|
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
|
Тема
|
 12 Август
[re: Яceн_]
|
|
| Автор |
Яceн_ (като мъгла) |
| Публикувано | 03.06.05 17:04 |
|
|
Ден осми: “Кашана” – “Планински извори” – 6-7-8 часа ????
Хм! Чета дневника с надеждата, че нещо ще ми просветне. Но уви, там също е много постно. За сметка на това пък ще има снимки.
Предварително предупреждавам, че от маршрута нямам никакъв спомен. от “Кашана”, вървяхме първо нагоре и се оглеждахме , после качвахме и слизахме някакви върхове... и в ранния следобед стигнахме на “Планински извори”. Мога само да спомена характерното за тази част на Стара планина заоблено и тревисто било. Най-омразният ми терен за ходене. Еднообразиие, монотонност и скука. Което води до по-бърза умора. Маркировката беше добра, колова и никъде не се изтърваше. Разбира се, казвам това, без да ни е захлупвала мъгла. Дори и в такъв случай обаче едва ли бихме имали проблеми – пътеката беше ясно очертана почти през цялото време, а колове не липсваха. Абе с една дума – нищо характерно и особено не мога да кажа за маршрута.
Ето ви Галя на Свищи плаз, за разнообразие:
Какво друго? Най-важното, което се случи през деня, бе това, че се с Радо. Свърши му отпуската на човека и го изпратихме над хижа “Свищи плаз” да слиза надолу.
Имахме и идеята да стигнем до “Ехо” през този ден, за да понаваксаме. Отсега ви казвам, че не стана. Не ни се ходеше по тъмно, а щеше да се наложи, ако бяхме опитали. Пък и коляното на Елка отиваше на все по-зле.
Ето една от почивките ни, вече без Радо в състава. Хем да се види хубаво билото:
Някъде над х."Паскал" сме. В дъното върхът е "Свищи плаз".
И от дневника, разбира се!
Галя:
Разговор между Кольо и Ясен: Къде ни е подслушала, не ми е ясно...
К.: Как си с пришките?
Я.: Само две ми правят проблеми.
К.: Аз имам пет лепенки на левия крак.
Елка:
В х.”Планински извори” сме. Отказахме се от идеята си да стигнем до “Ехо” до довечера. Ясен, Николай, Галя и аз играем карти. Другите двама спят. Сутринта, на разклона за х.”Свищи плаз” изпратихме Радо. На всички ни бешемного гадно, но уви. Той просто трябваше да се върне в Стара Загора, при жената, дъжерята, работата, тъста и тъщата, стажа и дебелите томове по хирургия.
В тая връзка ето ви част от сбогуването на Радо. В силно съкратен вид е, защото има излияния, които мисля, че не върви да стават достояние на кого да е:
И така, стана време да си ходя. Много ми е мъчно, но дългът ме зове. Мили мои приятели, благодаря ви за всички тези приятни мигове! Просто няма перо, с което да изразя възхищението си от вас.
После................................................. и пак:
Желая на всички успешно да преминат целия преход и да се топнат в Черно море.
Чао! Обичам ви!
И се връщаме пак на Елка:
Днешният преход беше доста бърз – темпото беше двойно по-бързо от обикновеното (нали се бяхме засилили към “Ехо”) Временцето беше супер – само на билото ни подуха добре. Аз проклинах женското закопчаване (вятърът от север се наблъскваше в отворите между копчетата и изглеждах като балон). Имаше само две големи изкачвания – на вр.”Косица” лично аз бях изплезила език до кръста. Почивките не бяха големи. Просто не е за вярване, че толкова бързо “влязохме в крачка”.
В момента сме приключили с вечерята, всички сме на чай, кафе и сладки приказки.
Липсва ни Радо. На всички. Без изключение. Просто той е от онези светли хора, с които бързо свикваш, а раздялата е доста мъчителна.
Забравих – снощи Галя беше направила страхотна юфка, така че закусихме супер.
Моис готви овесени ядки за утре сутринта.
Мдааааааааа.... Това е съществен момент. Свършихме яденето нея вечер. Закусвахме на другия ден с овесените ядки, които свари Моис, а как изкарахме деня... Ще почакате още малко. Във всеки случай аз умрях от глад.
За сметка на това пък не съм се лишавал от духовна храна. Нали пристигнахме рано и по светло, денят беше хубав, настроението също... Пък и за какво съм помъкнал книжки? За да ги чета, разбира се:
  
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
| |
|
|
|
Не трябваше да поглеждам...Не трябваше. Дни наред си викам, че като изпишеш всичко, тогава ще чета...
