Психичното ми състояние след раждането на детето2! / Взаимопомощ / Бъдещи и настоящи майки-happy mama

Здравей скьпо ,моми4е,много се радвам за темета ,с която си започнала.Много сьм ти благодарна и сьжалявам ,че чак сега я откривам.Изчетох ,абсолютно всичко много внимателно-и отговорите и най вече това ,което ти пишеш.И установих,че май сьм попаднала в сьщиа капан ,но неискам да си го призная.Дали от интелигентност,дали от гордост,за която винаги сьм мислела ,че нямам,но сьвсем сериозно,четейки всеки един твои ред,разбирам,че нещата при мен никак не са добре.Всичко което си изживяла и описала поне на 90% сьвпада смоето ейедневие ,е най добре да го нарека,защото ако кажа живот ,мисля ,че ще е пресилено.Но пак си мисля ,че ти в някои аспекти си дори многопо добре от мен.
Едно на рька е ,това ,че се лулея между Ада и Рая,и че попадам в различни настроения,но сьвсем друго ми се струва вече когато след всички обвинения ,които непрекьснато сама си отправям,и непрекаснато се критикувам за вси4ко,аз започвам да се усещам,че много често КРАЩЯ на сина .Което си е вече страшно и непростимо.При мен сьстоянието е следното
-не тьрпя никаква критика от никой.
-карам се с всеки който се опита да ме критикува,най вече близките ми-майка,свекьр свекьрва,после се обвинявам,сьжалявам,извинявам
-крещя на детето си ,че не ме разбира,че неиска да ме чуе(тои е едва на 1,6 мес.)
-крещя му ,че не прави така както аз искам,че трябва да е добро послушно и като кажа нещо ,да е казано и изпьлнено-ужаст не мислиш ли
-за сьщото и по сьщиа начин и с мьжа ми
-всичко трябва да е под контрол,льснато изчистено-и е,ама до педантичност.
-трябва да сьм непрекьснато заета,трябва нещо да правя ,защото трабва да виждам резултата от труда си,иначе почва да ме удря пьк сьвестта-"как така целиа ден ми е минал,а нищо да не сьм свьршила,почвам да се обвинявам
-липса на самочувствие-това си мисля даже ,че е от години
-много и излишни приказки,споделям личните си проблеми с всеки и дори понякога и кьдето и с когото ми падне.Винаги сьм аз тази дето говоря много и винаги сьм си мислела ,че за това всеки запознал се с мен после рядко или никога не ме тьрси
-амбиции,много амбиции са ме обладали-искам да сьм такава ,такава ,такава и в момента даже ако ти кажа с колко неща сьм се захванала,ще ми се чудиш на акьла,и нито едно не е направено и не го правя както трябва.Това най много ме унищожава.Исках да стана,ама много исках да стана доктурант,защото мьжа ми е такьв и вече почти е пред защите-та как така тои да може аз не.И опитах,писменниа го взех,на устниа решиха ,че не сьм сигурна в себе си ,и аз наистина застанах пред комисията и замлькнах,на елементарни вьпроси не успях да отговоря.Целиа свят след това разбра,а аз още немога да се примиря,и още излизам от сьстоянието в което изпаднах.Сега пак кандидатствам,но пьк нямам време и стимул да чета,защото сьм се захванала с друго.Пратих си дететто на ясла за да работя в банка,защото е престижно ,да не говорим ,че сьм го превьрнала в мечта.И там не са доволни от мен.В банката отидох (просто незнам как ме харесаха на интервюто-дьржах се еуфорично-както казваш ти,може би затова ме взеха,показах е много амбицирана,което не ми се смята за нормално сьстояние сьщо)от желанието и амбициата да изкарвам пари,как така мьжа ми ще носи пари в кьщи ,а аз не.
