През войните на империята, докато мъжете и братята бяха в Германия, безпокойните майки бяха дали на света едно поколение пламенно, бледно и нервозно. Заченати между две битки, възпитавани в колежите при биенето на барабаните, хиляди деца, като опитваха своите слаби мускули, се гледаха по между си с печални очи. От време на време бащите им, окървавени, се появяваха, издигаха ги на златообшитите си гърди, после пак ги пущаха на земята и се качваха отново на кон.
Само един човек живееше тогава в Европа; всички останали същества се мъчеха да изпълват дробовете си с въздуха, който той беше дишал. Всяка година Франция представяше пред този човек триста хиляди млади хора; това беше царски данък и ако той нямаше това стадо след себе си, не би могъл да следва своята съдба. Това беше конвоят, който му беше необходим, за да може да преброди света и да падне най-после в малката долина на един пуст остров, под една плачеща върба.
Никога не е имало толкова безсънни нощи, колкото във времето на тоя човек; никога не се е виждало да се навеждат върху валовете на градовете едно такова голямо множество от безутешни майки; никога не е имало такава тишина около тези, които говореха за смърт. И при все това никога не е имало толкова радост, толкова живот, толкова войнствена музика във всичките сърца. Никога не е имало слънца до такава степен чисти, както тези, които сушаха всичката тази кръв. Казваха, че Бог ги правел за този човек, и ги наричаха негови Аустерлицки слънца. Но, всъщност, той ги правеше сам със своите топове, коиито всякога гърмяха и които оставяха облаци само на другия ден след битките му.
Въздухът на това небе, без петно, когато блестеше толкова много слава, когато сияеше толково много стомана, беше който дишаха тогава децата. Те знаеха добре, че бяха предназначени за хекатомбите; те вярваха в неуязвимия Мюра, и бяха видели да прекарват императора по един мост, където свиреха толкова много куршуми, защото не се знаеше дали нямаше да умре. Но, ако и да трябваше да умре, какво означаваше това? Самата смърт беше толкова хубава тогва, толкова голяма, толкова великолепна в своя димящ пурпур! Тя приличаше тъй много на надеждата; тя косеше толкова зелени класове, защото беше станала като млада, и вече не вярваха на старостта. Всичките люлки на Франция бяха от щитове, също и всички гробници; нямаше вече сякаш старци; имаше само трупове или полубогове.
Обаче безсмъртният император беше един ден на един хълм, за да гледа седемте народи, как се бяха хванали за гърлото; като незнаеше още, дали той ще бъде господар на целия свят или само на половината, Азраел премина по пътя , докосна го с края на крилото си и го тласна в океана. От шума на неговото падане смъртно болните могъщества настръхнаха на своите болнични легла, и като протягаха своите криви лапи, всичките царски паяци разкъсаха Европа, и от мантията на Цезара стана една палячовска дреха.
Също както някой пътник, докато е на път, тича ден и нощ на дъжд и слънце, без да усеща нощните безпокойства и опасностите; но след като пристигне в средата на своето семейство и седне пред огъня, той изпитва една безкрайна умора и едвам може да се домъкне до леглото си; така също Франция, вдовицата на Цезаря, почувства тутакси своята рана. Тя припадна и потъна в толкова дълбок сън, защото нейните стари царе я обвиха в бял саван. Старата армия с посивели коси се върна с изчерпани сили от умората, и огнищата на запустелите кули отново се запалиха печално.
Тези мъже на Империята, които бяха толкова много тичали и клали, тогава прегръщаха своите отслабнали жени и им говореха за първата си любов; те се оглеждаха в изворите на родните си ливади и се виждаха там толкова стара, толкова обезобразени, защото стига да им затвореха очите, те си спомняха за своите синове; и питаха къде бяха те; децата излязоха от колежите и като не виждаха вече ни саби, ни брони, ни пехотинци, ни конници, питаха на свой ред, къде бяха техните бащи. Но отговори им се, че войната беше свършена, че Цезарят беше мъртъв, и че портретите на Велингтън и Блюхер бяха окачени в чакалните на консулствата и посолствата с тези само думи отдолу: Salvatoribus mundi.