Адаш, жив да си. Евала, браво, ашколсун! Ала се забелязва известна абстиненция.
БУРНИ И НЕСТИХВАЩИ
, Ясен
Красотата ще спаси света...
| |
|
Тема
|
Re: 12 Август
[re: Яceн_]
|
|
| Автор | elia_gg (Нерегистриран) |
| Публикувано | 06.06.05 09:27 |
|
|
Най- ужасното от този ден беше шокът от вида на хижата /Планински извори/. Някога е била страхотна, но тогава, през лятото на 95г. беше пълен ужас и смрад. Хора, които гледат коне, я бяха окупирали и .... честно да си кажем, буквално я бяха съсипали. Слава Богу, имаше и запазени помещения /спални и столова/, но определено не беше от местата, където се чувстваш добре дошъл. Имахме известни угризения, че няма да стигнем по план до Ехо /там ни чакаха приятели, които трябваше да носят плодове и зеленчуци- нещо, което ужасно много липсва в подобни изнурителни преходи по билото/, там ни чакаше и предварително занесена храна. Аз не помня, че по това време е свършила храната, но нищо чудно, ако е било така.
За "топлото" посрещане на Ехо от приятелите ще пишем по- нататък.
| |
|
Тема
|
Re: Ком - Емине `95
[re: Яceн_]
|
|
| Автор | злa raд (Нерегистриран) |
| Публикувано | 07.06.05 10:50 |
|
|
Давай още...не ни дръж в това абстинентно състояниеееее...през пет минути проверявам дали има нещо ново...:))
| |
|
Тема
|
Re: Ком - Емине `95
[re: злa raд]
|
|
| Автор | Hиkи (Нерегистриран) |
| Публикувано | 07.06.05 11:28 |
|
|
Изпреварили са ме. Тъкмо и аз се чудех дали да не побутна темата нагоре.
Ясене, да не вземеш да се впрегнеш сега. Не те притискаме.
Просто ... напомнянка!
| |
|
Тема
|
Re: Ком - Емине `95
[re: Hиkи]
|
|
| Автор |
Яceн_ (като мъгла) |
| Публикувано | 07.06.05 17:13 |
|
|
Темата ще се побутне нагоре, когато му дойде времето.
Не знам колко от вас знаят, но ние счетоводителите си имаме свой ритъм на живот. А всеки месец има един период, от 1-во до 14-то число, когато живеем в едно особено състояние на духа. Под знака на ЗДДС. Така че ще ви призова към търпение...
Използвам случая да отправя една молба:
Въздържайте се по възможност от писане в темата. И без това ще се претовари, а така, както е тръгнало, ще се заформи нещо мастодонтско с няколкостотин мнения. Не, че не мога да открия друга и да продължа, но ми се ще всичко да е на едно място. Аз самият също се въздържам от коментари на вашите коментари, поне в повечето случаи, въпреки че пръстите ме сърбят. Именно с тази цел. Ако някой се е почуствал пренебрегнат, като не е получил реакция от моя страна, моля да ме извини. Но възнамерявам и занапред да бъда пестелив в допълнителните коментари и включвения.
Аз самият също горя от желание да продължа, още повече, че стигнах до един особено емоционален ден, през който едва ли не фотосинтезирахме. Но ще трябва да почака неопределено време...
Търпение....
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
| |
|
Тема
|
13 Август
[re: Яceн_]
|
|
| Автор |
Яceн_ (като мъгла) |
| Публикувано | 08.06.05 18:41 |
|
|
Ден девети: “Планински извори” – “Ехо” – 8-9 часа
Денят започна зле за мен. Събудих се със замаяна глава, виеше ми се свят, гадеше ми се, обливаха ме горещи вълни. Явно бях в някаква криза, която тайно се надявах да премине с течение на времето. След тръгнавето ни от “Планински извори” може би в продължение на час-два не бях на себе си.
Ето тръгването ни:
С триста зора ме прилъгаха да се отклоня 50-100 метра от пътеката, за да направим обще снимка на , благодарение на които хижата носи името си.