-обвинявам се ,че сьм си пратила детето на ясла,а то боледува,не минат 2-3 и е болен,а тогава да видиш какви нерви ме лулеят,нито мога да мисля трезво,нито да взема правелното решение,по 50 лева телефон правя ,за да ми каже някои или по точно за да ме успокои ,че вси4ко ,ще е наред сьс сина ми.
-обвинявам родителите си,че не са ме вьзпитали добре,защото сьм нервна,обвинявам ги ,че не ме разбират и ,че неса успявали да ме разбират(впоследствие баща ми почина),но не спирах да тьрся кусурите на майка си и баща си и от там и своите.
-Осьзнавам ,занам го и го виждам ,че мьжа и детето ми са кротки,особенно след като ме тьрпят,но ме дразнят защото не правят така както аз сьм решила,измислила,казалаи т.н
-аз сьщо започнах да се страхувам ,че ще ми отнемат родителските права,след като сама,се виждам как реагирам спрямо детето си
-непрекьснато се обвинявам,че неуспявам да проявя повече тьрпение
-другите майки споделят-"да и аз много крещя на детето си",но от това нито за миг не мие олекнало,та аз след това ми се иска да ме няма,да се изпаря,да се завря в дьното на Ада,за това ,че сьм си позволила така да му крещя,сьвеста ме убива и по часове рева
-ужасно ревнувам малкиа и на никого не го давам ,а ако го дам за малко особенно на свекьр или свекьрва,само ми е в главата,да не би да ме забрави малкиа и да заобича повече тях
-темата с килограмите-та аз от 13 години сьм все на диети и комплексарка от това ,че сьм по пухкава.Цикьла ми се наруши от диети,в годината 4-5 пьти ако ми доидеше М пак щастлива бях.От 13-до 21 години кои ли гинеколог не смених,и накрая се оказа ,че сьм с поликистоза и на двата яйчника и буквално ме отрязаха да имам деца.Нямах и средства за лечениа.Шест години чакахме сина ми,а сега искам и второ,защото програмата ми не е запалнена както трябва.
Благодаря ви много ,че ме изслушахте,може би има още неща недоизказани ,благодаря за това ,че я има тази тема и ,че някои може да помогне сьс сьвет.
Може би би трябвало вече да сьм вьн от депресиата,или каквото и да е там,но сьзнанието ми неможе да признае факта ,все още ,че аз наистина сьм за лечение.А още по малко ,че трябва да влезна в психистричен кабинет.
И още дно нещо искам да допьлня,когато трябжаше да се роди момченцето ми,един месец предида се роди баща му замина за 5 месеца в Германия.И 4 месеца не го бяхме виждали нитоаз нито бебето ,нито мьжа ми ни беше виждал.А ние с мьжа ми не сме се деляли повече от 24 часа за 9 години..
Непрекьснато ревях ,много ми липсваше и никои неможеше да ми запьлни тази празнота.Да бяхме силни издьржахме,това ходене допринесе много положително за бьдещата му титла като доктор,но ме унищожи психически.И все още се чудя и все още се питам,толкова ли неможех малко по силна да бях,та това са само 5 месеца,но явно не сьм устроена да сьм повече силна от това което сьм.Да не говорим ,че майка ми винаги е намирала повод да ми каже ,че не сьм достатьчно силна като нея.Нейниа живот мина по друг начин тя устоя и за това има куража да го каже.Така ,че скьпо момоче ,аз мисля ,че няма да имам това разбиране от страна на майка си,което ти си имала.Винаги са ми натяквани грешките ми най вече от най близките.И си мисля ,че е така защото не искат да ми останат дльжни,защото все се карам с някого за да докажа ,че и аз сьм права,а от там ти се слага етикет"устата"
Благодаря ви още ведньж.