Тогава заживя върху света от развалини една угрижена младеж. Всичките деца бяха от капките на една горяща кръв, която беше потопила земята; те бяха родени в прегръдките на войната, за самата война. Те бяха мечтали в продължение на петнадесет години за снеговете на Москва и за слънцето на пирамидите. Те не бяха излизали от градовете си; но бяха им казали, че през всяка една от портите на тези градове, се отиваше в някоя от столиците на Европа. Те имаха в главата си цял един свят; те гледаха земята, небето, улиците и пътищата; всичко това беше празно и камбаните на енорийските им църкви единствени звъняха в далечината.
Бледни призраци, покрити с черни роби, пресичаха бавно поляните; други чукаха на портите на къщите, и докато им отворят, вадеха от джобовете си големи дворянски грамоти, съвсем оръфани, с които изгонваха жителите. От всички страни пристигаха хора, още цели разтреперяни от страх, който ги беше завладял още при тяхното тръгване, двадесет години по-рано. Всички искаха, препираха се и крещяха: за учудване беше, че само смъртта е могла да извика толкова много гарвани.
Царят на Франция беше върху своя трон, като гледаше ту тук, ту там дали не ще види някоя пчела на своята черга. Едни му протягаха шапките си, и той им даваше пари: други му показваха кръст, и той го целуваше; трети се задоволяваха да му крещят в ушите големи и гръмливи имена, той отговаряше да отидат в голямата му зала, където ехото беше по-звучно; други пък му показваха своите овехтели манти, тъй като с тях те твърде добре бяха унищожавали пчелите, и на тях той даваше по една нова дреха.
Децата гледаха всичко това, като си мислеха всякога, че сянката на цезаря ще излезе скоро в Кан и ще развее всичките тези зли духове; но мълчанието продължаваше всякога, и в небето се виждаше да плава само бледността на лилиите. Когато децата говореха за слава, казваха: "Станете свещеници"; когато те говореха за амбиция: "Станете свещеници"; за надежда, за любов, за сила, за живот:"Станете свещенници".
Обаче, на трибуната се покачи един човек, който държеше в ръката си един контракт между царя и народа; той започна да казва, че славата била хубаво нещо, и амбицията за война също така; но че има нешо по-хубаво, което се наричаше свобода.
Децата повдигнаха глава и си спомниха за своите деди, които бяха говорели също така. Те си спомниха, че са срещали в тъмните ъгли на бащината си къща мистериозни бюстове с дълги коси от мрамор и римски надпис; те си спомниха, че са виждали вечерно време своите прадеди да клатят глава и да говорят за една ръка от кръв, много по-ужасна, отколкото тази на Императора. Имаше за тях в тази дума, свобода, нещо, което караше сърцето им да тупа, в едно и също време, като един далечен и страшен спомен и като една скъпа надежда, още по-далечна.
Те потрепераха, като ги слушаха; но като се връщаха в квартирите си, видяха три коша, които носеха към Кламар: Това бяха трима млади хора, които бяха произнесли твърде нависоко тази дума, свобода.
Една странна усмивка им мина върху устните при тази скръбна гледка; но други оратори, като се покачваха на трибуната, започваха да пресмятат публично онова, което струваше амбицията, и колко много славата беше скъпа; те показваха да се види ужаса на войната и наричаха касапници хекатомбите. И те говореха толкова много и толкова дълго време, че всичките човешки илюзии, както дървесата през есен, падаха лист по лист около тях, и тези, които ги слушаха прекарваха ръката си върху своето чело, както трескавите, които се пробуждат от сън.
Едни казваха : "Това, което причини падането на Императора, беше че народът не го искаше вече; " други : "Народът искаше царя, не свободата ; не разума ; не религията ; не английската конституция ; не абсолютизма ;" един последен добави : "Не, нищо от всичко това, но почивка."