Денят започна зле за мен, но завърши зле за всички. Както споменах в разказа за предишния ден, хранителните ни припаси бяха разчетени доста точно и поради закъснението от два дни, което бяхме натрупали, карахме на последните остатъци. Вечерта Моис забърка овесени ядки, с които закусихме, и така за деня разполагахме със следното:
Никакъв хляб, пакет овесени ядки, две пакетчета кашу, парче кашкавал, буркан сладко и кутия сухарин. Не знам на колко от вас понятието “сухарин” говори нещо, затова ще поясня – това е някаква диетична имитация на сухари. Т.е. нищо хлебно няма в него. Пълни стомаха, но не храни.
Друго притеснение ни беше времето. Утринта бе влажна и мрачна, край билото се виеха мъгли. Изгледите не бяха добри...
Така с натежали сърца, притеснени от переспективата да бъдем мокри и гладни през този ден, започнахме прехода. И докато очакваниета ни за глад се оправдаха напълно, то тези за дъжд се оказаха неверни. Размина ни се, а в същото време станахме свидетели на невероятни гледки. Мъглата се разстилаше от двете страни на билото, а ние вървяхме по гръбнака на Балкана като по пътека сред бухнал памук. Там билото е все още гадно – заоблено и затревено, за сметка на това обаче с големи и дълги слизания и изкачвания. Тогава не си го и помислих, но сега си представям как бихме се чувствали, ако ни беше напекло както трябва. Давам си сметка, че извадихме късмет него ден с времето – хладно и без много слънце.
Опитах се да снимам всички тези мъгли. Разбира се, снимките едва ли могат да дадат и бледа представа за невероятните гледки, които се разкриваха. Но все пак ето няколко опита:
,
,
.
Специално за последната снимка бих искал да опиша усещането си, докато гледах панорамата, но едва ли бих успял. Открива се целият склон на Балкана на юг, в полето се виждат селата, слънцето украсява с една особена светлина всичко това, а мъглата ври и кипи като пара в котела на задбалканските долини. Страховито и величествено едновременно. Заради такива моменти съм влюбен във високата планина. Не всеки ден можеш да бъдеш свидетел на величието на природата в пълната му сила, но когато се случи, се чувстваш богоизбран. Поне аз така виждам нещата...
Така заобиколени от мъгли изкачихме трите върха с буквата “Б” (така съм запомнил отзи район): “Тетевенска баба”, “Булваня” и “Братаница”. Разправяха ми после, че някои от тях се подсичали, нямало нужда да се изкачват, но като не знаем откъде... Пътеки не личаха, а и мъглата отсъстваше само по билото. Всичко надолу бе забулено.
Ето още една снимка с мъгла. По-нататък, като пиша извадки от дневника, ще срещнете едно описание на подобна гледка, макар и да не се отнася за същото място:
Ето и обещаният дневник. Галя, както в повечето случаи дотук, а и до края:
Вече се развиделява – тръгваме от “Планински извори”.
Вървим вече 2 часа и 30 минути. Минахме вр.”Тетевенска баба”, току-що слязохме от “Булваня”, а сега като гледам какво качване ни чака към вр.”Братаница”, лошо ми става. Всъщност вече не го виждам. Мъглата се сгъсти, даже слънцето не се вижда. Досега духаше гаден северен вятър. Ръцете ми са премръзнали и надути.
Грешка – това въобще не било “Братаница”! Кръстихме го .
Сега сме вече на истинската . Времето се оправи. Слънцето напече и разтика мъглата. Гледката е направо приказна: Слънцето пробива през мъглата и огрява отсрещните върхове. Наоколо е направо призрачно – виждат се само силуетите на върховете. Пред нас е . Оттук изглежда..... Нямам представа какво означава многоточието.
Мъгла. Мъглата се раздига. Насреща “Вежен”. Аааааааааааааа....... (Възглас на възмущение.) Тук Галя се е опитала да предаде “възторга” ни от гледката на това, което ни очаква. А така си беше. Седиш си в мъглата и тънеш в блажена неизвестност и изведнъж се показва оня ми ти масив – свят да ти се завие. И после пак се скрива...
Мъглата свършва точно на ръба (изцяло отдясно на “Кончето”). Което ще рече – от юг. Имаш чувството, че извира отдолу и се устремява към облаците. Елка ги оприличи на изпарения, които извират от ада. Много точно казано!
Облаците са навсякъде около нас, а ние сме в слънчев кладенец. Страхотно е! Просто нямам думи! Това не може нито да се опише, нито да се снима. Трябва просто да се почувства, колкото и банално да звучи.
Дават зор да тръгваме. Вече нямаме никаква храна. Поделяме си две пакетчета кашу...
А! Вежен! Олелеееееее.... Дали не беше по-добре да не го виждаме?
