Предлагам тази тема също да бъде закотвена на първа страница, ако смятате, че заслужава, може да гласуваме...
Тъй като откакто станах по-смела и споделям с другите за следродилната си депресия, видях, че за съжаление не съм изключение...
Така че споделете, мами, за това как се чувствахте като новоизлюпена родителка... Ето и моята история, ако искате я четете, но на мен ми олеква като пиша:
Така-а, родих Алекс на 15-ти август 2004 год., неделя на обяд, Голяма Богородица - 2850 г, 51 см, здрав и красив!!! И по случая бях в еуфория докъм края на септември!!!
Но дойде октомври и усетих първите депресивни настроения, но си казвах, че е нормално и ще отшумят бързо, много си вярвах...
Грешката направих през ноември, когато почувствах силна умора, но не се оплаках, усетих желание да не се събуждам повече сутрин, но не го споделих, а го скрих - уплашена и засрамена от себе си... А депресията вече надигаше своята грозна глава, въпреки болезнените ми и безсилни опити да я спра...
Чувството за вина и несправяне с майчинството достигнаха своя апогей към 7-ми декември 2004 година, когато вече сериозно обмислях и желаех самоубийство... Паметта взе сериозно да ми изневерява за голям мой ужас, все по-трудно се концентрирах в каквото и да е, и започнах да се губя дори из квартала, което ме паникьоса съвсем, депресира още повече, вината ми достигна грандиозни размери, желанието ми да хвърля Алекс от 4-ия етаж все по-силно, а след него щях да се самоубия разбира се!!!, уви, не се шегувам, имах самочувствие под абсолютната нула, чувствах се ненужна, лоша, глупава, незаслужаваща радост, пречеща на близките си, имах разстройство, безсъние, страхотно се потях нощем, сънувах ужасни кошмари, мъжът ми ми липсваше адски, защото много бачкаше!, кърмата ми секна съвсем, чувствах се изтощена и без сили, зрението ми отслабна, М. ми дойде, зимен студ, абе ужас отвсякъде... На около 15-ти декември вече не можех да търпя положението и най-накрая спрях да се крия! С голям страх, чувство на себеотвращение и самоомраза, вина и паника споделих с мъжа ми една съботна сутрин, че смятам, че това ни е последното любене, че за последен път виждам Алекс, и той много се ядоса и стресна... На 17-ти казах и на мама, която помолих да ме заведе на психиатър, защото явно имах нужда от спешно лечение!!! Тя първо не повярва колко съм зле, но после, та чак до Нова Година, се грижи за мен и за Алекс с много любов, доброта, търпение и вяра в добрия изход - БЛАГОДАРЯ ВИ, мамо, татко, лельо, Ками, Роси, Иво, Хри и бабо Божке!!! - без вас сега просто нямаше да съм жива, а много вероятно и Алекс... Имаше момент, в който се чудех как се казва Алекс, в който ми беше трудно да се изкъпя или да напиша нещо, или да приготвя дори елементарно ядене... Не се преструвам, това е от болестта!!!
На 18-ти декември започнах да пия антидепресант, Сероксат, който почна да ме поосвества малко по малко, на 1-ви март почувствах по-осезаемо подобрение и вече не желаех да се самоубивам, като полека-лека започнах да общувам с други хора и да излизам повече навън...
Около 20-ти март обаче изпаднах в хипомания, обратното на депресията и сега съм вече в еуфория, в другата крайност, но съм и малко по-нервна, раздразнителна и избухлива, което изморява много и мен, и близките ми... Но това състояние е по-готино...
Уви, и това не е нормалното състояние, та психиатърът ми предписа ново лекарство Нюротон за предотвратяване на гадното лашкане между потиснатост и прекалена еуфоричност... В момента съм като махало, което се люшка между двата полюса, но никога не се задържа по златната среда на спокойното щастие!!!
Но вярвам, че ще се излекувам напълно близките седмици, а вие???
Психиатърът ми се казва д-р Сираков и ме похвали, че съм лесна пациентка, защото си пия предписаните хапчета, защото съм учила психология и знам за какво става дума и защото много се боря!!! Той ми каза, че като ме видял първия път си помислил, че ще ми трябва около година, за да оздравея напълно, а пък аз още на 3-ия месец от лечението почувствах страхотно подобрение!!! Сега той ми дава максимум 3 месеца с новото лекарство, за да се оправя съвсем, но аз мисля, че възстановяването ми ще е по-бързо... Един Господ знае...
Ако ви интересува, мога да споделя с вас и причините, поради които според мен изпаднах в тази дупка, но засега стига... Останете с добро психическо и физическо ЗДРАВЕ, и с много ЛЮБОВ в сърцата, другото е бошлаф работа, повервайте ми!!! С приятелски поздрав и с желание да ми пишете - Деси.
Животът е пъстър и аз вече се радвам, че мога да чувствам всякакви емоции...
|