Наскоро

ми се случи да се сблъскам с един много интересен вид человеческий ("сблъскам" е правилната дума, защото още потръпвам при спомена за това, което ми се случи като усещане и изживяване). Та ето какво в общи линии: Човекът - прекрасен, чувствителен, поет - цветен, многоцветен, преливащ от нежност, искри и заряди... някакво такова почти недействително с цялата си благодат чудо. И както е прието в такива случаи - стремеж се появява отнякъде (уточнвам, че не става дума за любов, по скоро за... и аз не знам как да го нарека, може би приятелство) да се докоснеш до всичко това, да надникнеш там, да си съпричастен, да смесиш своите цветове с тези на чудото човешко. С първата крачка се усмихваш :) ... усещаш у този отсреща отзив, желание и дори настоятелност да се приближиш още малко. Правиш втора крачка (леко смутен) - всичко е прекалено идеално, за да е истина... но крачката е вече факт и ти окуражен от едновременото ви приближане вече си готов да пристъпиш отново. Следва трета крачка (май си прекалено близо) - притеглянето е силно, толкова силно, че а-ха и си се гмурнал във водовъртежа.... обаче онова чувство, че нещо не е наред те изгризва отвътре ( за отбелязване е, че мнителността не е твое качество ). Изпадаш в конфликт със себе си - не знаеш на какво да вярваш - на вътрешният си нерационален глас или на физически логичната притегателност на красотата. Поспираш за малко (имаш нуджа от трезва оценка). Прехвърляш в главата си думи, откъси от цели разговори, сцени от разни случки. Опитваш се да видиш в спомените си неща, които може би са ти убегнали в първия миг, заслепени от доверчивостта ти. Обаче... не намираш нищо, ама нищо нередно и започваш да си говориш сам.... "защо съм такава загубена? аз не съм наред май. човекът си е прекрасен, а аз на кръст ще го разпъна...".... и други в този дух. Решаваш да продължиш с вече започнатото, да се отдадеш на привляклата те красота и да се опитваш да си равностоен. Нооо.... помайването ти не е било останало скрито. Било е забелязано и отсреща. И тогава започва някаква агония на преследване, премълчани обвинения и оправдания. Неусетно се оказваш в средата на някакъв ад. Не разбираш защо се получава така след като сам за себе си си решил, че искаш да запазиш връзката си с този човек (приятелството или каквото там се нарича за пред света). В един следващ момент обаче се намесва Госпожа Съдбата (какво щастие, че нея все пак я има и понякога идва точно, когато се нуждаеш от нея). Случва се така, че вие се разделяте (съвсем физически) поради някакви си причини от естеството на живота, който живеете и работата, която работите и т.н. (не е толкова важно в случая). Водовъртежа отслабва притеглянето си, нещата започват да текат малко по-бавно, а думите и случките са разредени с големи дози време. Имаш възможност да мислиш по-спокойно (не казвам по-трезво :)). Умълчаваш се. Но не и човекът отсреща. ( хрумва ми едно сравнение)... държанието му започва да напомня поведението на орхидея, полазена от глупава муха по крайчето на венчелистчетата.... трака с челюсти.... ааааааа..... става страшно някак, но никак не престава да е и красиво. Старите мисли започват да се връщат. Ставаш все по-резервиран. Но твоето отдръпване ражда в геометрична прогресия настъпателността на приятелчетото. Започваш да се чувстваш виновен някак, като предател едва ли не. Измъчваш се от неразумното си поведение. И тогава, там някъде из тази плетеница започва да се прокрадва една мисъл и с времето да се оформя съвсем цялостна. (знам, че стана дълго и може би малко досадно, но ми се искаше да не вадя от контекста онази мисъл, която ей сега ще изтърся) Човекът беше чудо. Нещо невероятно красиво като излъчване, познание и красота. И той го съзнаваше. И сам се опиваше от това. Усещаше всичките си цветове и нюанси и не се скъпеше да ги доразвива и усъвършенства. Не се скъпеше и да ги раздава навън.... но тогава защо, защо се чувствах като докосната от прокажен? мисля че разбрах.... не беше истински този човек, беше измислица на самият себе си и имаше нужда някой да му служи за огледало, в което той да се наслаждава сам на себе си. Той беше цветен. А хората около него или черни (ако го отхвърлеха) или бели (ако не му се противяха). Той имаше нужда от бели души, за да поддържа цветно измислената си същност. И не се спираше пред нищо. Настръхвам сега... брррр..... Направо както след среща с вампир, който е искал душата ми. Как в света се наричат такива хора? Има ли още много като тях? Това егоизъм ли е, нарцисизъм (не съм сигурна, че има такава дума :)), енергиен вампиризъм, какво е? Побиват ме тръпки като си спомня, че това си беше съвсем истинска истина. Или пък само си въобразявам? Искаше ми се да поговоря с някого за това... ако не е прекалено глупаво и себично, разбира се.

