Наскоро

...иначе щях да ти кажа да се държиш като мъж, с достоинство, а не като обидена фльрца дето надменно и ехидно се опитва да се самоубеди в правотата си.

...или удоволствието на L: “Но най ми е драго, когато някой приживе ме направи класик и извади тема, като си направи труда да събере цитатите извън контекста.”

Лилитук – 100-тина реда, че “човекът беше чудо”. Два реда – “вампир”. Достатъчно редове – “така е!“
“Или все пак се умира някой път?”

Брод – цялото му първо изказване ,
“Запомни, че зло да сториш не е като да кажеш "ЗЛО!", “

L – “Да обичаш без да навлизаш в неприкосновените води на другия - много е трудно, но май е възможно”

Жозефина – “случката е пресъздадена САМО от тебе .......Не сме чули отсрещната страна.....Може да има сносно обяснение!Не че не вярвам на това ,което пишеш.....”

Б. – “приятелството не съществува?”

Ари – “Колко дълго трае любовта и колко - приятелството? Какъв е смисълът на една велика любов ако тя не може да бъде превърната в приятелство?”

Брод – “Една любов никога не може да бъде превърната в приятелство. Никога! Просто не може! А ако някой твърди това, това е някаква изкривена форма на контакт, която е разбираема само за него.”

Б. – “Той‚ че е цветен‚ разбрах. Но според него ли другите са бели‚ ако не се противят на нищо‚ което той смята за истинско и ценно и черни‚ ако отхвърлят неговото...мнение(по–точна дума в момента нямам‚ ама знам‚ че не е "мнение" думата)? той не вижда ли тяхната многобагреност? И ти си се чувствала измъчвана‚ преследвана‚ обвинявана за това‚ че си различна от него ли? А ти обвиняваше ли го‚ че не мисли точно като тебе? Преследваше ли го‚ когато ... Обвиняваше ли го‚ щом той пък ти казваше‚ че цветовете ви са различни? че не си бяла? Всъщност – разбрала ли съм нещо? ако до тук – да‚ мисля следното: когато си приятел някому‚ ти не изискваш от него непременно той да е досущ еднакъв с тебе. пускаш го да си лети и не го душиш със себе си. понякога‚ разбира се‚ това става неволно. но пък ако си нечий приятел поне отвреме на време се сещаш за това...и му се радваш‚ и му помагаш‚ и се грижиш за него и неговите цветове. ако и те да се различават от твоите. ако си нечий приятел – не му се сърдиш‚ когато той не те приема всецяло и безрезервно. мигар има съвършени хора? мигар ти самият си такъв? защо пък трябва всеки да е точно като тебе... “

Лилитук – “но не може да съм виновна (вина, в смисъл да се обвинявам) за това, което съм. Еееми.... това е... смятам да си остана различна с различните, пък ... каквото - такова.. “
““не бих понесла отговорите ти без да повърна....”

Ари – “химически реакции”

Брод – “Няма най-дълга, нито най-къса любов”

L – “една любов НИКОГА не може да се превърне в приятелство.”

Лилитук – “"Искаше ми се да поговоря с някого за това... ако не е прекалено глупаво и себично, разбира се"
“Обичта струва обич. Приятелството - приятелство. Разбирането - разбиране. Истината - истина.“


Зу – “Явно те е обхванала, освен мъката и разочарованието, и остра форма на самосъжаление с лек уклон на егоцентризъм. За да кажеш онова, което казваш в горната реплика трябва

1. да застанеш безусловно зад всяка казана, независимо от кого, дума

2. да влезеш в кожата и в настървеността на ВСИЧКИ участници в дискусията

3. да поемеш отговорността за използвания тон на всеки, както и личните нападки.

Ако отговаряш на тези условия - да, упрекът ми е към теб.

Къде видя имена, лилитук, къде видя коментар лично към един или друг?

На теб лично харесва ли ти начина, по който всеки се рови в душата ти. Не повода, а НАЧИНА? “

obache kak mirolubivo svurvash iazkazvaneto si
ne sum suglasen s postanovkata na tova che kato
ne e razbrano poslanieto to e greshno
tova moje da predizvika mnogo nepriaten rikoshet
na samoobvineniata i nesigurnostta

И ти.

Не ми се обсъждат фактите, но схемата, по която се описва персоната си е типично женска. Една жена най-често първо се възхищава, след това се съмнява, накрая отрича (ако намери достатъчно поводи). Мъжката схема винаги започва със съмнение и продължава с утвърждаване или отхвърляне на дадена персона в зависимост от проявите й. Възхищението идва в изключително редки случаи и винаги, като логична последица. Тук мога да бъда обвинен в негативизъм, но що да се прави, ползването на личния опит не винаги води до оптимистични възгледи...
Всеки човек си има скрити недостатъци, ако не допускаш това те очакват ред изненади. Ако обаче настойчиво се мъчиш да ги изясниш те очаква низ от неприятни усещания в конфузни ситуации.
Цената на свалянето на маската на човека когото искаш да опознаеш е свалянето на собствената такава. Малцина са тези, които го могат.

