното заминаване я опозорява завинаги,че никой не знае причината му и,че те се чувствали задължени да й кажат от по-рано какви биха били резултатите от него;че тя живее публично като моя метреса и,че макар да е свободна и вдовица,трябва да отговаря за името,което носи;че нито те,нито никой от нейните стари приятели не ще я видят пак,ако упорства;най-сетне,чрез всички видове заплашвания и съвети,те я заставяха да се върне обратно в страната.
Тонът на това писмо ме възмути и не видях в него отначало нищо друго,освен едно оскърбление.
-И този млад господин,който ви носи тези напомняния,-извиках аз-без съмнение,се е натоварил да ви ги направи с жив глас?И той е тук,не е ли истина?
Дълбоката скръб на Бригита ме накара да размисля и успокои моя гняв.
-Ще направите,-ми каза тя-каквото искате,но ще свършите с това да ме изгубите.Толкова повече,че моята съдба е в ръцете ви и има дълго време,откакто сте господар на нея.Измислете такова отмъщение,което ще ви се хареса пред последното усилие на моите стари приятели,онези,които уважавах някога и които искат да ме опомнят и да ме възвърнат към честта,която съм изгубила.Нямам нито дума да ви кажа и,ако даже искате да диктувате моя отговор,ще дам такъв,какъвто желаете.
-Не желая нищо,-отговорих-освен да узная вашите намерения;напротив,на мене предстои да се съгласявам и кълна ви се,че съм готов на това.Кажете ми дали ще останете или ще тръгнете или,ако трябва да тръгна сам.
-Защо е този въпрос?-попита Бригита-Казах ли ви,че съм променила мнението си?Аз страдам и не мога да тръгна така;но щом като оздравея или бъда само в състояние да ставам,ще отидем в Женева,както е уговорено.
Разделихме се след тези думи и смъртната студенина,с която ги произнесе ме опечали повече,отколкото едно отказване би го сторило.Не беше за първи път,когато чрез опити от този род искаха да скъсат нашети връзки;но досега,каквото и впечатление да правеха подобни писма върху Бригита,тя скоро ги забравяше.Но как да повярвам,че само това беше днес причината,която оказваше толкова сила върху нея,когато това не е било и в по-малко щастливо време?Търсех причината на това в моето поведение,откогато сме в Париж,нищо не намерих в него за укор."Дали ще бъде това само слабост,казах си аз,на жена,която е искала да извърши някаква главоломност и която в момента на изпълнението е отстъпила пред собствената своя воля?Дали това не беше последно угризение на съвестта,както го наричат свободомислещите?Но тази веселост,която цели осем дни показваше Бригита от сутрин до вечер,тези толкова приятни проекти,захвърляни и подемани отново безспир,тези обещания,тези протести,всичко това обаче,беше искрено,истинско,без никакво принуждение.
Тя,въпреки мене,искаше да замине.Не,има тука някаква тайна;но как да се узнае,ако сега,когато я питам ми отвръща с оправдание,което не може да бъде истинско?Не мога да й кажа,че лъже,нито да я насиля да отговори друго нещо.Тя ми каза,че всякога желае да замине;но,ако го казва с този тон,не трябва ли аз да се откажа абсолютно?Мога ли да приема подобна жертва,когато се изпълнява като задължение,като поръка?Когато това,което мислех,ми е дадено по любов,идвам сега така да се каже,да го изисквам с дадената дума?О,Господи!Това ли бледно и посърнало създание отнесох аз,с моите обятия?Не една безропотна жертва ли щях да заведа толкова далеч от отечеството си,за толкова дълго време,за цял живот,може би?Ще направя,каза тя,това,което ти се харесва!Не,не ми се харесва нищо изискано с дълго търпение и вместо да гледам това страдащо лице,макар още седмица,ако тя все така мълчи,бих предпочел да замина сам".
