|
на „правилното насилие“: когато омразата се прикрива зад каузата
В последните години наблюдаваме тревожна тенденция – реториката на някои крайни феминистки движения все по-често преминава границите на социалната справедливост и влиза в територията на откровената агресия. Зад лозунгите за равенство и справедливост често прозира не борба срещу насилието, а идеологическа легитимация на насилието, когато то обслужва „правилната“ кауза. Това не е просто двоен стандарт – това е опасна подмяна на морала.
Когато омразата е политически коректна
Призиви за „мъжко изчезване“, „унищожаване на патриархата с огън и меч“ или за „женски гняв, който трябва да бъде освободен с насилие“ не са маргинални интернет коментари. Те често се споделят от активистки с публичен глас и институционална подкрепа. Социалните мрежи и медийните платформи се изпълват с анти-мъжка риторика, която, ако беше обърната спрямо жени, мигновено би предизвикала обществен гняв и осъждане. Но когато агресията идва от името на „потиснатите“, тя минава за справедливо възмездие.
Така стигаме до парадокса: докато обществото уж се стреми към ненасилие и диалог, определени политически и идеологически групи се чувстват овластени да призовават към насилие в името на „освобождение“. Това е не просто лицемерие – това е насърчаване на идеологически терор, завоалиран като социална справедливост.
Култът към Виолета Якова – симптом на дълбоко морално объркване
Особено показателен за тази двойна морална мярка е случаят с Виолета Якова – комунистическа партизанка, , лидер на националистическата организация Съюз на българските национални легиони. За леви и феминистки организации у нас Якова е героиня. Всяка година нейният образ бива възвеличаван от активисти, които виждат в действията ѝ символ на съпротива и женска сила.
Но нека не се лъжем – Якова е извършила политическо убийство. Тя не е загинала в битка, не е протестирала с думи – тя е убила. И ако обществото ни иска да бъде последователно в осъждането на политическото насилие, то не може да прави изключения, когато убиецът е жена, комунистка или се вписва в удобен идеологически наратив.
Почитането на Якова и премълчаването на факта, че е убиец, не е просто историческо недоглеждане. То е част от цялостна идеологическа конструкция, която твърди: насилието е недопустимо – освен ако е насочено срещу „лошите“. Това е същата логика, която оправдава вербалната или физическа агресия срещу мъже, консерватори, религиозни хора или всеки, който се осмели да постави под въпрос догмите на крайните феминистки среди.
От борба за права към култура на отмъщението
Нека бъдем честни – класическият феминизъм постигна много: право на глас, достъп до образование, защита от дискриминация. Но днешната му крайна форма често се отдалечава от тези цели. Вместо равноправие, се търси превъзходство. Вместо сътрудничество – противопоставяне. Вместо мир – отмъщение. Подобна идеология не гради по-добро общество, а само пренася насилието в нова опаковка.
Истинският проблем не е феминизмът като такъв, а неговото превръщане в средство за идеологическо мъст. Когато насилието се нарича „съпротива“, а агресията – „еманципация“, ние вече не говорим за равенство. Говорим за нова форма на фанатизъм.
В заключение
Ако обществото иска да бъде справедливо, то трябва да прилага еднакви морални стандарти към всички – независимо от пол, идеология или исторически контекст. Насилието не става приемливо само защото е извършено от жена, от партизанин или в името на „прогресивна“ кауза. Да се бориш срещу несправедливостта не значи да я замениш с друга.
Истинската борба за човешко достойнство минава през отхвърляне на насилието – във всичките му форми и независимо от това кой го извършва. И ако феминизмът иска да остане морално релевантен, той трябва да бъде първият, който ще каже ясно: насилието не е решение – дори когато го извършваме ние.
|
Феминизмът и лицемерието на „правилното насилие“: [re: Mod vege]
(старо куче)
