|
На сутринта събрахме „катуна“ и поехме надолу. Облаците бавно се вдигаха от долината, скривайки отсрещните върхове. След 3 часа бяхме пред колата.
„На гмурване” под Domhutte. Снимка: Ники
Ники и Павката по „фератките” надолу.
Неизбежната и единствена „поведенческа криза“ в групата, породена от естественото отпускане след постигането на „голямата цел“, бързо беше „туширана“ в една сладкарница в Brig. „Разчертахме“ новия план – поне още един връх, за да не се реем безцелно на връщане. Вариантите бяха няколко: Bernina, Piz Buin, Доломитите или нещо все още неизвестно по пътя. Проверихме прогнозата – идващото лошо време не ни оставяше време за Bernina, за Доломитите – също, тъй като щеше да „удари“ първо Италия. Оставаше Piz Buin, който предварително бях проучвал. И се понесохме обратно към Австрия. И пак се измотахме с времето – тук снимка, там почивка, редовната спирка за пощенски картички в Лихтенщайн.
И така става: „пра’ят нещата с леки движения”. Furkapass 2429 м. Снимка: Павел
Пред парламента във Вадуц, столицата на Лихтенщайн.
На свечеряване бяхме между Bregenz и Innsbruck. Трябваше да решаваме накъде продължаваме, но дали летаргията от пътя, или желанието най-сетне да се изкъпем, или просто хубавия спомен от уютния къмпинг в Kaunertal, наклониха везните в негова полза. Още в колата „прелистих“ върховете в долината по взетите вече брошури и ги „сверих“ с gps-a. Когато към 23 часа пристигнахме, доразпитах на рецепцията, и планът беше готов – той „грееше“, написан на самия хотел, към който бе къмпингът: Weisseespitze. Другарите бяха съгласни. Изкъпахме се обилно и на сутринта в 9 часа поехме с колата по платения път, който ни качи чак на 2800 метра.
Всеки има права, но не всеки има и задължения на пътя. Снимка: Ники
Всичко беше ясно – върхът се издигаше от другата страна на паркинга, над неголям ледник. Само 800 метра денивелация. Уточнихме точния път с някакви багеристи и поехме през ледника. Стигнахме малък превал, оттам по скалист натрошен гребен излязохме на горните ледници – истинско бяло море. Последно изкачване, прескачане на няколко цепки и кръстът на върха се видя. За 2 часа и 15 минути бяхме горе.
Weisseespitze, гледан от язовира в долината. Нашият път минава по левия ръб. Снимка: Павел
Безбрежната панорама на австрийските Алпи. Най-вляво е Wildspitze.
Свръзките, идващи след нас.
Някъде сред облаците от върха зърнахме Bernina, Konigspitze и Ortler. На преден план „бодеше“ Weisskugel – една напълно реалистична цел за следващо идване. Постояхме двайсетина минути, зарадвахме се на една група, в която имаше и деца, поразмислихме откъде да слезем и решихме да се върнем по същия път.
3513 м. Weisseespitze.
Weisskugel в средата, гледан от върха.
Павката и Ники на фона Wildspitze. На слизане.
Нашето пътешествие спокойно вървеше към края си – разхождахме се из планината, всеки със своето темпо и своите усещания, снимахме на воля, не бързахме, защото щяхме да останем още една нощ в къмпинга.
Ники на последните метри от ледника преди натрошения гребен.
И на финалните метри от гребена.
На следващия ден подкарахме към Innsbruck за традиционната разходка и пазар – из познатите криви улички на стария град с малките дюкянчета и кафенета, в любимата книжарница с алпийски карти, по тихата зелена алея покрай реката… с бутилката вино за Стефан. Пътешествието ни отново се беше получило – без да знам точно как и защо… Малка група, ясно поставени цели, добре разпределени отговорности, гъвкавост при решенията, способност за взаимни компромиси, готовност за малко аскеза, късмет… Сигурно още нещо може да бъде добавено, а друго – извадено, в зависимост от гледната точка. С Павката се знаем отдавна, той със сигурност е сред най-добре подготвените „непрофесионални“ планинари, а може би и не само сред тях. Затова го оставихме да води в планината и… да кара по пътя. С Ники бяхме излизали само два пъти зимно – Трионите и ръба на Мальовица, но той "пасна" като дялан камък в групата и „записа“ един, мисля, приличен алпийски дебют. Нямах съмнения да му се доверя – спокойно и сигурно правеше това, което знаеше и можеше повече от нас… и беше „добрия ковчежник“ на групата. Жалко, че си забрави фотоапарата точно в „неговия“ си ден на Grosser Moseler. Аз допълвах бройката – както се казва... „три за щастие”.
Заедно. Let there be Dom. Благодаря Ви, другари.
Следобяд платихме една глоба за неправилно паркиране и поехме към България. Лошото време ни следваше по петите – от Innsbruck до Загреб почти непрестанно валеше. А нощта между Загреб и Ниш както винаги беше най-тежка – един се унасяше, друг се просънваше, Павката стоически караше, а пътят не свършваше. Спирахме колкото да се разтъпчем и да сложим някой залък в устите си. Нощта беше плътна, пътят – пуст, за щастие поне не валеше. В една от тези почивки между безсънието и просъницата думите на Джервазути отново се върнаха – като спомен и равносметка: „Всичко около мен, безмълвно и неподвижно, беше безчувствено. И аз инстинктивно се запитах отново: „Защо?“ Отговор нямаше и може би никога не ще има.“
Край.
Редактирано от Ivan`Dinkov на 07.09.13 13:27.
|
Weisseespitze 3513 m. [re: Ivan`Dinkov]