Три елемента, прочее, разделяха живота, в който встъпваха тогава тези млади хора: зад тях едно минало, завинаги разрушено, вълнуващо се още върху своите развалини, с всичките вкаменелости на вековете на абсолютизма; пред тях зората на безкрайния хоризонт, първите сияния на бъдещето; и между тези два свята ... нещо прилично на океана, който отделя стария континент от Нова Америка, не знам какво вълнисто и колебливо, бушуващо море и пълно с корабокрушения, пресичано от време на време от някое бяло далечно платно или от някой кораб, издигащ тежка пара; настоящият век, с една дума, който разделя миналото от бъдещето, който е нито едното, нито другото и който прилича едновременно и на двете, и където не се знае, на всяка крачка какво става, дали се върви по здраво семе или по безплодни отломъци.
Ето сред какъв хаос трябваше да се избира тогава; ето това, което се представяше пред децата, пълни със сили и смелост, синове на Империята и внуци на Революцията.
От миналото те не искаха нищо, защото вяра в нищо - не може да се добива; бъдещето, те го обичаха, но как! Както Пигмалион Галатея; то беше за тях като една любовница от мрамор, и те очакваха тя да се одушеви, кръвта да обагри вените й.
Оставаше им, преочее, настоящето, духът на века, ангелът на здрача, който е нито нощта, нито денят; те го намериха седнал върху един чувал за вар, пълен с кости, пристиснат в мантела на егоистите, и зъзнещ от ужасен студ. Смъртна мъка им се вгнезди в душата при вида на това видение наполовина мумия и наполовина зародиш; те се приближиха към него, както пътникът, на когото показват в Страсбург дъщерята на някой стар граф от Сервенден, балсамирана в своята годенишка премяна: този детски скелет те кара да трепериш, защото нейните слабички и синкави ръце носят брачен пръстен, а главата й пада в праха посред портокалови цветове.
Както с приближаването на буря, преминава през лесовете страшен вятър, който кара да се разтреперят всички дървеса, и след който настава дълбоко мълчание, така Наполеон беше всичко раздрусал, като минаваше по света; царете бяха почувствали да се клатят техните корени и като слагаха ръка на главата си, те намираха там само своите коси, настръхнали от ужас. Папата беше изминал триста мили, за да го благослови в името на Бога и да му постави короната; но Наполеон не му взе ръката. Така всичко беше разтреперено, в този мрачен лесна стара Европа; после затишието беше настъпило.
Казват, че ако някой срещне разярено куче и има кураж да върви бавно и спокойно, без да се връща назад, кучето се задоволявало да го следва в продължение на известно време, без да му стори нещо,като пролайва и трака само зъбите си;докато пък той изпусне един само жест на уплаха,ако направи една крачка по-бързо,то се хвърля върху него и го разкъсва;защото,веднъж направено първото ухапване,няма вече възможност да се избяга от него.
В европейската история така също се е случвало често,че някой монарх да е правел този жест на ужасна уплаха и неговият народ го е разкъсвал;но,ако един го е правел,не значи,че всички са го правели в едно и също време,което ще рече-изчезвал само един цар,но не и царското величество.Пред Наполеон царското величество беше направило този жест,и не само величеството,но и религията,благородството и всяка божествена и човешка сила.
Веднъж Наполеон да умре,божествените и човешки сили ще бъдат отново възстановени на дело,но вярата в тях няма да съществува вече.Има една страшна опасност да се знае това,което е възможно,защото духът отива всякога по-далеч.Едно нещо е да се каже:"това би могло да бъде",а друго е:"това е било вече";това е първото ухапване от кучето.
Наполеон,деспотът,беше последната светлинка от лампата на деспотизма;той разруши и пародира царете,както Волтер-свещените книги.И след него се чу един голям шум:това беше камъкът на Света Елена,който току-що падна върху стария свят.И тутакси се показа на небето хладната звезда на разума,и нейните лъчи,подобни на тези на студената богиня на нощите,разпръскващи светлина без топлина,обвиха света със синкава плащеница.