На “Вежен”: И това ми било връх! За туристи като нас – просто закачка! Ами лесно е, като вече си горе. Погледнат отгоре, животът изглежда по друг начин.
На връх
На връх “Вежен” моят милост се е престрашил да хване дневника, подтикван от извиращи от дълбините на душата му тежки чувства, и е написал страдалческите два реда:
Вр.”Вежен” – няма хляб – гладен съм! Думите “гладен съм” са подчертани с две черти...
Елка е добавила:
Влизаме в “махалата”. Русенци наричаха така мило районът на х.”Ехо”. Имаха си го като родния квартал в града си. Край на втора карта. От седем части! Честито!
Изгря страхотно слънце. Гладни сме. Всички приказки се въртят около яденето.
“Вежен” е равен като футболно игрище. Домързя ни.
И дойде време за обяд. Обядът ни е описан от Галя в дневника доста подробно, но ще го разкажа и аз. Две гледни точки са все пак, не една...
Стомасите ни от доста часове искаха своето, но ние целенасочено не им го давахме, защото ни беше ясно, че друго ядене преди “Ехо” няма да има. Така ли иначе вече не се издържаше, пък и си му беше време за хапване. Извадихме всички налични запаси, а именно сладкото, кашкавала, овесените ядки и сухарина и започнахме дебати по въпроса как и под каква форма да изядем наличното. Само сладко – не върви. Пък и хляб няма. От друга страна трябва да го включим и него, защото само с останалото не можем се наяде. А нищо с нищо не се връзва. В нормална ситуация едва ли бихме разсъждавали по въпроса – просто щяхме да ядем нещо по-подходящо. Така или иначе стигнахме до някакво решение: изсипахме пакета овесени ядки в буркана със сладкото, разбъркахме и получената смес започнахме да гребем с лъжицата. Овесените ядки изиграха ролята на хляб. Бурканът с този “деликатес” минаваше от ръка на ръка, а кашкавалът го следваше. След няколко лъжици сладко, малко кашкавал за засоляване. Защото иначе сладкото не може да се поглъща в големи количества. Накрая братски си разделихме сухарина и затиснахме горната смес. Надявахме се поне малко да ни предпази от нежелани стомашни реакции. “Обилният” ни обяд приключи с унищожаване на последните годни за ядене продукти. Т.е. справихме се успешно и със сладкото, и с кашкавала, и със сухарина, и с овесените ядки, както си бяха сурови.
Ето как Галя е отразила ситуацията:
13.30 – обядваме на Каменната порта. И то какво: кашкавал със сурови овесени ядки и остатъци от сухари. Мармаладът го смесихме с овесени ядки – буламач. Обаче го изядохме.
15.15 – Ветровити преслап. Времето се оправи. Наоколо е много красиво. Тръгваме към хижата. Моис и Ясен тръгват към Юмрука. Ние с Моис наистина минахме за по-пряко през Юмрука, а останалите – по подсичащата пътека.
Моето пристигане на х.”Ехо” бе съпроводено с едно единствено неистово желание – да ям! Със спирането на полянката пред хижата захвърлих раницата и заявих на посрещащите ни русенски студенти: Дайте ми да ям. Към моят призив се присъедини и Николай. Не помня кой и как ни осигури ядене, помня само, че се нахвърлихме там на място, пред хижата, преди всичко друго, на подадения ни хляб и консерва “хиляди очички”. (Така наричахме най-евтините консерви с копърка. Като ги отвориш и отвътре те гледат неопределен брой лъщящи очички. На малките рибета вътре.) По вкусна консерва не бях ял. Ометохме всеки по една консерва с прилично количество хляб и едва тогава бяхме в състояние да обърнем внимание на ставащото около нас.
Е, останалите, разбира се, също хапнаха, но по доста по-цивилизован начин. После се отдадохме на почивка
и на културни мероприятия:
Аз, Елка и Валя тръгнахме към Юмрука, качихме го сравнително бързо, но все пак умората явно си казва думата. Гледката отгоре е приказна. Комбинацията между скали и трева е характерна за Юмрука и е много красиво. Надолу се вижда горист джендем. Ядохме боровинки. Оставихме послание в тетрадката на върха.
Вечерта беше тъпо.
Тъпо, тъпо, ама се случиха важни неща.
Първо и най-важно – на хижата ни чакаше група от десетина-дванадесет студенти от Русе, които поради нашето закъснение бая се бяха изнервили. Хората се надявали да се появим навреме и да тръгват с нас нататък. Е, не бяха стояли със скръстени ръце. Занимавали се с поддържащи мероприятия по маркировката в района.