Колко глупав бях!Имах ли за това сила?Бях твърде много честит от петнадесет дни насам,за да се осмелявах наистина да поглеждам назад,но далеч да чувствах този кураж,аз мислех само за средствата до отведа Бригита.Прекарах нощта без да затворя очи и на другия ден сутринта реших за всеки случай да отида у този млад човек,когото видях на Операта.Незная дали гняв или любопитство беше,което ме тласкаше там,нито това,което всъщност исках от него;но мислех си,че по този начин той не би могъл да ме избегне,а това беше всичкото,което исках.
Понеже не знаех неговия адрес,влязох при Бригита за да я попитам като сложих за повод една учтивост,която й дължах след всичките визити,които той ни беше правил;защото не бях казал нито дума за срещата ми на театъра;Бригита беше в леглото и уморените й очи показваха,че беше плакала.Когато влязох,тя ми протегна ръка и ми каза:
-Какво желаете?-Гласът й беше тъжен,но нежен.Разменихме няколко приятелски думи и аз излязох с по-малко отчаяно сърце.
Младият човек,когото отивах да видя,се казваше Шмит;той живееше наблизо.Като похлопах на вратата му,незнам какво безпокойство ме обзе;пристъпвах бавно и като връхлетян от неочаквана светлина.При първия негов жест,кръвта ми се смръзна.Той лежеше и със същия акцент като Бригита,с лице същ така бледно и развалено,ми протегна ръка и каза същата фраза:
-Какво желаете?
Нека мисли кой каквото ще;има такива случаи в живота,които разумът на човека не може да си обясни.Седнах без да мога да отговоря и като да се събудих от сън,повторих сам в себе си въпроса,който той ми зададе.Какво съм дошъл да правя наистина у него?Как да му кажа това,което ме водеше?Като си предполагах,че той би могъл да ми бъде полезен да го питам,откъде да зная,дали би искал да говори?Той беше донесъл писмата и познаваше тези,които ги бяха писали,но не знаех ли и аз също толкова,колкото и той това,което Бригита току-що ми беше показала?Не ми беше лесно да му задам въпроси и се боях да не подозреше това,което ставаше в сърцето ми.Първите думи,които разменихме,бяха учтиви и незначителни.Благодарих му,задето се е натоварил с поръчките на семейството на госпожа Пиерсон;казах му,че като напускаме Франция,бихме го помолили на свой ред да ни направи някои услуги;след това замълчахме учудени,че се намерихме един срещу друг.
Гледах около себе си като натоварените хора.Стаята,която заемаше този млад човек,беше на четвъртия етаж;всичко говореше тук за честна и трудолюбива бедност.Няколко книги,музикални инструменти,рамки от бяло дърво,книжа в ред върху покрита маса,стар фотьойл и няколко стола,това беше всичко;но всичко се отличаваше с чиста и грижлива външност,която съставляваше приятно цяло.Колкото за него,откритата му и жива физиономия говореше в негова полза.Съзрях на камината портрета на стара жена;приближих се към него цял унесен,но той ми каза,че това била майка му.
Спомних си тогава,че Бригита ми беше говорила често за него и хилядите подробности,които бях забравил,дойдоха отново в паметта ми.Бригита го познаваше от своето детинство.Преди да дойда при нея,тя го виждала понякога в Н***;но след моето пристигане,тя ходила само един път,ала той не бил в тоя момент там.Случайно научих заради него някои работи,които впрочем ме учудиха.Той имаше всичко на всичко една скромна заплата,която му служеше да поддържа майка и сестра.Поведението му към тези две жени заслужаваше най-големи похвали;той се лишаваше от всичко заради тях и макар и да притежаваше като музикант талантливи способности,които можеха да го направят богат,честност и крайна предпазливост го караха винаги да предпочита спокойствието пред случаите за успехи,които му се представяха.С една дума,той беше от това малко число същества,които живеят без шум и са благодарни на другите,че не забелязват колко струват.