Описала си го прекрасно, явно доста в теб е влязъл този нож. Така е. Ох, ако знаеш колко ги има... Много, много, много. Но някак не искаме да ги видим, а когато видим, че човекът пред нас е от този вид, вече сме строшени. И няма какво да направиш. Няма как да го направиш, защото едно огледало не може да промени оглеждащия се в него. Просто отразяваш, отразяваш, постепенно амалгамата ти лека-полека потъмнява и на места се нащърбва. Нищо, нищичко не можеш...

аз и преди съм срещала такива хора това не ми е за първи път и ако е имало ножове, то те не са били един и два (ако изпозвам думите ти)... макар да е малко патетично като изявление и ако аз сега съм успяла да се измъкна, ще успея ли и следващият път? а тези до мене ако не успеят? страшно ми е чак не подозирах, че така силно ще ми подейства

Това е най-смисленото нещо, което съм чела от много време насам... Струва ми се ,че в такива случаи най-важното е да не се счупи твоето огледало, защото съприкосновението с подобни хора може да бъде смертелно... Успяла си да оцелееш, защото вихърът не е успял да те хвърли в бездната. Хубавото в тези истински, неизмислени драми е, че придобиваш имунитет... И оценяваш истинската спонтанност, истинската нежност, неизмислените сълзи и думи на някои недотам ефектни и цветни личности. Който не го е изпитал, не може да разбере. Блажени са онези, които са се изтръгнали от отровното обаяние, от почти налудния унес на едно чувство, което се блъска като птица в стъклото на огледалото - може би само защото се е излъгала, че това е отразеният прозорец. Нали знаеш истинската история на онази така натуралистично и прекрасно нарисувана картина, която подлъгвала дори птиците... Нещо се разписах, Лилитук, но ми дойде отвътре. Ще кажа само, но в никакъв случай нека не прозвучи като утеха... Орхидеята е изгубила нещо безценно - теб. Хайде да бягам отук, докато не се яви някой да ме поучава куртоазно, снобски, атеистично и т. н. Летаис.

Още веднъж четох и мислих. Този тип хора могат - и го правят, някак чаровно, с усмивка, като на шега - да унищожат нечия недотам калена душа. И това наистина е страшно, много страшно. Но любовта е по-силна от всички доводи на разума, пък и в крайна сметка винаги печели онзи, който обича. Това са тривиалности, но те май са увод към нещо друго, което не мога да изразя... Когато се освободиш от желанието да притежаваш едно цвете, а само се радваш на аромата му, нещата си идват на мястото. А чувството, за което говорим, като че ли по-скоро може да бъде наречено почти мистично обсебване. Затова човек сякаш трява до очертае своя магически кръг и да се научи да спазва невидимата дистанция, и то безкомпромисно... Това е... Бях искрена, макар и непохватна в изказа. Отивам навън, в здрача - животът е прекрасен.