прииска ми се да споделя нещо с всички вас
ако не ви е интересно, просто не четете, няма проблем
ето какво намерих преди 3 дни в клуба за психотерапия

"Моето биполярно разстройство и аз

(Долното не е поезия, а начин за разделяне на мисълта
- по една основна на ред -
в опит да улесня разбирането ви като читатели.)

Искам да ви разкажа за онова, което ме люлее
- нагоре-надолу, надолу-нагоре -
през последните две години
и ме прави малко или повече неузнаваем
и непредсказуем.

Искам да ви го разкажа:

1) за да познавате и високия, и ниския Калин
и да не се стряскате, когато ги срещнете,
нито да тъжите
или да се чувствате разочаровани...
и да не изисквате от мен неща, които не мога да ви дам
в определени моменти от живота ми;

2) за да решите дали искате Калин за Приятел,
такъв, какъвто е,
в целия му блясък
и безсилие;

3) защото ми тежи,
че пак непълно се разкрих пред вас,
че пак оставих прегради,
които попречиха на истинското ни общуване
и даже нараниха Приятели,
които се блъснаха в тях

(а аз - в случай че още не сте разбрали -
държа на общуването ни,
Душа о Душа,
повече от всичко друго на тоя свят

...за следващия ще видим :)

И тъй,

състоянието, в което за първи път п(р)опаднах в началото на 2003-та,

(може и лятото на 2002-ра да е било... само сестричето си знае)

носи медицинскто название "биполярно разстройство".
(За нездраво любопитните - нарича се още "маниакално-депресивна психоза"
и, в по-тежката си форма, "циклофрения".)

Оказва се, че не съм толкова уникален в това си начинание
- по официални статистики около 1% от хората по света преминават през биполярно разстройство в определен етап от живота си,

ала симптомите му
и начините за измъкване от него
са наистина уникални за всеки един от тия
(леле, майко...)
60 милиона души.

(Напоследък откривам, че много от хората около мен имат подобен проблем
- простете, по инерция се изтървах :) -
имат подобен дар,
както би казал Ричард Бах.
Болест-дар на епохата, навярно.
Въпреки че различни известни творци от всички епохи са преминавали през същото
- Рембрандт например.)

Моите периоди
- ще ги наричам "висок" и "нисък"
(имена като "маниакален" и "депресивен" оставям за медиците
и други хора с опериран усет към красивото) -
траят между 3 и 7 месеца
и се редуват.

Досега никога не е имало конкретна причина, която да ме хвърли от едната фаза в другата
- макар че започвам да напипвам по-общите причини
- но за това накрая.

Дотук нито съм открил начин,
медицински
или друг,
да спра смяната на фаза,
нито да предскажа кога ще бъде следващата смяна.
Не е свързано със сезоните,
нито с фазите на луната,
нито с влиянието на планетите
(доколкото ми е известно - ама онова са дълбоки води)

- и още по-малко с оная черна магия,
която са ми казвали
(трима различни,
един от които биоенерготерапевт - екстрасенс, демек :),
че ми е направена преди около 3 години.

(Бележка под линия:
За черната магия трябва да си поговорим
в отделна тема.
Сега само толкоз да кажа:
Когато човек се смее
- от Радост,
в сърцето -
и свети,
никаква магия не може да гя стигне.
Всеки от нас е сила с Обичта си;
и само когато се поддадем на страха,
ставаме уязвими.

Така че забравете думите "черна магия"
и се съсредоточете върху усмивката в себе си.
Ето: :) :) :)

Това - по точка "непредсказуем".

Високият период се характеризира с много.
Имам си от всичко
по много:

* мозъкът ми работи на неописуемо високи обороти
(свързано било със свръхпроизводството на определени хим. вещества,
казват)
...ето и оня ден:
в един момент мисълта ми потича с такава скорост,
която би умопомрачила случайно попаднал в обсега й телепат;
буквално за пет минути
"помислих" цял реферат на някаква тема,
с увода, тезата, аргументацията и заключението

(...хубавото е, че го забравих :)
- да не се поддавам на изкушението "ти си свръхчовек")

* непрестанно ми идват нови идеи,
творческата ми страна се усилва многократно

...връзката Рембрандт ;)

* паметта ми,
и за стари спомени,
и за нови знания,
става отлична
- по-добра от през догимназиалните ми години

* самите ми рефлекси се ускоряват,
сетивата ми се изострят,
започвам да забелязвам
(да му се види! :)
света около себе си

* ставам непривично словоохотлив
и красноречив в изразяването на всичко, което ме вълнува,
на български
или английски
- а напоследък се хващам, че ми спонтанно се връщат разговорните умения дори с езици, които не съм практикувал отдавна
- немски, италиански, руски

