На другия ден,при изгрев слънце,първата мисъл,която ми дойде,беше да се попитам:"Какво ще правя сега?"
Аз нямах никакво състояние,никакво занятие.Бях изучавал медицина и право,без да можех да се реша да избера една от тези две кариери;бях работил шест месеца у един банкер с такава неточност,че се принудих да си подам оставката на време,за да не бъда уволнен.Бях правил проучвания,но повърхностни,понеже имах памет,която иска упражнение и която забравя лесно,каквото научи.
Моето едничко съкровище след любовта беше независимостта ми.Откакто възмъжах,аз я въздигнах до страшен култ и така да се каже,аз я осветих в моето сърце.Един ден баща ми като мислеше вече за моето бъдеще,ми говори за множество кариери,между които той ми остави да избирам.Аз се бях облакътил на моя прозорец и гледах една тънка и самотна топола,която се люлееше в градината.Размишлявах върху всички тези различни състояния и обмислях кой да избера..Прехвърлях ги всички в главата си едно подир друго чак до последното;след което като не ми се нравеше нито едно,оставих своите мисли да хвърчат.Стори ми се изведнъж,че чувствам земята да се движи и че силата,глуха и невидима,която я влече в пространството,стана осезателна за моите чувства;аз я видях да се изкачва в небето;струваше ми се,че се намирам в кораб;тополата,която беше пред очите ми,виждаше ми се като мачта;аз се повдигнах като простирах ръце и си виках :"Това е твърде молко нещо - да бъдеш пасажер за един ден върху този кораб,плуващ в ефира;твърде малко нещо - да бъде човек една черна точка върху кораба;аз ще бъда човек,но не особен човек."
Такова беше първото признание,което на четиринадесет годишна възраст бях произнесъл пред самата природа и оттогава аз нищо не съм се опитвал да направя без да послушам баща си,но без да можех някога да победя моето отвращение.
Бях без работа не поради мързел,а по своя воля;обичащ всичко,което е направил Господ и твърде малко от това,което е направил човек.Аз бях познал от живота само любовта,от света - само моята метреса и не исках да зная друго нещо.Така,както се бях влюбил на излизане от колежа,бях повярвал искрено,че това беше за през целия ми живот;и всяка друга мисъл беше изчезнала.
Моето съществуване беше седяще.Аз минавах целия ден у моята метреса;голямо удоволствие беше за мене да я заведа на полето,докато траят хубавите дни на лятото и да лежа при нея в гората върху тревата или върху мъха.Гледката на природата в своето великолепие е била винаги за мене най-силното от всички удоволствия.
Зиме,тъй като тя обичаше света,ние тичахме по балове и по маски по такъв начин,че този празен живот не преставаше никога;и понеже аз мислех само за нея,докато тя ми беше вярна,намерих се просто без мисъл,когато тя ми измени.
За да дам идея за състоянието в което се намираше тогава моя дух,не мога по-добре да го сравня освен с един от тези апартаменти,които се виждат днес,където се намират събрани заедно и смесени мебели от всички времена и от всички страни.Нашият век няма никакви свои форми.Ние нямаме ударен печата на нашето време ни в къщите си,ни в градините си,ни на каквото и да било.Срещат се в улиците хора,на които брадата е подкастрена както от времето на Хенрих Трети,други - които са бръснати,други на които косите са вчесани като тези на портрета на Рафаело,други - като от времето на Исуса Христа.Също така апартаментите на богатите са кабинети на любопитни неща:антични,готически,от Ренесанса,от времето на Людовик Тринадесети,всичко е разбъркано.Най-сетне ние имаме от всички векове,освен от нашия,нещо което не е било никога виждано в друга епоха:еклектизмът е нашият вкус;ние вземаме всичко,което намираме,едното за хубостта му,друго за удобството му,една такава вещ за античността й,друга такава за нейната грозота;по такъв начин,че ние живеем с остатъци само като,че края на света е наближил.
Такъв беше моя дух;бях чел много;освен това бях се научил да рисувам.Знаех наизуст много неща,но нищо по ред така,че главата ми беше едновременно и празна,и надута като гъба.Аз се влюбвах във всичките поети един след друг;но,като бях по натура твърде впечатлителен,последният имаше винаги тази способност да ме накара да се отвратя от всички останали.Бях станал един голям магазин от развалини,докато най-после като изгубих жаждата си да пия новото и неизвестното,се превърнах сам в развалина.
Обаче върху тази развалина имаше още нещо твърде младо:то беше надеждата на моето сърце,което беше като дете.
Тази надежда,която от нищо не беше увяхнала и опорочена и която любовта беше екзалтирала до крайност,току-що получи една смъртна рана.Вероломството на моята метреса я беше ударило в най-високия неин полет и,когато мислех за това чувствах нещо в душата си,което замираше конвулсивно като ранена птица,която е в агония.