преди известно време бях написала на един доскоро близък мой познат нещо, което ми се ще да кажа и на теб: "И този път няма да умра. От това не се умира. И всеки път все по-малко се умира". И другите край теб ще се оправят. Милиарди хора преди нас и след нас се оправят от това. Може би още нямаш достатъчната дистанция, за да мислиш спокойно. Не се насилвай. То ще дойде само. Само запомни - всеки път все по-малко... Страшно е, но е така.

ме карат да погледна и в друга посока мисля си за любовта... като съхраняваща и изграждаща.... а ако такъв човек се появи пред тебе под формата на голямата ти любов? става още по-страшно тогава, сигурна съм как би се бранила тогава? как би могла да се държиш безкомпромисна зад магическия си защитен кръг на любовта?

зная, че ще се уталожи с времето ще отмине и това... но горчилката, горчилката не бива да остава.... тя може ли да да се превърне в мъдростта, която носи опита? или все пак от това се умира някой път?

Един съществен пропуск, който, струва ми се долавям, ме кара да взема участие в дискусията на толкова прекрасни дами като вас! А и може би ще ти бъде интересна една мъжка позиция. Ще си послужа с цитати от думите ти: "(уточнявам, че не става дума за любов, по скоро за... и аз не знам как да го нарека, може би приятелство) " Според мен, едно обикновено приятелство не може да породи проблема, който описваш. Тук непременно е имало любов, силна и изпепеляваща, иначе не би могла да стигнеш до това, до което си стигнала. И сега ми позволи да създам една виртуална представа на твоя роман, както го виждам аз: Вече приехме, че това не е голо приятелство. Значи, че някой е казал "обичам те". Да приемем, че ТИ си казала първа тези думи; тези думи създават онова притегляне, което става все по-силно, след всяка крачка. До като стигаме до там, че ти започваш да се страхуваш от вулкана от чувства, чието изригване си провокирала сама. А едно от основните обяснения за това е, че твоето чувство е било мъ-ъ-ъ-ничко фалшиво, че ти си се излъгала в собствените си чувства, и че ТОЧНО ТИ СИ СЪЗДАЛА ОНОВА, ОТ КОЕТО СЕГА ТАКА УЖАСНО СЕ СТРАХУВАШ, че имаш нужда от някого, който да оправдае страховете ти. И създаваш покъртителния разказ, и премълчавайки ВАЖНИТЕ подробности, искаш да си създадеш онова спокойствие, от което се нуждаеш. Благодарение на провокираните отзиви, които ще получиш. В този момент искам да попитам: Какво ще стане с цветовете на човека, чието разцъфване си провокирала самата ТИ??? лилитук, не приемай намесата ми негативно. Просто не мога да приема историята ти без уточнението по- горе. Освен това позицията ми е ясна. Бих искал да чуя мнение, при което ТОЙ пръв е казал онези думички. А аз определям това като изключително важен момент, който не може да бъде пренебрегван.!

някак не си представям с времето радостта, веселието, блясъкът да се превърнат в мъдрост. Май.... ух, дано да не звучи претенциозно, обаче... май само горчилката има способността да се превръща в нещо по-хубаво от себе си... :о))) Не, никой път не се умира от това! Или само ако и без това вече си търсила повод... Нали не е това, лилитук? :о))))))))))

Ето, зу, ти каза нещо подобно...

мислиш ли, че наистина в този случай има значение кой какво е казал? такива хора търсят СЕБЕ СИ в другия. Те имат нужда не от другия, а от усещането, че той не може без тях. Говорим за хора, които живеят не ЗА другите, а ЧРЕЗ другите. И когато загубят любимата си играчка, губят и почва под краката си, защото това е била играчката, КОЯТО Е ЗАВИСЕЛА от тях и която е разцъфтявала под ТЯХНАТА усмивка. Не казвам, че вършат това съзнателно, само правя констатация. Та така - той ли пръв, тя ли първа... технически подробности. Лично мнение, разбира се, никого не ангажирам. :о)))