(На хората, които са ме виждали само в такива периоди,
им е трудно да повярват какви огромни проблеми съм имал със себеизразяването
до 21-вата си година
- и, съответно, какъв опиат е възвръщането на красноречието... :)

* ставам изключително емоционален:
най-вече откъм светлата страна:
радост, обич, закачливост, оптимизъм
- но и,
когато се натъкна на думи/действия, които ми се сторят несправедливи
(бях говорил някъде наоколо за чувството за справедливост,
съпоставено с Чувството за съпреживяване),
черен, убийствен Гняв,
труден за контролиране,
лесно нараняващ неподготвените
(съжалявам - простете ми - никога не бих ви наранил съзнателно)

* изпълва ме несекващ ентусиазъм
и желание за работа
+ съответните количества енергия за завършването й

* ставам изключително контактен и дружелюбен:
навлизам в нови среди,
търся нови Приятели
и същевременно се опитвам да задълбоча Приятелството си със старите

...

През високите си фази:

* прописах:
цялата ми проза и поезия, публикувани в "Буквите"
- които са цялото ми худ. творчество
...нищо не съм скрил от вас ;),
са написани през 3-те ми високи периода

(Есетата от предишни години не се броят за худ. творчество. :)

* ...и, в резултат, срещнах толкова много сродни души

- благодаря, че ви има, за пореден път!

* се престраших да участвам в международен конкурс:
на Shell и The Economist,
с есето "Do We Need Nature?" ето го тук…
* наченах превода на 700-страничния епос "Дивото":
ето го тук (или тук)

* станах активен доброволец на Зелени Балкани

* организирах,
заедно с allyvrk,
една от срещите на "Буквите" в Пловдив
(някъде из архивите на Буквенските форуми все още може да намерите съобщенията и снимките)

* реших да сменя специалността си,
първо на наука за околната среда,
сетне,
осъзнавайки, че за да помогнем да природата,
преди всичко е нужно да променим себе си
- навиците и обществото си -
на социология

В ниската фаза съм си пълна противоположност:

(Някой път се чудя кой точно съм аз,
от двамата
- или от повечето.)

* мислите ми се забавят:
да, близначета-сестричета, наистина ми трябва повече време, за да отговоря
- първо докато проумея въпроса
(а понякога ме преследва чувството, че въобще не съм разбрал),
после докато открия отговора

* не ми идват никакви нови идеи
- повечето ми разсъждения се въртят в кръг,
обикновено порочния кръг на самообвиненията

* запаметявам и възпроизвеждам факти трудно,
трудно се концентрирам
...нормалният учебен процес става невъзможен
и ми се налага да прекъсвам следването си временно

* губя способността си да се изразявам,
понякога самите думи дори - до състояние, близо на перманента дислексия

* губя увереността в собствените си сили,
откритостта си и желанието да се споделям;
започвам да избягвам срещите с хора
- особено с Приятели
("...те, които са ме познавали като различен, по-добър Калин...
...които сега може би ще предам
- или вече предавам -
с бездействието си,
страховете си,
безнадеждността си..."

-> само бегло надзъртане към патологичните,
себеобвинителни
и -рушителни мисли, характерни за периода)

* страх ме е от всякакви конфликти,
нещастни случаи
и лоши новини
-> още една причина да огранича връзките си със света:
в такива моменти изобщо спирам да следя новини
и да се занимавам с активизъм

* не ми достига физическа енергия и издръжливост,
имам нужда
(дали наистина?)
да спя по 10-12 часа на ден,
а когато се събудя, не ми се става от леглото;
всички ми болежки, програмистки, слепоочни и други, се завръщат с пълна сила
-> не ми се седи пред компа
-> още една причина да заглъхна във виртуалното пространство

(Хубавото на последния аспект на ниските фази е, че
почвам да обръщам повече внмание на тялото си
- и то ми благодари. :)

По време на ниски фази нито творя,
нито организаторствам.
Единственото изключение беше Евроконът,
в който се водех основен помощник (редом с allyvrk) на баш-организатора
и който се състоя тъкмо по време на един от най-ниските ми периоди
...не е чудно, че нито той,
нито аз
имаме желание да говорим за организационната страна на събитието.
(А се чувствах толкова неописуемо тъп
- безчувстен, бавномислещ и лишен от любопитство -
че понякога ми е трудно да говоря и за другата, феновската страна:
сякаш съм бил там, но не съм възприемал случващото се.)