С тях беше дошла и една приятелка на Галя – споменатата по-горе Валя. Очакваше се тя също да продължи с нас.
Второ, напълнихме раниците с храна. Консервите, както знаете, ни чакаха, а хижарят бе удържал на думата си и беше докарал хляб за нас. Както и зеленчуци. Зеленчуците не бяха дълго бленуваните от нас домати и краставици, а огромно количество червени пиперки и само няколко краставици, доста повяхнали. Но и на това бяхме доволни, още повече, че чушките са най-трайни.
Трето, взехме решение да не правим почивен ден на “Ехо”, както беше предвидено по график. Имахме вече изоставане от два дни, така щяхме да наваксаме поне единия.
Друго няма. В хижата беше фрашкано с народ, но нали сме ВИП-персони, настаниха ни удобно и сами. Очаквали толкова дълго в края на краищата. Някои от чакащите ни се чудеха какво да правят и за разлика от нас си запълваха времето с мероприятия. Този на снимката е Стоян, тогавашен помощник хижар на “Ехо” и издател на вестник “Старопланинско ехо”. Ако питате какъв е тоя вестник – беше уникат. Всеки негов брой автоматично ставаше библиографска рядкост, защото Стоян го рисуваше и изписваше на ръка. Правеше по няколко екземпляра, които раздаваше на познати. Периодиката бе когато му дойде музата, а информацията вътре – новини около х.”Ехо”.
Всъщност на снимката има още една бъдеща тогава семейна двойка. Въпросният Стоян и Петя, момичето в ляво.
И стига толкоз. За следващия ден – по-нататък!
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
| |
|
Тема
|
Гладът, коляното и приятелите
[re: Яceн_]
|
|
| Автор | elia_gg (Нерегистриран) |
| Публикувано | 09.06.05 10:14 |
|
|
За мен този 13 август не е най- приятния ден от прехода. Коленете ми- вече и двете тотално сдадоха багажа. Въпреки мазането с обезболяващи мазила и непрекъснатото носене на наколенки /една от тях ясно се вижда на снимката пред Ехо- прясно захвърлена/, коленете ми бяха тотално разбрицани.
Че бяхме гладни в онзи ден- бяхме, и то зверски. за мен обаче на преден план беше болката- идеше ми да вия при вида на слизанията, дори и те да са за 2 минутки... Който го е патил знае за какво иде реч.
Мисля че е време да споменем за меда и това как го носехме. Николай /ако не бъркам/ беше предложил медът да се изсипва в пластмасови шишета- от една страна не мъкнеш тежък стъклен буркан, а от друга- доста по- лесно се "надига" за един живителен гълток енергия. Това личи и по снимките- ако един от групата по време на почивката пие вода, то друг задължително надига "медната бомбичка" /както ги бяхме кръстили/.
Приятелите... От описанието на Ясен сте разбрали как сме се чувствали, като накрая се добрахме до Ехо. Отдалече започнахме да викаме и махаме към приятелите, струпали се отред. Да не мислите, че ни посрещнаха с радост. Един от чакащите ядно викна "Айде бе, къде се мотаете, откога ви чакаме"... Толкова за "топлото посрещане". Зарадваха ни се 2-3 от групата. Поне за мен допълнителен извор на ярост беше обстоятелството, че докато ни чакали, нашите хора бяха изяли и почти всички зеленчуци, които уж носеха за нас И това на фона на нетърпящото възражения усещане за ГЛАД- за храна, плодове и зеленчуци и приятели.
Снимката пред Ехо ми напомня за един разговор , състоял се може би 10- тина минути преди да я щракнат. На снимката , седнал, третият отляво надясно е Нафтата- един невероятен образ от Розино, мисля. Та този образ /има си и съвсем прилично име- мисля Нафти/ добре познават повечето русенски студенти от походите до Ехо, е страхотен майтапчия. Стигаме до Ехо и Моис запитал субекта, който се занимавал с конете "Извинявай, тука ли е Нафтата?"
Субектът, в чието лице Моис не разпознал Нафтата, т.к. от посл. им среща същият чувствително покъсил буйната си грива, напълно в негов стил отговорил: "Ми-и-и, тука е някъде- отиде в барчето да пие бира."
