Когато се разхождах една вечер из липовата алея,при входа на селото видях млада жена да излиза от една отдалечена къща.Тя беше облечена твърде просто и забулена с воал така,че не можех да видя лицето й;но талията й и походката й ми се видяха толкова очарователни,че я следих с очи известно време.Когато премина съседната ливада,едно бяло яренце,което пасеше на свобода в ближната нива,се завтече към нея;тя го помилва и загледа ту на една,ту на друга страна като търсеше някоя любима трева,за да му даде.Аз видях край мене една дива черница;откъснах клонче и направих няколко крачки напред като го държах в ръка.Яренцето дойде при мене с бавни крачки и с боязлив вид;после се спря,като не се осмеляваше да вземе клончето от ръката ми.Господарката му направи знак да го окуражи,но то я гледаше с неспокоен вид;тя се приближи до мене,сложи си ръката на клончето,което яренцето взе тутакси.Поздравих я и тя продължи своя път.
Като се върнах у дома попитах Ларив дали не знае кой живее в селото на мястото,което му посочих;то беше една малка къщица със скромна външност и с градина.Той я знаеше;само двамината обитатели бяха:една възрастна жена,която минавала за твърде набожна и друга млада,която се именувала госпожа Пиерсон.Нея именно бях видял аз.Попитах го коя е тя и дали не е идвала при баща ми.Той ми отговори,че тя била вдовица,водела уединен живот и че я виждал по някой път,но нарядко,при баща ми.Той не каза нищо повече върху това и като излязох отново там горе,върнах се при моите липи,където седнах на една скамейка.
Незнам каква тъга ме обхвана изведнъж като видях яренцето да идва отново при мене.Станах и някак разсеян като гледах пътечката,която госпожа Пиерсон беше поела,за да си отиде,тръгнах по нея замечтан толкова много,че се задълбочих много навътре в планината.
Беше близо единадесет часа вечерта,когато помислих да се върна;понеже бях вървял много,отправих се на страната на някакъв чифлик,който съзрях,за да си поискам чаша мляко и парче хляб.В същото време едри капки дъжд
започнаха да капят и предвещаваха буря,която исках да почакам да премине.Макар,че се виждаше светлина и чувах да минават и заминават,не ми отговориха,когато почуках и аз се приближих до един прозорец,за да видя дали имаше там някой.
Видях голям огън,запален в долната стая;чифликчията,когото познавах,беше седнал при леглото си;почуках по стъклата,като го повиках същевременно.В това време вратата се отвори,но бях изненадан като видях госпожа Пиерсон,която тутакси познах и която ме питаше-кой е вън.
Толкова малко очаквах да я намеря там,че тя забеляза моето учудване.Влязох в стаята като я помолих да ми даде подслон.Не можех да си въобразя какво можеше да прави тя в подобен час в един чифлик,почти изгубен сред полето,когато жалостив глас,който излизаше от леглото ме накара да си обърна главата и видях,че
жената на чифликчията лежеше със смъртта върху лицето.
Госпожа Пиерсон,която ме беше последвала,седна отново срещу нещастния човек,който изглеждаше убит от скръб;тя ми направи знак да не правя шум:болната спеше.Взех стол и седнах в един ъгъл,докато бурята премине.
Докато бях там,виждах я да става от време на време,да отива при леглото,да говори на чифликчията.Едно от децата,което взех на коленете си ми каза,че тя идвала всяка вечер,откакто майка му е болна и че тя понякога прекарвала и нощта у тях.Тя изпълнявала длъжността на милосърдна сестра;нямало тук друга,освен нея и един лекар само,твърде невежа.
-Тази е Бригита Розата-ми каза то с нисък глас-не я ли познавате?
-Не,-му казах аз също ниско-защо я наричат така?То ми отговори,че не знае нищо за това,ако не беше за туй може би,защото тя била розарка и името й останало оттогава.
Обаче госпожа Пиерсон беше без воала си;можех да видя чертите й на открито;в момента,когато детето ме остави,аз вдигнах глава.Тя беше до леглото,държаща в ръка чаша,която даваше на чифликчийката,събудила се в това време.Тя ми се показа бледна и малко суха;косите й
бяха руси,малко посивели.Тя не беше правилно красива;какво да кажа?Големите й черни очи бяха втренчени в тези на болната и това бедно създание,близко да умре,я гледаше така също.В тази проста размяна на милосърдие и на признателност имаше известна прелест,която не може да се изкаже.