разбира се, че не е това вероятно целият разказ е прозвучал доста емоционално (обаче аз съм си такава - убий ме, не се сменям лесно :))) Когато L каза, че е прочела отново това, което съм написла в един момент ми се прииска и аз да си го прочета отново и знаеш ли какво :))... в първият момент ми заприлича на сюжет за розов роман.... обаче после не, защото не е измислено само заради раздумката. а пък там за лимонките и горчилките си е баш така... грозното патенце -> красив лебед, красавицата и звярът -> просто прелест, Пепеляшка -> щастлива принцеса... приказки, приказки.... колкото щеш в потвържение на това обаче има ли приказки, в които да става обратно? или когато е било времето на приказките човечеството не е било толкова "развито" и "многопластово" ? :)

Определено уважавам мнението ти. В случая, нещо ти убягва. Казваш думи, които бих казал сам за този случай. Но, според мен, тук има нещо между редовете. Би ли опитала?

Явно целият този разговор звучи просто лигаво. За съжаление. Ами така е. Някога, преди Холивуд и "Арлекин", тези неща са звучали такива, каквито са - човешки. Сега звучат сълзливо и продаваемо и в стремежа си да не звучим така, често предпочитаме да звучим цинично. Така поне сме като лошите от филмите - интересни, силни и недостъпни. И дъвчем самоуверено дъвката на лъжите си. Не, не, гадливичко е, когато човек реши да се разголи публично. Душевният стриптийз определено изисква тясна, близка публика. За по-интимно. Тук а-ха да рече човек нещо искрено и току се сепне - знаеш ли го онзи отсреща дали докато ти отговаря не порка бира и не хрупа чипс? Душевно, разбира се... Съжалявам, че влязох в този разговор. Чао, лилитук, дано да се справиш бързо...

наистина, брод и виждам, че зу ме е изпреварила, а аз едва ли бих могла да го кажа по-точно от нея не е съществено това кой пръв, кой втори, кой трети... ако говорим за приятелство, привличане, любов, тогава какво значение има кой къде е, пръв ли е или последен? освен това наистина беше приятелство, защото ако беше любов... едва ли бих се измъкнала :) и едва ли бих разказвала (споменах вече, че съм емоционална) всичко това тук... (L го каза, ще го използвам и за себе си - можеше да ме нахокат заради глупостите ми) ти, брод, искаш да притеглиш разговора в друга посока и аз по принцип нямам нищо против, но изяснихме ли нещото в по-простичкият му вариант? аз мисля не

може би и аз ще престана разбирам те, зу

мисля, че тези хора - цветя, за които говорите не съществуват. Просто усещането на Лилитук е било такова ....... Тя е възприемала нещата по този начин!Това не може да се нарече "правилно" или "неправилно".....Това просто е така!Хубавото е ,че го е имало !Защото богатството на живота се състои от богатството от преживявания на различни житейски ситуации.

ти представи куп неясни обяснения,единствено се позова на зу, тъй като чувствуваш, че имаш нужда от помощ. Не знам, дали е важно моето мнение, но нямам отговор на виждането си. "Запомни, че зло да сториш не е като да кажеш "ЗЛО!", и каквото да си мислиш едно мъничко з а щ о тебе все ще те измъчва след замисленото зло щом решил си да го сториш без дори да кажеш "ЗЛО!"

О, какъв труден въпрос ми зададе... Отговорът е може би в един върховен израз, но нека този път излезем от религиозния контекст - най-страшното е да си "кимвал, що не звека"... Но нима любовта трябва да се съсредоточи само върху един-единствен човек... Да, правила съм го - но тогава любовта се превръща в бреме. При това бреме и за другия, отсреща. Никой, никой не издържа на бремето да бъде идол. Всеки иска да бъде такъв, какъв то е, а не нечия представа. Да обичаш без да навлизаш в неприкосновените води на другия - много е трудно, но май е възможно. Едно време си бях измислила максимата - човек се ражда, обича и умира сам. Дори да си отхвърлен и отритнат - пак ти си щастливецът. Пак ти. Ти си жив, ти чувстваш, ти живееш. Ти си птица. Ти си истински, спонтанен и жив.