Моис приел за казаното за чиста монета и тръгнал към барчето да го търси. . Та така. На снимката вече и Моис беше наясно с глупавата ситуация, в която изпаднал /в барчето несъмнено са го светнали, че Нафтата се занимава с конете отвън/. Ако се не лъжа, по това време Нафтата свръхсериозно ни разправяше, че като легнал на една поляна преди няколко дни скакалците му изгризали чорапите /Поне аз до онзи момент не бях миждала чорапи с толкова много дупки/.
Та така. На следващия ден аз и николай доброзорно напуснахме похода, така че ще спра да ви дотягам с обясненията си. А гопрните две случки- пред Ехо станаха част от туристическия фолклор на СТД "Академик" /моис, извинявай, ако четеш тези редове и си се засегнал.
| |
|
Тема
|
14 Август
[re: Яceн_]
|
|
| Автор |
Яceн_ (като мъгла) |
| Публикувано | 09.06.05 11:38 |
|
|
Ден десети: “Ехо” – “Дерменка” – 8-9 часа
Не се шашкайте от времето, за което сме взели разстоянието. Знаехме, че нямаме бърза работа и се мотахме порядъчно. А и беше ден на раздяла – Елка и Николай хванаха стоп от “Беклемето” и отпътуваха. Елка реши да не мъчи повече коляното си, а и така беше редно.
Освен това бяхме порядъчно натоварени с консерви след зареждането с храна. Особено моя милост. Вече всички си бяхме изпатили от тежкия багаж, но не ми се оставяха консерви, още повече пък тия с боб. Нали аз ги бях купувал? В раницата ми имаше няколко след “Ехо”...
Започвам с дневника и събуждането на Галя. Аз нямам спомени за моето събуждане, но определено не бързахме с тръгването и си позволихме повече почивка сутринта:
В леглото съм. За пръв път да се събудя сама! По-точно събуди ме слънцето – усещането е един път. В стаята няма никой от нашите, не знам колко е часа. Дано да не съм се успала.
Елка:
Закусихме. Преди това трябваше да изчакаме трийсет малки паплачи да се нахранят.
И тръгнахме. Не помня в колко часа, но като гледам, слънцето е било бая високо:
Започнахме придвижването вече в увеличен състав. Вижда се, че групата ни нарастна значително. После започна постепенно да се топи и след “Узана” останахме четирма – аз, Галя, Явор и Моис. Но още сме далеч оттам...
Всички се движехме добре – “новаците”, защото бяха с пресни сили, ние, за да не изостанем от тях. На мен лично това ми струваше огромни усилия. Вървях с усещането, че при всяка една моя крачка краката ми ще се забият в земята като пирони и повече не мога ги измъкна оттам. Раницата ми тежеше толкова, че ме караше след всяка крачка да се чудя как краката ми не са влезли в пръстта като в разтопено масло. Въобще – шантава работа. Само още веднъж съм правил такава грешка, хем беше след доста години. А може би именно заради това – с течение на времето се забравят някои неща.
Пътят от “Ехо” до “Козя стена” е добре известен на всички. Билото и пътеките са добре изразени, времето беше слънчево, въобще – рай за ходене. Ето ви една от почивките ни:
И малко от дневника – Елка:
В момента сме на “Ушите”. Стигнахме сравнително бързо. Браво на новите! Досега никой не се е оплакал. Кой ли да се оплаче, те хората бяха свежи-свежи.
Браво и на Моис! Само днес не е минал в 5.00 да ни събужда в най-сладкия сън. А и в момента се оплаква, че още не може да дойде на себе си.
Временцето е жестоко. Открива се страхотна гледка към “Кавладаня”, “Юмрука” и “Вежен”. Чудя се дали на хоризонта не се вижда откъде сме дошли вчера.
Чудо невиждано! “Старите” сами предложиха да тръгваме!
Следва на “Козя стена” и разделите. Раздели с Елка и Николай и с Валя, приятелката на Галя от Свищов. На нея и се обади някаква стара травма и тя също реши да ни напусне рано-рано. Галя се снима с двете си дружки за сбогом ( и ).
В дневника има доста излияния по темата от Елка и Галя, но ще ги спестя. По-скоро ще ги съкратя.
Николай е написал лаконичното:
ЛЕК ПЪТ!
Елка:
Хей, много съжалявам, но просто трябва да сляза. Много ми е кофти...... Прескачам .......... прескачам .................. прескачам Ще ми липсвате!
Ще ви чакаме на Емине! Чао! Успешно пътешествие!
И да не окапвате повече по пътя. Пазете се!