Бяха видяли дотогава хора,които да мразят благородниците,да викат срещу свещениците,да правят съзаклятия против царете;достатъчно беше крещяно срещу злоупотребленията и предразсъдъците;но беще твърде ново нещо да видиш народът да се усмихва.Ако минаваше някой благороден,или свещеник,или владетел,селяните,които бяха участвали във войната,започваха да клатят глава и да думат:"А!Този сме го виждали ние;той имаше друго лице." Когато се говореше за трона или за олтара,те отговаряха:"Те са четири дъски;ние ги заковахме и отковахме." Когато му казваха:"Народе,ти се отказа от заблужденията,които те бяха заслепили;ти извика своите царе и свещеници",те отговаряха:"Не сме ние,това са онези бъбрици там".И когато им казваха:"Народе,забрави миналото,ори и слушай",те се изправяха на местата си и се чуваше едно глухо тътнене.То беше една ръждясала и нащърбена сабя,която се раздвижваше в ъгъла на сламената къща.Тогава те добавяха веднага:"Остани на спокойствие поне;ако не ти вредят,не искай да вредиш и ти." Уви!Те се задоволяваха с това.
Но младежта не се задоволяваше.Известно е,че има у човека две скрити сили,които се борят до смъртта:едната,ясновидеща и студена,се отнася до действителността,сметката,мярката,и съди миналото;другата е жадна за бъдещето и се втурва към непознатото.Когато страстта увлича човека,разумът го следва,като го оплаква и връща от опасността;но,откакто човек се е спрял от гласа на разума,откакто той си е казал:"Това е вярно,аз съм луд:къде отивам аз?" Страстта му вика:"Ами аз,аз ли ще умра?"
Чувство на неизразимо недоволство започна да кипи във всички млади сърца.Осъдени на почивка от господарите на света,изоставени на училищните слуги от всички видове,на леността и на досадата,младите хора виждаха да се оттеглят от тях пенестите вълни,срещу които те бяха приготвили своите мускули.Всичките тези гладиатори,натъркани с дървено масло,чувстваха в дъното на душата си една непоносима мизерия.Най-богатите удариха на слободия;онези от средна ръка заеха определено положение и се отдадоха било на работа,било на меча;най-бедните се хвърлиха в ентусиазма без жар,в големите думи,в ужасното море на акцията без цел.Понеже човешката слабост търси съюзяване,а хората са стадо по природа,политиката се намеси тук.Отиваха да се бият с караулните отряди по стъпалата на Законодателната Камара,тичаха на някоя пиеса в театъра,където Талма носеше перука,която го оприличаваше на Цезаря,блъскаха се при погребението на някой депутат либерал.
В това време,когато животът вън беше толкова бледен,толкова дребнав,вътрешният живот на обществото вземаше образ,мрачен и мълчалив:най-голямо лицемерие царуваше в нравите;английските идеи се свързаха с набожността,веселостта също беше изчезнала.Може би Провидението приготвяше вече своите нови пътища,може би ангелът предвестник на бъдещите общества сееше вече в сърцето на жените зародишите на човешката независимост,която те някога ще изискат.Но,известно е,че изведнъж стана нещо небивало във всичките салони на Париж:мъжете минаха от едната страна,а жените-от друга;и така,едните облечени в бяло,като годеници,другите,облечени в черно,като сирачета,те почнаха да се измерват с очи.
Но,нека не се лъжем:това черно облекло,което носят хората от наше време е един страшен символ;за да се дойде до там,трябвало е накитите да паднат парче по парче и нашивките-цвят по цвят.Човешкият разум е този,който разсипа всичките илюзии.;но той сам е в траур,за свое утешение.
Нравите на студентите и артистите,тези толкова свободни нрави,хубави и пълни с младост,пострадаха от промяната на света.Мъжете,като се отделяха от жените си,прошепваха думата,която наранява смъртно:презрение.Те се бяха отдали на виното и на куртизанките.Студентите и артистите се бяха отдали също:любовта беше третирана като славата и религията;това беше една древна илюзия.Тогава се отиваше по лоши места.Гризетката,тази толкова мечтателна и романтична класа,с толкова нежна и сладка любов,се видя изоставена по тезгяхите на кръчмите.Тя беше бедна и не я обичаха вече;тя искаше да има рокля и шапка,тя се продаде.О,мизерия!Младият човек,който би трябвало да я обича,когото тя би обичала самата;този,който я водеше някога в горите на Вериер и Романвил,на танците върху ливадата,на вечери под сянката;този,който идваше вечер да приказва при лампата,в дъното на кръчмичката,през дългите зимни нощи;този,който делеше с нея своето парче хляб,наквасен от потта на неговото чело,и своята любов възвишена и бедна;той,същият този човек, след като я изостави,я намираше в дъното на съмнителните заведения,бледа и изнемощяла,завинаги изгубена,с глада на устните и с разврата в сърцето!