Преминаването от високата в ниската фаза става плавно,
в продължение на няколко седмици или месеца,
по време на които аз постепенно губя възможности
и вяра в себе си.

Преминаването от ниската във високата става в рамките на един ден.

Ето как се случи последния път
(илюстративен материал :):

Седя си във влака на път за търновското си село
в привичното си равно
- не мъртво
но и не твърде живо -
състояние,
без никаква определена мисъл в главата си
(и слава Богу! на тоя етап мислите ми са от нежелания,
нежелателен тип),
без определена идея какво ми предстои
или какво искам да направя

- и ИЗВЕДНЪЖ!

!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

...То е все едно вътре в мен се разтваря фонтан,
топлина на талази в стомаха и гърдите ми

(впрочем слънчевата чакра,
която съответства на центъра на любовта и другите емоции,
се намира тъкмо там, под слънчевия сплит;

и съм изпитвал подобна топлина на два пъти
- ала онези два пъти я провокираха външни фактори:
в единия случай човек,
който в името на краткостта можем да наречем контактьор с по-развити същества,
във втория картина на Николай Рьорих)

- като вътрешен взрив, който издува гърдите ми
и изправя тялото ми

(съвсем буквално - така и не усетих как съм скочил
и крача като подивял из купето

...празно беше, нямаше кого да стресна :))

- само че взрив, който няма да ме пръсне на части,
а ме изпълва,
изпарява тая стегнатост около гръдния ми кош,
която ме е правила да ходя свит и попрегърбен,

и вътре в мен почват да текат:
идеи за нови начинания,
хубави (for a change! :) спомени
и мисли за приятели,
решения на въпроси,
които дори не съм посмявал да докосна през изтеклите месеци...

Но най-най-първо грабвам диктофона
(който съм носил за всеки случай
и съм ползвал само веднъж през последните 7 месеца

- разултатът е тук
и ми отне 3 часа за първа чернова
- а нормално бих го завършил за максимум половин)

и на един дъх изстрелвам писмото,
което съм отлагал,
гноясвайки
и мразеки себе си все повече,
през всичкото това време...

Enter Рох. :)

Качественият скок е извършен за има-няма 30 минути;
останалото
(досега)
е постепенно преоткриване на предишните ми способности в пълната им сила
и себедоверие
- както и на поне още толкова нови такива:

Всеки нов висок период ме изненадва с ново
- толкова много ново,
че няма как да не вярвам, че потенциалът, заложен у нас, наистина е безкраен,
че развитието му наистина няма край,
че няма горна граница за еволюцията
- индивидуалната
и колективната.

...

Накрая стигаме до най-важното:

Дълбоките причини за навлизането ми в ниското:

Тук няма да говоря за лични качества,
като свръхчувствителност,
желание за хармония,
дългогодишно потискана емоционалност...

Ще говоря само за нещата, които са ми липсвали,
всеки един от трите пъти, когато съм се сривал надолу:

На първо място поставям
близкия, дълбок контакт със сродни души.

(Бих казал и "интимен",
но се боя да не объркате неограничената споделеност
със сексуалността.
Това винаги ме е наранявало на някакво много дълбоко ниво.)

Например първия път,
по време на стажа ми в Канада,
попадайки в новата работна среда, където царяха ефективност и вежливост, и даже опити за взаимопомощ,
но твърде ограничени
поради ограничения във времето,
човешки контакт аз изобщо нямах;

и, под влиянието на работохоличната ми среда,
се оставих да ме обсеби мисълта, че работата е по-важна от всичко,
че ако не се справя сега, целият ми последващ живот ще рухне

- и се срутих...

(Онова беше най-жестокото.
Пръснал съм късчета от него в "По празниците"
- нарочно не слагам линк.)

Вторият път
- когато се върнах през септември 2003-та,
за да продължа с новата специалност, наука за околната среда (Environmental Science).