Успех и на новите. Ще ви чакаме с бира!
Николай и Елка действително имаха намерение да ни посрещнат на морето. Това така и не стана, не знам по какви причини. Може би Елка ще каже...
После Галя:
.................. Хмммммммммм, няма да го пиша!
Тръгнахме от “Козя стена” вече без Николай, Елка и Валя. Те нямаше къде да бързат и решиха да тръгнат по-късно.
А ние се загубихме. Да ми беше за първи път на това място, не беше, но като мисля повече за раницата, а не за пътя... Пък и друг върви отпред. Има едно местенце, малко след започване на изкачването на връх “Кучето”, където пътеката се разделя. Горната продължава по билото, а долната подсича и тръгва към Христо Даново. В началото обаче пътеките вървят успоредно, на два-три метра една от друга и създават впечатление, че просто пътеката се е раздвоила и някъде по-нататък ще се съединят отново. Само дето това не става, а продължават да се раздалечават. И понеже отдолу горната пътека не се вижда, в един момент осъзнаваш, че не си във вярната посока. Ако въобще се усетиш, разбира се... Е, ние се усетихме общо взето навреме, по баира право нагоре и излязохме на билото. Здраво оплезихме езици в този момент. Вината за отклонението естествено беше хвърлена върху Моис.
А в дъното на снимката се вижда “Козя стена”.
Дневник (оттук до края – 95% от Галя):
Вече час вървим. Елито, Николай и Валя останаха зад нас. Настроението ми е адски кофти. Пък и така пече...
Загубихме се благодарение на Явор. Моис отнесе караниците. Петя го защитава.
Галя цитира Моис:
”Оставете всякаква маркировка и тръгвайте” – 14.15
Оттам насетне за мен бе една агония. Всяка крачка извършвах с усилия на волята, а тялото ми с всички сетива, за които се сещаше, ми крещеше: “Спирай!” или “Изхвърли багажа!”. Стана ми ясно, че така далеч няма да стигна. Затова, когато с последни усилия се добрах до прохода Троян-Кърнаре, пресякох асфалта, хвърлих раницата на земята и отсякох: “Тук ще ядем и то само от моята раница!” Останалите нямаха какво да възразят, още повече, че изглеждах прекалено заплашително в този момент. Всъщност, не че не им се възразяваше, но се усетиха, че не трябва да нагнетяват обстановката и точно в този момент трябва да преглътнат мнението си. В резултат олекнах с две консерви боб и две риба, като втората бобена консерва си я изядох практически сам. Бях я отворил, останалите се наядоха, и за да не я изхвърлям се напънах доста, докато й видя дъното. Справих се успешно...
Докато хапвахме сладко, по-скоро докато останалите ме облекчаваха от багажа ми, пристигнаха Елка, Николай и Валя. Да им се начудиш на късмета – докато си кажем здрасти, Валя хвана стоп на север, а Елка и Николай на юг. След две минути ги нямаше при нас.
16.05 – прохода “Беклемето”. Обядваме и то със сурови зеленчуци – лукс.
Елито и Николай са 200 м надолу по пътя и стопират. Току що им спря един камион.
Преди малко взеха и Валя на стоп, но в другата посока.
Сега оставаме деветима. Прехода досега ми беше гаден. А раниците са адски тежки. Подсичаме върховете и вървим по тесни и трудни пътечки. Единственият начин да ходим, без да паднем, е крак пред крак, и то без да се заглеждаш. Така до Емине ще усвоя до съвършенство манекенската походка.
От “Беклемето” насетне успях да се поосвестя и да вляза в ритъм. Определено се усети, че раницата ми е олекнала с кило и половина-две. Въпреки неприятния терен се придвижвах добре.
Казвам, че теренът е неприятен, защото е от “любимия” ми тип – заоблено и тревисто било, като на всичкото отгоре 90% от разстоянието до “Дерменка” се трамбосва по път. Неприятно.
Затова пък щракнах хубава снимка на Галя и Петя:
Като гледам изгледа, това ще да е някъде около заслон “Орлово гнездо”.
На “Дерменка” естествено стигнахме по здрач. Хижата беше пълна до покрива, но ни сместиха някак. На наровете на последния етаж.
Я най-добре да дам описанието на Галя. Имам го наготово, а и казва всичко:
Тъкмо залязваше слънцето, когато стигнахме до хижата. Пълна е с хлапета, но все пак хижарите ни посрещнаха много добре. Имаше готвена храна и диня. Успяхме даже да се изкъпем с топла вода. Много сме изморени: на новодошлите е първи ден ходене, а нашите раници са прекалено тежки. И краката ни са подбити.