В това време именно двама поети,двамата прекрасни гении на века след Наполеон,току-що посветиха живота си да съберат заедно всичките елементи от мъка и болка,разпръснати във всемира.Гьоте,патриархът на една нова литература,след като нарисува във Вертер страстта,която води към самоубийство,беше нахвърлил в своя Фауст чертите на най-мрачната човешка фигура,която някога е въплъщавала злото и нещастието.Неговите писания започнаха тогава да преминават от Германия във Франция.От дъното на неговия работен кабинет,окръжен от картини и статуи,богат,щастлив и спокоен,той гледаше как иде у нас неговото мрачно дело с една бащинска усмивка.Байрон му отговори чрез един болезнен вик,който беше накарал да потрепери Гърция,и надвеси Манфред върху бездните,като че нищожността е била името на грозната загадка,с която той се обвиваше.
Простете ми,о,велики поети,които сте сега само малко пепел и които почивате под земята!Простете ми!Вие сте полубогове, а аз съм едно чедо,което страда.Но,като пиша всичко това,не мога да се въздържа да не ви укоря.Защо не възпявахте вие парфюма на цветята,гласовете на природата,надеждата на любовта,лозата и слънцето,лазура и хубостта?Без съмнение вие познавахте живота,и без съмнение вие сте страдали ,светът се е рушил около вас,а вие сте плакали върху тия развалини и сте се обезнадеждявали;вашите любовници са ви изменили,вашите приятели-клеветили,а съотечествениците-не признали;вие сте имали празнота в сърцето,смърт в очите,вие сте били скръбни великани.Но,кажете ми вие,благородни Гьоте,нямаше ли вече успокоителен глас в религиозното ромолене на вашите стари германски лесове?Вие,за когото изящната поезия беше сестра на науката,не можаха ли те да намерят с тях двете в безсмъртната природа едно самотно растение за сърцето техния любимец?Вие,който бяхте пантеист,поет на антична Гърция,любител на свещените форми,не можахте ли да турите малко мед в тези хубави вази,които вие знаехте да правите,вие,който се есмихвахте само и оставяхте пчелите да идват върху устните ви? А ти,а ти,Байрон,нямаше ли ти при Равена,под твоите италиански портокалови дървета,под твоето хубаво венецианско небе,близо при твоето драго Адриатическо море,нямаше ли своята обична?О,Боже,аз,който ти говоря и който съм само едно слабо дете,аз познавам,може би,злини,които ти не си изстрадал ,и при все това аз вярвам в надеждата,и при все това аз Те благославям.
Когато английските и немските идеи минаха така върху нашите глави,то беше като едно тъмно и мълчаливо отвращение,последвано от ужасна конвулсия.Защото да се формулират общите идеи,това беше да се промени силитрата на барут,и хомерическия мозък на великия Гьоте беше пресушил като аламбик всичката течност на забранения плод.Тези,които не бяха го чели тогава,вярваха,че от него нищо не ще узнаят.Бедни твари!Експлозията ги отвлече като прашинки в бездната на мировото съмнение.
Това беше като отрицание на всички небесни и земни неща,което можеше да се нарече разочарование,или ако искате-безнадеждност;като,че ли човечеството в летаргия беше помислено за мъртво от тези,които му опитваха пулса.Също като войника,когото питаха някога:"В кого вярваш ти?" и който пръв отговаряше:"В себе си",така и младежта на Франция като чуваше този въпрос,отговаряше първа:"В нищо".