Дъждът се удвояваше;дълбока тъмнина тегнеше над пустите полета,които бяха осветени от силни удари на гръмотевица от време на време.Шумът на бурята,вятърът,който стенеше,гневът и свистенето на откъснатите части от сламения покрив,даваха чрез своя контраст с религиозното мълчание на колибата,още по-голяма святост и като,че някакво странно великолепие на сцената,на която бях свидетел.Аз гледах този беден креват,тези наводнени стъкла,кълбата гъст дим,разгонвани от бурята,затъпителното отпадане на чифликчията,суеверната уплаха на децата,всичката тази стихия отвън обсаждаше една смъртно болна;и когато сред всичко това виждах тази жена,тиха и бледна,да отива и се връща на пръстите на краката си,без да напусне нито минутка своето търпеливо благодеяние,изглежда незабелязваща нищо,нито бурята,нито нашето присъствие,нито своя кураж,ако нямаха нужда от нея,струваше ми се,че имаше в това спокойно дело нещо,по-ясно и от най-хубавото небе без облаци, и че тя беше едно свръхчовешко създание,заобиколено с толкова ужас,което не се съвняваше нито за момент в своя Бог.
"Каква е всъщност тази жена?-се питах аз-Откъде иде тя?Откога е тука?От дълго време,понеже хората си спомнят да са я виждали розарка.Как да не съм чул да се говори никак за нея?Тя идва самичка в тази сламена колиба,в този час?Където опасността не ще я вика вече,тя ще отиде да търси друга някоя?Да,през всичките тези бури,всичките тези гори,всичките тези планини,тя отива и се връща,просто и забулена,носеща живота,където липсва,държаща тази малка крехка чашка,милваща своята козичка на минаване.С тези мълчаливи и тихи крачки тя самата крачи към смъртта.Ето какво вършеше тя в тази долина,докато аз тичах из разни комарджийски заведения;тя е родена тука без съмнение и ще я погребат в някой кът на гробищата,наред с моя обичан баща.Така ще умре тази незнайна жена,за която никой не говори и за която децата ви питат:"не я ли познавате?"
Не мога да изкажа това,което изпитвах;аз стоях неподвижен в един ъгъл,дишах разтреперан и струваше ми се,че ако бях се опитал да й помогна,ако бях протегнал ръка,за да разделим с нея една крачка,щях да извърша някакво свято дело и щях да се допра до свещените съдове.
Бурята трая близо два часа.Когато тя се смири,болната като лежеше така,започна да казва,че се чувства по-добре и че това,което беше взела й действаше добре.Децата се притекоха тутакси при леглото й, като гледаха майка си с големи очи,наполовина безпокойни,наполовина радостни и като се залавяха за роклята на госпожа Пиерсон.
-Ние поръчахме да четат литургия,-каза мъжът,който не помръдна от мястото си-но тя ни струва скъпо!
При тези просташки и груби думи аз погледнах госпожа Пиерсон;нейните отпаднали очи,бледнината й,държането на тялото й,показваха ясно умората й и че нощните бдения я бяха изтощили.
-Ах!Мой бедни човече,-каза госпожата-нека Бог ти го върне!
Не можах да се удържа повече;станах като прехласнат от глупостта на тези грубияни,които отблагодаряваха на милосърдието на един ангел със скъперничеството на своя поп;бях готов да ги укоря за плоската им неблагодарност и да се отнеса с тях,както заслужават.Госпожа Пиерсон повдигна на ръце едно от децата на чифликчийката и му каза с усмивка:
-Целуни майка си,тя е спасена.
Аз се спрях като чух тези думи;никога простото задоволство на една щастлива и благодетелна душа не се е изписвало с толкова искреност върху толкова кротко лице.Не видях на него вече нито умората му,нито бледността му;тя сияеше с всичката чистота на своята радост;и тя също така благодареше Богу.Болната току-що беше говорила и какво важеше това,което беше казала?
Няколко минути обаче,след това госпожа Пиерсон каза на децата да разбудят слугат на чифлика,за да я заведе.Аз се приближих ,за да й предложа моята услуга;казах й,че е безполезно да се събужда момчето,понеже ще мина през същия път и че тя ще ми направи чест,ако приеме.Тя ме попита не съм ли Октав Т***.Отговорих й-да и,че може би тя си спомня за баща ми.Стори ми се особено,че този въпрос я накара да се усмихне;тя взе весело ръката ми и ние тръгнахме.