(...Нямаше как да знам, Рохе
- още нищо не знаех за повтаряемостта на състоянието си и не можех да предположа...)

Новата специалност се оказа твърде не-човешка:
недостатъчно прегръщане на дървета :),
прекомерно заробване в лаборатории :(;
самите хора - резултатоориентирани,
като типичния северноамериканец,
без моята необходимост от дълбока вътрешна промяна,
често напълно неспособни да разберат идеята...

Вярно е, че бях в една квартира с двамата си най-добри тамошни приятели,
Тобиас и Ида

(Някой ден ще ги прилъжа да ми гостуват в Бг
- и ще ви запозная
- да видите под какви различни лица избуява Човешкото. :)

- но се оказа, че и двамата не ме познават достатъчно добре
(...то все едно аз се познавах),
за да могат да ми помогнат, когато ме обхване безсилието.

(Една сцена ми е останала като кошмар,
с елементи на благодарност
и нежност,
коитo се разбиват о невъзможността да приема чуждата помощ:

Ида държи ръката ми
и ме убеждава, че всичко ще е наред,
че мога да се справя;
Тобиас се върти около нас,
малко или повече безпомощно
- една безпомощна рижа мечка
(Мъжете хич не ги бива в такива ситуации...
от мен да го знаете. :));
а аз седя
и дланите ми се потят,
затворил очи
- за да не се вижда пустотата
и безверието в тях
- защото в този момент искам да съм някъде другаде,
където никой няма да изисква нищо от мен:
нито да се оправя,
нито да съм добре,
нито да се справям успешно
(успешно... да му се...)
с живота си...
нищичко.

(...Свобода!!!)

И това, което описвам от онази сцена,
мога да видя едва сега,
редом с причините и скритите желания;

тогава просто се чувствах жалък.)

Оказа се още, че приятелите ми,
хората, които бях чувствал безрезервно близки
и познати,
се бяха променили:
забързали,
станали ефективни (=резултатоориентирани),
позабравили условията, нужни за да се осъществи истинско взаимосподеляне...

Някои му викат "адаптация",
други - "плащане на цената";
аз не му давам име,
само се мръщя и се опитвам да удържа сълзите
- зашото... защото...

(Защото, Калине, още не ни се научил да казваш "да" на света такъв, какъвто е.)

За третия път
- месеците март-май от 2004-та в България,
когато уж нямаше външни фактори, които да ме скапят -
няма да говоря в публичното пространство,

(даже и в толкова интимно публично пространство като Фантазия :))

защото някои от тукприсъстващите (или -лите) са участници в случването му;
нужно е още време,
за да може всеки да се помири със себе си
- а оттам и с другите.

(Приятели
- участници или не -
искам да знаете, че нямате абсолютно никаква вина,
нито за третото пропадане на Калин,
нито за което и да е събитие, което други са ви приписвали...

Това, че на мен са ми трябвали някакви качества,
които вие не сте могли да ми предложите,
поне на оня етап,
очевидно не е ваш проблем
- а проблем на моите нужди.

Така че:
и грам самообвинение да не носите у себе си

...за обвиненията вие сами ще прецените

-- ето къде загарча гласът ми:
но само защото аз не съм успял да се помиря със себе си,
напълно...)

Сега само толкоз:

У мен се бе наслоявало усещането, че
нямам съратник
за най-важните неща, които искам да направя

(събрани са в "За Земята", общо-взето),

и съм почнал да действам по инерция:

например организирането на оная пловдивска среща на "Буквите",
превода на "Дивото"

и Радостта от правеното малко по малко се е изгубила,

и усещам, че всеки път, когато се скапя,
трябва да се измъквам сам,

(не знам дали сте разбрали, но аз не съм от типа "сам войн"
- не още; не съм достигнал идеала в "Рицарска история")

няма я Сродната душа, която да ме попита "Какво ти е?"
и да подаде рамо или гръб за изплакване на сбраната тежест

(В момента казвам нещо изключително жестоко
- но не го казвам с жестокост,
не, Приятеле...
Казвам го с мекотата на осъзнаването,
най-сетне,
за онова, което така ми е липсвало,
че чак не съм могъл да го формулирам пред себе си
- камо ли да си поискам от него...
Недей да болиш, Приятеле
- аз не те обвинявам
и никога няма да поискам да те обвиня:
отново знам, че просто е било необходимо,
по Космическите пътища на необходимото,
така да се случи тогава
- най-малкото за да не се случва така сега
и занапред...

