Здравей,мила Деси!
Разбирам те напълно как се чувстваш и през какъв Ад си минала.Пожелавам ти от цялото си сърце съвсем скоро всичко това да е само едно минало,една вече преминала част от твоя живот.
Повечето мами тук знаят моята история.Изкарах цялата си бременност в клуба-щастлива мама с две големи деца,очакваща третото си детенце с трепетна радост.След раждането обаче ,животът ми се преобърна тотално,всички планове,които бях градила дотогава се сринаха.Моментът на раждането,който чаках девет месеца се превърна в най-ужасния период от живота ми.Само за няколко часа успях да съм радостна за детенцето ми-часовете,през които още не знаех за това,че е тежко болен.Минах през всички възможни нюанси на отрицателните чувства,огромното отчаяние от последвалата диагноза и невъзможността да приема думите на лекарите за безнадеждността на детето ми и липсата на шанс.
Когато ми казаха за първи път какво му е,ми се доповръща,избягах в коридора,крещейки и удряйки стената,плакала съм неуморно един час-аз това дори не го помня,просто изгубваш представа за това кой си и къде си.Никой не ме подкрепи-бях съвсем сама и неразбрана.Докторите ме убеждаваха,че трябва да оставя детето в дом,че няма никакъв шанс и най-вероятно ще умре до втория месец.Мъжът ми потъна в самосъжаление защо на него му се е родило такова дете и какво щели да кажат хората-докато бях са бебо един месец в болницата,той дори не искаше да идва,все едно,като загърбиш проблема и той ще престане да съществува.Свекърва ми дойде у нас,точно когато най-силно се нуждаех от подкрепа и незнаех на кой свят съм...крещя ми да оставям "това "дете и че нямам акъл да го взимам в къщи.Обвини ме,че съм натресла болно дете на сина и.Оттогава тази жена умря за мен.Майка ми живее в Англия.Дойде си за един месец,когато трябваше да раждам.Тя също не ми помогна особено,дори бих казала,че задълбочаваше състоянието ми на депресия.Вместо да ме утеши,да ми помогне,да ме откъсне от вцепененото ми състояние,тя се тръшкаше повече от мен и се налагаше едва ли не аз нея да успокоявамСутрин рано отивах в болницата и се връщах през нощта.Там се чувствах пълноценна ,че помагам на детенцето си,а връщайки се у дома,имах чувството,че го предавам и оставям сред чужди хора.Бях изпаднала наистина в някакво безвремие...не забелязвах другите си деца,не можех нищо да правя в къщи...лежах на леглото и гушках една кукла,която бях облякла с дрехи на бебчо.Не спирах да плача,незнаех кой ден е,мразех слънцето,което грееше ярко навън.След всяко посещение по лекари,заради детенцето,аз се връщах още по-обезнадеждена.След едно такова посещение,аз тотално се сринах...ревяла съм с всичка сила,скубала съм си косите,удряла съм се,драла съм се,мъжът ми каза,че много се уплашил,едвам ме е успокоил.Исках да се нараня,да се накажа за това,че родих детето си болно.Обвинявах се,че аз съм виновна за всичко и исках да умра.Да,аз също си мислех за смъртта.Започнах малко по малко да излизам от това състояние,когато си взех бебчо в къщи и когато мъжът ми прие ситуацията,макар и в началото с резерви.А и споделих мъката си с мамите в този клуб.Получих неимоверна подкрепа и винаги съм го казвала,че само благодарение на всички вас,аз наистина успях да се справя и да не потъна в собствената си мъка.Много пъти след това изпадах в крайни настроения,особено,когато малчо ми правеше по стотина гърча на ден,когато не заспиваше с дни,когато хъркаше с пяна на уста...и докторите само клатеха глави,а аз се чувствах безпомощна до премала.Но в крайна сметка успявах да се съвзема и да продължа напред.Много мами са ми казвали колко ми се възхищават и колко съм силна.Но аз изобщо не мисля,че съм такава,просто се опитвам да се боря със скапания живот.И много се надявам един ден да излезна победител.Вече две години откак съм родила не съм спала повече от 2-3 часа на денонощие,малчо е непрекъснато на ръцете ми-в мен яде,в мен спи...Не излизам никъде с месеци,особено зимата,за да не се зарази с нещо.Няма на кой да го оставя,за да излезна сама.Мъжът ми излиза с децата,ходят на гости,на ресторанти тримата,а аз научавам какво се случва извън дома от техните разкази.Но вече свикнах с това положение и не ми тежи,напротив,чувствам го,като призвание и знам,че няма да е завинаги.Намерих и прекрасна докторка-хомеопат.Тази жена ми вдъхна толкова увереност в добрия изход, върна надеждата ми и аз вече бях сигурна, че няма невъзможни неща и ще се справим с всичко.Слава Богу,успях да преодолея тежкия период без лекарства...и дори бих казала, че по-щастлива от сега не съм била никога преди.Разбрах, че човек се нуждае от съвсем малко за да се чувства добре, радвам се на най-малкото, което бебчо успява да направи, щастлива съм че е тук, до сърцето ми и прогнозите за неговото бъдеще и живот не се сбъдват. А всъщност... Майчината любов е велика сила...Заредена съм с много сили и оптимизъм и нищо не може да ме накара да се огъна...Имам много Вяра, Надежда и Любов и вече почти не се съмнявам, че ще преодолеем всичко и ще станем още по-силни...Мили майчици, силата на майчината любов е безгранична и нищо не може да и попречи!!! Много, много ми се иска да вдъхна вяра и на други майки...винаги има надежда... човек никога не трябва да се предава. И винаги да се вслушва в сърцето си, защото то не лъже! Животът ни поднася понякога доста неприятни изпитания. Много е важно в такъв момент да намериш хора, които те подкрепят безрезервно и да не падаш духом. Дори и след най-черната нощ, винаги изгрява слънце. За човешкия дух няма невъзможни неща, няма непреодолими прегради. Никога, за нищо на света не трябва да се предаваме. Винаги от всяка ситуация има изход ….има и верен път…само трябва да успеем да го видим.Това, което наистина ме подкрепяше, бе самият Живот, а неговите измерения са необозрими и проявите му – безкрайни. Аз само трябваше да поискам да ги забележа и да вдъхна живот на Искрицата Надежда в мен, която да се разгори, като буен пламък.
Деси,сигурна съм,че ти също ще успееш да преодолееш себе си,да се пребориш с всички страхове и съмнения и да излезнеш от цялото това преживяване победител,да станеш още по-силна и да бъдеш една прекрасна майка за детенцето си,каквато си и сега.
Извинявам се,че стана толкова дълго,но мислех,мислех и реших да не го съкращавам
Прегръщам те силно
Дани

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите