След раждането на Косьо преживях следродилна депресия, много подобна по сила на тази на Деси. Аз не отидох на лекар, макар че много пъти ми идваше да кажа на майка ми "Моля те, не издържам повече, заведи ме на психиатър!". Какво ме спря да отида на лекар? Ами на първо място, страхът, че ще ме прати в лудница. После, нежеланието ми да гълтам хапчета. Трето, явно все пак състоянието ми е позволило да се оправя в крайна сметка "на своя глава".

Като човек, който е минал през този кошмар, бих искала да кажа някои неща. Много често с термина "следродилна депресия" се нарича една широка гама от емоции и състояния след раждането, които обаче се различават много по сила, времетраене и дълбочина. Истинската следродилна депресия (наречете я, ако искате, и психоза) е нешо много по-сериозно от т.нар. baby blues, или следродилна тъга. Тя не е просто онзи период от 1-2 месеца след раждането, когато еуфорията се замества от умората и недоспиването, когато започваме да плачем без причина, мислим си, че мъжът до нас вече не ни обича и т.н. Истинската следродилна депресия е като вакуумна тръба, която изсмуква от теб желанието за живот, способността да се радваш дори за малко, надеждата, самоуважението, адекватността. Не можеш да я контролираш, обичайните "надъхвания" и "напомпвания" не ти вършат никаква работа, цялата ти мотивация за всичко, което вършиш, е изчезнала в дън земя.

Казвате, че не може просто ей така да изпаднеш в тежка следродилна депресия, ако не си имала подобни проблеми преди. Съгласна съм, че има предпоставки, най-вече в темперамента на майката, начинът й да реагира на стреса, дали е склонна да мисли повече позитивно или негативно, дали лесно изпада в състояния на тъга и меланхолия. Предпоставките могат да бъдат страшно много и най-различни, стигащи чак до детството на самата мама. Но не мислете, че за да изпаднеш в такава депресия, непременно трябва преди това да си имала мисли за самоубийство, да имаш психиатрична история и пр. На всеки може да се случи да функционира нормално в периода, когато с партньора си е имал свободата на избор, на движение, на развлечение, на прекарване на свободното време, а след това изведнъж да се срине, когато бъде поставен в коренно различни условия , каквито именно са появата на едно бебе. Много често се заобикаля факта, че именно появата на бебето, особено на първо дете, е отключващият момент, катализаторът на депресията. Проблемът не е просто в недоспиването, умората и липсата на време. Проблемът е в нарушената връзка между майката и бебето, в липсата на емоционална ангажираност от нейна страна, липсата на емоционална мотивация за всички лишения, които нормално възникват през първите месеци. Обществото смята, че всяка жена по правило и по природа трябва да притежава развит майчински инстинкт, който ще я насочи още в първите седмици да изгради емоционална връзка с детето й и ще й помогне да понесе по-лесно промяната в досегашния й живот. Точно тук, обаче, се оказва, че ние жените не сме еднакви и че има много други неща, които определят майчинското ни чувство и прага ни на поносимост към стреса и лишенията. На мен поне именно това откритие ми донесе най-силна болка и ме депресира най-дълбоко.

Зная, че всичко това може би звучи като извадено от някоя книга, но истината е, че ми се наложи да го преживея и "науча" от собствения си опит, а по-късно трябваше някакси да го формулирам и определя за себе си.

Следродилната депресия не е глезене от страна на майката. То не е просто "ох, много ми е трудно". Коварното на депресията е, че тя ти измъква почвата изпод краката и те лишава точно от силите, от които имаш нужда, за да се справиш с нея. Много ме огорчи мнението, че майките, на които нямало кой да им помага, не "хващали" депресия, защото "не могат да си го позволят". Аз водя една група за майки със следродилна депресия в Yahoo и там повечето жени са именно такива, на които няма кой да помогне, които по цял ден са сами с децата си....е, уверявам ви, много е страшно. Да е сама, да е лишена от помощ- това е най-страшното и най-тежкото за една мама в депресия и уверявам ви, никак не мобилизира, а напротив....понякога нещата стават необратими. На депресията "вземи се в ръце" помага точно толкова, колкото на кризата от апендицит, напр. Радвайте се, ако сте били лишени от помощ и сте отглеждали сами децата си, и въпреки това сте се разминали с депресията! Хората са различни, и степента им на издържливост също е различна. Някоя мама може да се мобилизира от това, че всичко е на неин гръб, но повярвайте, това е тъжно геройство....всичко си има цена.

Аз преживях моята следродилна депресия, без да има с кого да я споделя, освен с мъжа ми. Сега вече има Интернет, има информация, има книги, има тези клубове....нека да подадем ръка на мамите, на които им е трудно да са мами, нека им съчувстваме, нека не мислим, че "на мен това не може да се случи".

Съжалявам, че се получи толкова дълго....много се изкушавам направо да го изтрия, но няма да го направя....може пък да помогне на някого...

Константин, 16.06.1998
Зорница, 6.09.2002