Бяха ми дали за него известни черти,които са достатъчно за да се нарисува човек;той се влюбил силно в едно хубаво момиче,негова съседка,след повече от година ухажване,съгласили се да му я дадат за жена.Тя била също така бедна като него.Контрактът щял да бъде подписан и всичко било готово за сватбата,когато майка й му казала:"А,твоята сестра кой ще я омъжи?"Тези думи само го накарали да разбере,че ако се оженеше,той би харчил за своето домакинство това,което печели от работата си и следователно сестра му не би имала никак зестра.Той прекъснал тутакси всичко,което започнал и се отказал смело от женитбата и от любовта си;тогава дошъл в Париж и добил мястото,което имаше.
Не бях никога чувал тази история за която говореха в страната,без да пожелая да видя героя.Това спокойно и мрачно самопожертване ме се е струвало винаги по-удивително от всичката слава на бойното поле.Като видях портрета на майка му,спомних си за него тутакси и като метнах погледите си върху него,бях учуден,че го намерих толкова млад.Не можах да се спра да не го попитам за възрастта му;тя беше моята.Звъня осем часа и той стана.
При първите стъпки,които направи,видях го,че се полюляваше;той поклати глава.
-Какво ви е?-го попитах аз.Отговори ми,че било време да отиде в канцеларията,ала не чувствал достатъчно сила да върви.
-Болен ли сте?
-Втресе ме и страдам жестоко.
-Бяхте добре снощи;видях ви,мисля,в Операта.
-Извинете ме,че не ви познах.Аз ходя често в тоя театър и се надявам да ви срещна там пак.
Колкото повече изпитвах този млад човек,тази стая,тази къща,толкова по-малко чувствах сила да докосна истинската причина на моето посещение.Идеята,която ми беше дошла вечерта,че той би могъл да ми навреди пред Бригита,потъмняваше без да искам;аз срещнах у него искреност и в същото време известна строгост,която ме спираше и напътваше.Малко по малко мислите ми взимаха друг обрат;гледах го внимателно и ми се стори,че и той от своя страна ме наблюдаваше също така с любопитство.
Ние и двамата бяхме по на двадесет и една години,ала каква разлика между нас!Той,привикнал на съществуване,на което правилният звън на стенния часовник определяше движенията;който виждал от живота само пътя от самотната стая до канцеларията,затънтена в едно от министерствата;който изпращал на майка си спестеното,тази последна човешка радост,която стиска с толкова скъперничество всяка работеща ръка;който се оплаква от една нощ страдание,което го лишаваше от един ден умора;който има само една мисъл,само едно богатство,да бди за доброто на другите и това от детството му още,от времето от когато има ръце!А аз,от това драгоценно,хвръкнало,неумолимо време,от това време,смукач на пот,какво съм направил?Бях ли човек аз?Кой от нас беше живял?
Това,което казах в цяла страница,би ни стигнало само поглед,за да го почувстваме.Нашите очи се срещнаха и не се напуснаха.Той ми говори за моето пътешествие и за страната,която ще посетим.
-Кога заминавате?-ме попита той.
-Незнам;госпожа Пиерсон е болна и пази леглото от три дни.
-От три дни!-повтори той с неволно движение.
-Да,какво ви учудва?
Той стана и се хвърли върху мене с протегнати ръце и с втренчени очи.
-Страдате ли?-му казах като го улових за ръката.Но в същия миг той я поднесе на лицето си и като не можа да задуши сълзите си,провлече се бавно на леглото си.
Гледах го с изненада;силното замайване го порази изведнъж.Поколебах се да го оставя в това положение и се приближих отново до него.Той ме отблъсна със сила и с някакъв странен ужас.Когато най-после дойде на себе си,каза ми със слаб глас:
-Извинете ме,аз съм в невъзможност да ви приема.Бъдете достатъчно добър за да ме оставите.Когато силите ми позволят това,ще ви благодаря за вашата визита.