...Нали, Приятеле?

И - ти обвиняваш ли ме в нещо,
още?)

...Ето го ключовият момент:

Без подкрепа,
без верен гръб
(+ други телесни дадености :)
около мен
не мога да издържам дълго.

Та,
започвате ли да усещате как можете да ми помогнете да не се свличам в ниската фаза?

- - -

За лечението

Комплексно е:

В най-крайните проявления на ниската фаза най-вероятно не може да се мине без медикаменти

- антидепресанти
(изобщо не вярвах в тях първоначално
- какво ти, откровено мразех/страхувах се от Прозак-синдрома
- но с времето установих, че със сигурност не ми вредят
- за помагането ще говорим друг път :),
в друга тема -
а вече имало такива, които възстановяват загиналите неврони,
напук на старите теории за невъзстановяването на нервните клетки)

- и някакви други, които да помогнат на здравия сън
(Ако психиатърът е наистина добър,
няма да предпише сънотворни
- най-много емоциобалансираши,
"тимустимуланти" се викат, май.);

аз самият бих препоръчал и хубави билкови чаеве
за изчистване на организма от химическите шлаки
- царевичната коса върши чудесна работа.

Нещо, което открих/ми откриха съвсем наскоро
и се изумих:

Много депресивни състояния са свързани с лошо дишане:
запушен нос вследствие на синузит, алергична хрема и т.н.
- пречи на оросяването на мозъка,
което влошава способностите ни, умствени и не само;
а ако има възпаления,
предизвиква главоболия.
(...Някой да се сети за Калиновото ляво слепоочие?
Да казва, че награда съм мй приготвил... :)

Друг път причината
(или следствието
-> причиноследствието :)
...пак премълчавам хиляди неща за друга тема)
са болеещи бъбреци
или гръбнак/кръст.

В момента съм се оставил в ръцете на моя правуйчо-йогин Илия Илиев
(преувеличавам ;)
- когато имам сили,
никога не се оставям в чужди ръце),
който вярва, че при постоянство от моя страна
проблемът ще е отшумял до 6 месеца.

(Правуйчо ми твърди, че не може да лекува само
рак,
СПИН
и кожни болести.
И понеже има 40-годишен опит с йогическа медицина,
нямам причини да не му вярвам.)

(И една клюка от първоизточника ;):

В началото на април Калин ще промени облика си.

Със здравословна цел ще го направи

- но заблудените
и непознаващи го околни народи ще си помислят,
че е с пластична.

Както се пее в една песен:

Почитателки мои -
You'd better hold on
Tight...

И още:

~ физически дейности всякакви
(затова толкоз държа на работа, свързана с движение и чист въздух, Приятели :),
колкото имам сили, преди да ми доскучеят нетърпимо
~ (когато се чувствам наистина добре,
като сега)
вглеждане в себе си
- себепоЧувстване -
и търсене на отговор за основния въпрос:

"Защо съм жив? Защо ме има на тоя свят?"

(Онзи отговор, който поЧувствах кристално ясно преди 2 седмици, публикувах в "Ключови"
- и още ще имам да казвам
и показвам
по него.)

(Внимание!!!
Горният въпрос не бива да се задава,
от нас самите
или от външен човек,
по време на ниските фази.
Отразява се върху нискофазовата личност...
самоубийствено.)

- - -

Съвсем накрая ще ви кажа няк. от нещата, които не бива да правите,
ако ме срещенете с празен поглед и студени длани:

~ Не ми казвайте "Стегни се", "Вземи се в ръце" и под.
- всеки психолог може да ви обясни
какво тежко бреме стоварвате върху плещите ми;
отгоре на всичкото в такива състояния приемам чуждите думи буквално
- т.е. няма да чуя "Мечтая си пак да те видя същия като преди",
а заповед, заръка - "БЪДИ същия като преди! Сега!"