За мен – кофти ден! Иначе това е една от малкото хижи, които ми харесват. За пръв път има ток! Позабравила е “Кашана”, но нищо, простено й е...
Толкова за този ден. След глада предишния лакомията ми дойде малко в повечко. Какво ти в повечко, направо ми излезе през носа. Гъз глава затрива, така казват, и са прави.
Хомо Сапиенс - това означава възможност, но не винаги способност за мислене
| |
|
Тема
|
Край на похода за мен и Николай
[re: Яceн_]
|
|
| Автор | elia_gg (Нерегистриран) |
| Публикувано | 09.06.05 12:48 |
|
|
Наистина бях доста зле. Просто не можех да продължа повече- или щях да окуцея съвсем, или непростимо да бавя групата. До този момент всички останали малко или много бяха "влезли в крачка", така че не можех да си позволя лукса да ги карам да изостават заради мен.
До Козя стена вървяхме с останалата група. По пътя забелязах, че един от "новаците" /същият, който не се тросна при посрещането предния ден/ видимо изостава. Питам го какво става /по- добре е да не пиша името му/, а той ми казва- "Минете вие напред. Казаха ми, че тук има змии. " Образ безподобен! Съотношението момчета/момичета беше долу- горе 1 : 1, та, минете вие, момичета, че тук имало змии !!!
Такива ми ти работи.
Аз почти се разплаках на сбогуването на Козя стена...
Така- походът продължи без нас. Наистина настигнахме останалите на Беклемето. От там един невероятно симпатичен шофьор на камион ни смъкна до Кърнаре, /отказвам да си спомня липсващите спирачки на камиона и воят им при всяко натискане на педала/. От там- от градче на градче стигнахме до Сливен. Крайната ни цел беше Котел- там ни чакаше предварително изпратена храна, а и палатка.
Замръквайки в Сливен тръгнахме да търсим хотел. Все пак кофти звучи да спиш на гарата /а все пак иде реч за Сливен/
Запознахме се с един местен човек и от дума на дума, докато разпитваме за не особено скъп хотел, човекът казва "Абе, аз бих ви поканил у нас, ама нямам никакви мебели в хола." Аз светнах като 200 ватова крушка в тъмна нощ и докато не се беше разколебал заявих "Ама на нас мебели не ни трябват- носим си спални чували". Та така- срам не срам- натресохме се у човека на гости, той ни постели един стар юрган на земята в празния хол, метнахме спалните чували отгоре и.... безпалметен сън.
На другия ден милион пъти благодарихме на гостоприемния човек, хуктахме към авгорарата- и за Котел. Там прибрахме колета /адресиран до нас самите/ и нагърбени с неприлично количество храна и багаж потеглихме към морето.
Имам мътен спомен от 2- часовия стоп на Петолъчката, от където най- накрая ни "вдигна" 1 шофьор на ТИР, задръствайки цялото движение. След няколко смени на МПС- та- ето ни- горди стопаджии- в Бургас. Там останахме у приятели за 2 дни /милите хора ни връчиха ключ от апартамента си, показаха как да си вкючим пералнята, за да изперем основно отъркаляните си и добре "ароматизирани"/ дрехи. По време на престоя в Бургас времето беше кофти и когато слънцето най- накрая светна между облаците потеглихме за Иракли /близо до Емине/.
Няма да ви занимавам с палаткуването ни там. Ще отбележа само размерът на палатката- в нея се събирахме или ние двамата и никакъв багаж, или двете раници и никой от нас.
Скромната ни посуда се изчерпваше с 1 мъничко тасче /тенджерка/ и 1 жълта летяща чиния /фризби/, в която правехме салатата.
Въпреки всичко това беше едно от най- невероятните ми морета. Към края на престоя ни /тръгнали сме си 1 ден преди да дойдат другите/ вече бяхме поизяли наличните консерви, а и парите бяха на привършване. Имаше и други фактори, за които не ми се ще да разказвам.
Като равносметка- изминахме може би 1/3 или по- малко от маршрута по билото на Ст. планина, но снимки имаме от началната /Ком/ и крайната точка - Емине Имах невероятния късмет да се сприятеля с всички участници в похода и с огромно удоволствие си спомням за преживяното преди 10 г.
Толкова от мен. Поздрави на всички!
| |
|
Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | (покажи всички)
| 
|
|