колкото хора - толкова истини по света

да си миролюбив не е непременно лошо

какво значи миролюбие?
- ако един конфликт вече е налице:
* да се опиташ да участваш в безболезненото за учасниците в него разрешение;
* да се стремиш да има възможно най-много доволни от изхода;
* да отнесеш със себе си част от противоречията ако е необходимо и ако от това ситуацията ще олекне;
* да вярваш в добрият изход на нещата;

- ако конфликта се задава, но още не се е оформил като такъв:
* действията ти по никакъв начин да не го катализират и засилват;
* да имаш ясна, доколкото е възможно, представа за това как нещата зависят от теб и как от останалите застрашени от конфликта;
* да не допускаш и за миг дори, че можеш да извлечеш полза лично за себе си, когато всичко се уталожи;
* и пак да вярваш в добрият изход;

миролюбивостта е повече действие, отколкото бездействие - така си мисля

обаче, какво се получава в повечето случаи?
- неразбраното послание обикновено се приема за грешно;
- отнасяш си тоягите и се скатаваш някъде да си ближеш миролюбието и рикошета, за който говориш е налице;

тогава?
явно някъде има грешка?
къде?
в това, че си миролюбив?
в това, че интерпретираш грешно миролюбието?
или в това, че миролюбието е занимание за балами и не се котира вече?

виждам ключа - ако едно послание не е разбрано, то най-малкото е грешно - важи и в двете посоки, нали?.... но само при едно от тези условия: взаимна толерантност, желание за изслушване, отвореност навън към света, а не навътре към егото

така че си абсолютно прав
(защо ли ми трябваше толкова да дърдоря, след като можех да кажа го направо и само това?)

za klucha mnogo e viarno
obache triabva da se podbere
absolutno tochno vernia moment
inache si vuv spiralata na
protivorechieto

Нарцис; а ти си влязла в ролята на езерото, в което е паднал, докато се е оглеждал (или поне така е според легендата); но наскоро прочетох продължение на тази легенда в една книга; та след като горските духове попитали същото това езеро защо плаче след смъртта на красивия момък, то отговорило, че прекрасно виждало отражението си в очите на Нарцис и затова много му липсвал..

Приемам го изцяло извън конкретния случай. Мисля си за някакви си лични нарциси, ако предпочитате.

Въпреки че е в мой ущърб, признавам, че мисълта е прекрасна! Прекрасна! :о)

Изведнъж ми замириса на асфодели и на Елисейски полета....

ако можеше горкият енергиен вампир
да прочете всичко това,
Нарцис,- това сравнение сигурно би му харесало,
/ съдейки по изградения образ / и би се почуствувал
значително по-добре...
Толкова внимание към особата му,
пораждаща потръпване от спомена за него...

Но това си е само мое мнение.

Не знам дали би могъл да го прочете.
Горкият описан енергиен вампир май може само да пише...

Като си помисли човек, колко много срещи изпълнени с очаквания и надежди, а всъщност несъстояли се. Просто разминавания. Бързаш към другия и той към теб а се оказвате на два различни коловоза и се разминавате и отдалечавате със същата бясна скорост с която сте се стремели един към друг.
И все пак по-добре разминавания отколкото катастрофи от които не можем да се възстановим изобщо.

думите от вчера; та във връзка с темата за нарцис и това продължение, което цитирах по-горе, си мислех дали всички ние не се оказваме едни нарцисчета без, разбира се, да го съзнаваме и в различна степен.. но всеки малко или много изпада в едни такива настроения на самовлюбеност... само дето някои не излизат от тях и нямат насищане..
но все пак си мисля, че е полезно по малко да сме нарцисчета..

Хм... Доста относителна работа. Разбира се, че като живи същества мисълта и грижата за нас самите е нещо дадено по условие, без което не може. Инстинкт за самосъхранение или поне свързано с него. Обаче пък като човешки същества не можем без другото - общуването и взаимоотношението с останалите. И сега идва въпросът: Къде да сложим границата?
Изобщо тая работа с баланса е толкова относителна и субективна. Всеки може да каже "Но разбира се аз обичам хората!" и да е прав и същевременно да е Нарцис срямо редица други.
Хм...

аз мисля, че човек храни душата си със срещите с другите хора и всичко, което се ражда от тях - любов, приятелство, конфликт, разговори, бърборене, смях - това е енергия, драги Хитрецо! И въобще ако започнем да си поставяме бариери и да си пазим нежните души, защото някога някой си ни е клъвнал по разголеното и ни е наранил, рискуваме да си останем цял живот сами със себе си - все по-тъжни и самотни, все по мнителни, а може би и малко озлобени?
Забрави! Нещо се опитвам да разсъждавам, ама явно съм оглупяла това лято.
Чао! И не бъди тъжен!

Думата граница съм използвал не в смисал на защитна бариера, преграда. Става дума за неща които не могат да се изразят с формула. И по тази причина всеки си има своя мярка. Един, на който мярката е твърде близо до него в очите на много хора е Нарцис но за себеподобните си - човек на място. Друг, който се раздава без да мисли за себе си в очите на много други е луд, а тези като него го дават за пример. Разбира се че бидейки хора е нормално да се очаква да сме определили тази граница да е по-далече от нас, иначе се приравняваме с животните и инстинктите им. Ама колко далече и достатъчно ли е това далече? Някои казват: "Абе там някъде - по средата", ама това са посредствените май. : )

инстинктът за самосъхранение е нещо различно от нарцисизма, ми се струва; той си е вроден и затова си е инстинкт; може хич да не се харесваш и пак да си се къткаш да оцелееш; докато самохаресването вече касае самочувствието и взаимоотношенията с околните и когато ти се превърне в самоцел не се харесва особено.. но за мен е необходимо условие, за да могат и другите да те харесват и въобще за тонуса, с който живееш.