(Най-лошата от всички е "Аз искам да си добре"
...Приятеле!
Аз не мога да съм добре,
точно тук и сега!
Какво да сторя, кажи?
Иде ми да избягам на другия край на света,
само да не ме гледаш такъв...)

Правилният поздрав е нещо от сорта на:
"сто процента съм сигурен, че пак ще си добре
- но те харесвам и такъв... всякакъв те приемам"

(А за най-самоотвержените:
"Всякакъв те Обичам!")

- и после почвате да ме будалкате за нещо,
което не е пряко свързано с мен
и не изисква много мислене
~ Не ме въвличайте в спор,
не бъдете агресивни към мен
и по възможност ми спестявайте тъжни новини:
в такива моменти ужасно се страхувам
(Ужасно! Страхувам се!)
и скапвам
от негативни събития и емоции.

~ Не ми поставяйте трудни задачи:
"Яж"
или "Ела с мен да караме колело",
или "Дишай"
са що-годе по силите ми;
"Помогни ми да разреша тоя мой личен проблем"
или "Как се правеха линейни трансформации?"
обикновено не са.

~ Не очаквайте отговори на сериозни въпроси.
(...Да, толкова е зле...)

~ Не ме карайте да говоря за себе си:
ще го направя, когато съм готов
- иначе ще се сблъскате с Калин патологичния лъжец
(а всяка казана лъжа
- или непълна истина,
възприемам ги като едно и също -
означава още самообвинения нощем,
и още, и още...)
или с Калин мълчаливо-унилия
(не по-малко непоносим образ,
и за самия мен).

~ Не изразявайте съжаление
- то само ме скапва повече,
напомня ми "докъде съм се докарал"
- и не правете сравнения с предишните ми способности/постижения.

~ Не ми показвайте, че състоянието ми ви разстройва, смущава, разочарова...

~ Не ме оставяйте сам за дълго време:
не ви търся,
защото се срамувам от себе си,
а не защото вече не ви обичам
и не ми е приятно с вас;

а когато остана сам,
почват кръговите мисли
и засилващото се себемразене.

~ Не ме оставяйте да ви откажа, когато ми предлагате нещо ново:
лесно се навивам,
само трябва да натиснете малко по-дълго;

но и не ме насилвайте, когато видите, че нещата отиват на зле
- ще го познаете по ужаса в очите;
в онова състояние не съм агресивен,
но погледът ми става като на уловено птиче.

~ И, най-важното:
не се отчайвайте.

Ключовата фраза:
"И това ще мине;
Калин пак ще грее!"
:)

- - -

И сега, най-важното:

Помнете, има навярно 70 хил. българи, които преминават,
или ще преминат,
през подобно двуполюсно състояние.

Не ви разказвам това само за да познавате мен
(ако беше така, щях да ви пиша лично,
не да публикувам тук):

симптомите на биполярното разстройсто са по-универсални, отколкото предполагах
- дано менеразказаното ви помогне да се научите да ги познавате
и да знаете как да действате спрямо любимите си хора.

- - -

Ясно ми е, че с горното само одрасквам повърхността на историята
(а ми отне 6 часа сглобяване, да ге... :)
...цял живот всъщност)
и ще трябва да допълвам и пояснявам,
на вас, които пожелаете да знаете повече,
и пред себе си.

Сега ще завърша с въпрос:

Има ли нещо, което ви е останало неясно
- или за което искате да разкажа още?
Ако е така, дайте ми знак -
а аз обещавам да говоря само за онова, от което не ме боли

...бива?

Кал:)н"

Благодаря за възможността да споделя... мерси на всички прочели този текст и разбрали защо го цитирам тук... за себе си какво да ви кажа - освен че точно днес стават пълни 6 месеца откакто НЕ пия никакви хапчета за подкрепа на психиката ми... чувствам се напълно здрава и щастлива... горното не съм го писала аз, но изповедта на този човек ми е толкова близка, толкова сродна и сходна, че спокойно бих се подписала аз под писмото му...

Обичам ви всички, мили мои приятелки от клуба!