Обществото,което причинява толкова зло,прилича на онази индийска змия,на която жилището е листът на едно растение,което изцерява нейното ухапване;то доставя почти винаги лека за сметка на страданието,което е причинило.Например,един човек,който си е наредил правилен живот,покупките за сутринта,визитите в толкова часа,работата в толкова часа,любовта в толкова,може да изгуби своята метреса без опасност.Неговите занимания и мисли са като тези безчувствени войници,наредени за бой на една и съща линия;един залп грабва един от тях,съседите се постесняват и той не се вижда вече там.
Аз нямах този извор,откогато бях сам;природата,моята скъпа майка ми се струваше напротив - по-празна и по-пуста,отколкото някога.Ако можех да забравя моята метреса напълно,бих бил спасен.Колцина са на които не трябва толкова много ,за да ги изцерят! Те са неспособни да обичат една невярна жена и тяхното поведение,в подобен случай,е удивително по твърдост.Но така ли е,когато някой люби на деветнадесет години,тогава когато незнаещ нищо от света,желаещ всичко,младият човек чувства едновременно зародиша на всичките страсти?В какво се съмнява тази възраст?Отдясно,отляво,долу,на хоризонта,навсякъде някакъв глас я зове.Всичко е желание,всичко е мечта.Няма действителност,която да се противопостави,когато сърцето е младо;няма дъб толкова чепат и толкова як,от който да не изскочи някоя дриада;и,ако човвек би имал сто ръце,не би се побоял да ги отвори в празното пространство;може да стисне там само своята метреса и празнината е изпълнена.
Колкото за мене,аз не можех да разбера да се прави нещо друго,освен да се обича;и когато ми се говореше за някое друго занимание аз не отговарях.Страстта ми към моята любовница беше като дивашка и през целия си живот чувствах нещо монашеско и диво.Не искам да цитирам повече от един пример.Тя беше ми дала своя миниатюрен портрет в един медальон;аз го носех на сърцето си,нещо,което правят мнозина хора;но като намерих веднъж у един търговец на рядкости една желязна рамчица,на края на която имаше плочица с подострени бодли,привързах медальона върху плочицата и го носех така.Тези бодли,които се забождаха в гърдите ми,ми причиняваха толкова чудно сладострастие,че аз си опирах ръката понякога,за да ги чувствам по-дълбоко.Зная добре,че това е лудост;любовта е съвсем друго нещо.
Откогато тази жена ми беше изменила,аз бях махнал жестокия медальон.Не мога да кажа с каква скръб отвързах железния пояс и каква въздишка изпусна моето сърце,когато се намери освободено."Ах!Бедни белези,си казвах аз,вие ще трябва да се изличите!Ах!Моя рана,моя драга рана,какъв балсам ще сложа аз върху тебе?"
Имах защо да мразя тази жена;тя беше така да се каже,в кръвта на моите жили;аз я злословях,но мечтаех за нея.Какво да се прави с това?Какво да се прави с един сън?Какъв смисъл да се даде на спомените от месо и кръв?Макбет,като убива Дънкан,казва,че океанът не ще измие неговите ръце,той не би измил и моите белези.Аз го казах и на Дежене:"Какво искате вие?Откакто съм заспал,нейната глава е там,върху възглавницата."
Аз живях само чрез тази жена;да се съмнявам в нея,значеше да се съмнявам във всичко;да я злословя,всичко да отричам;да я изгубя,всичко да се разруши.Не излизах вече,светът ми се струваше като населен от чудовища,от сур дивеч и крокодили.На всичко,което ми казваха,за да ме развлекат,отговарях:"Да,хубаво е,но бъдете сигурни,че нищо няма да направя."
Отивах до прозореца и си казвах:"Тя ще дойде,сигурен съм в това;тя иде,тя завива из улицата;усещам я,че се приближава.Тя не може да живее без мене,не повече отколкото аз без нея.Какво ще й кажа,какво лице ще направя?Там горе нейните вероломства ми се представят пак.Ах!Дано не идва тя!,си виках аз;да не се приближава!Аз съм способен да я убия".
След моето последно писмо не чух вече да се говори за нас."Най-сетне какво прави тя? се питах аз,тя обича друг?Да обичам тогава и за някоя друга?Коя да обичам?"и,цял вдълбочен да диря,аз чувах,че далечен глас ми крещеше: "Ти,с друга!Две същества,които се обичат,които се прегръщат и които не са ти,ни аз?Възможно ли е това?Луд ли си ти?"
- Подлец!-ми казваше Дежене-кога ще забравите вие тази жена?Това толкова голяма загуба ли е?Хубаво удоволствие ли е да бъдеш обичан от нея?Изберете първата дошла.
- Не - отговарях му аз - това не е толкова голяма загуба.Не направих ли каквото трябваше?Не я ли изгоних от тука?Какво имате да кажете?Останалите дни ме гледат:биковете,ранени в цирка са свободни да отидат да си легнат в някой кът с меча на бикобореца в рамото и да свършат на спокойствие.Какво ще отида да правя,кажете ми,там или там? Какво са вашите първи дошли? Вие ще ми покажете едно чисто небе,дървеса и къщи,хора,които говорят,пият,пеят,жени,които танцуват и коне,които тичат в галоп.Всичко това не е живота,това е шумът на живота.Идете,идете,оставете ми спокойствието!