|
Долината на Zermatt ни посрещна забулена в облаци и с ръмящ дъжд. Оставихме колата в подземния паркинг до гарата и, сляпо вярвайки, че „слънцето ще изгрее и на нашата уличка“, тръгнахме убедено нагоре. Пътеката към Domhutte е кратка, но стръмна и на места обезопасена с метални въжета, наковани стъпки и хватки. Попрегърбени от тежките раници, не бързахме и след 3 часа и половина видяхме хижата сред разкъсващите се облаци.
Domhutte. Снимка: Ники
Дъждът спря, слънцето малко по малко проби и накрая огря цялата долина. Около нас като че ли изведнъж „поникнаха“ всички тези върхове, от които се е родил някога алпинизмът… Matterhorn, Zinalrothorn, Bishorn и, разбира се, най-красивия поне според мен, изчистен до щрих Weisshorn… А над нас „щръкна“ целта ни – Dom de Mischabel – най-високият, ако не броим „захвърления“ в дъното на долината Dufourspitze, на който с Павката преди няколко години вече се бяхме качили. „Набрахме“ още 150 метра денивелация след хижата и започнахме да търсим бивак. За късмет бързо намерихме заравнено и почистено от камъни място, опънахме палатката, отидохме до ледника за вода и после седнахме да хапнем.
Weisshorn „пуши” по залез. Снимка: Павел
Dom de Mischabel вляво и Taschhorn вдясно с последните слънчеви лъчи. Снимка: Павел
Утре беше „нашият ден“ и, гледайки изчистващото се вечерно небе, поне нямахме притеснения за времето. Оставаше да видим как ще е с вятъра по дългия ръб, колко пресен сняг е натрупало, но най-вече дали под него има натечен лед. „Сгънахме“ се тримата в една палатка и Павката нави часовника за 3 часа през нощта. Имахме 4-5 часа, колкото да придремем …но часовникът изпищя в 4 часа, „забравен“ на българско време. Чевръсто се засуетихме да тръгваме – челниците на две свръзки вече бяха просветнали покрай нас – и в 4.30 часа поехме нагоре. Първо по трошляк, а после по ледник за час и половина излязохме под Festijoch, превала, от който тръгва ръбът Festigrat. Според моите проучвания тук трябваше да има фиксирани въжета през скалите, но намерихме само 3 майона – както се оказа впоследствие, бяхме минали през Neu Festijoch. Не се затруднихме с терена, а с нахалните гидове, които минаваха през въжето ни, създавайки риск за всички катерещи се в нощта. Спокойно ги изчакахме, залепнали на скалите, и, веднъж стигнали превала, „захапахме“ ръба.
Панорамата преди изгрева: отляво надясно Matterhorn, Dent d’Herens, Ober Gabelhorn, Dent Blanche, Zinalrothorn, Schalihorn, Weisshorn и Bishorn. Снимка: Павел
И малко след изгрева – Matterhorn и Dent d’Herens. Снимка: Павел
Павката в началото на ръба малко след Neu Festijoch на фона на Weisshorn. Снимка: Ники
На Neu Festijoch – eдна цигара за успеха. Снимка: Ники
Подозренията ни обаче се сбъднаха – на терена „цареше” рехава „пудра“ с натечен лед под нея. За щастие имахме следи пред себе си и по две сечива всеки в ръцете си. Минахме целия ръб на френска свръзка без да сложим и една точка на осигуровка. Сега, когато се връщам мислено към това изкачване, си мисля, че сбъркахме – рискът, ако един се хлъзне, да повлече и останалите беше голям. Спряхме само веднъж, високо по ръба – припуши ми се и не издържах да дръпна една цигара, загледан в Dent Blanche. А като виждам липсващите снимки на ръба, разбирам, че просто сме бързали – без да е имало причина за това. Вятърът не беше силен, студът не беше голям, с леда и наклона всеки се оправяше както може...
Долната част на ръба – ледникът, водещ към жижата, и Neu Festijoch, най-ниската точка вдясно. Долината на Zermatt в облаци.
Средната част на ръба. От ляво на дясно: Hobarghorn, Stecknadelhorn, Nadelhorn.
Горната по-полегата част на ръба. Отзад вече „прозира” Dom de Mischabel. Снимка: Ники
Dent Blanche, зад него Montblanc. Снимка: Павел
И ето, че наклонът „омекна“ и върхът се показа. Оставаше ни единствено да подсечем предвършието и да изкачим финалния стръмен снежен купол. Павката и Ники обаче решиха да качат и предвършието, аз се отвързах и запъплих самичък нагоре. И стана така, както е написано в Библията: „Последните ще станат първи“. Забол поглед в снега, се разминах се с няколко свръзки. После наклонът плавно полегна и следите в снега свършиха, вдигнах очи и видях пред себе си кръста. Стоях на върха. Нямаше никой. Бях сам. Извадих цигара, запалих и се отпуснах. В ума ми бавно се подредиха отдавна прочетените думи на Джервазути, чиято правота и прост смисъл току-що откривах в собственото си преживяване: „Не усещах тръпката на радостта, нито екстаза от победата. Бях достигнал целта си и тя вече бе зад гърба ми. Една мечта се бе сбъднала и аз усещах горчивина. Колко по-хубаво би било да жадуваш за нещо през целия си живот, да се бориш неуморно за него и никога да не го постигнеш!“ От кръста ме деляха няколко метра тесен снежен гребен. Реших да изчакам другарите си и да ги оставя първи да отидат до него. Заслужаваха го повече от мен в този ден. Виждах ги как вече се качват по склона. След няколко минути бяхме заедно на върха. Все още нямаше никой, освен нас. Отидохме до кръста и седнахме на скалите в основата му. Едва се събрахме. Ослепителната панорама на Алпите стоеше безмълвна и безкрайна около нас.
И „героите” един по един: Ники. Снимка: Павел
Павката. Снимка: Ники
И аз. Снимка: Ники
После, разбира се, пристигнаха и други „покорители“. Помолихме ги да ни снимат тримата заедно, щракнахме се и помежду си, „освободихме“ върха и тръгнахме надолу по нормалния път през ледника. Цялото изкачване ни беше отнело точно 5 часа и половина – 1500 метра денивелация по дългия ръб.
Пътят ни по Festigrat. Червените точки започват от Neu Festijoch. Отзад Taschhorn. Снимка: интернет (поради липса на лични )
И още една – от друг ъгъл, включваща Neu Festijoch и част от ледника към хижата. Снимка: интернет
Dom de Mischabel на слизане по нормалния път.
Надолу по ледника с нормалния път. Снимка: Павел
По пътя към Neu Festijoch – най-ниската точка на билото. Снимка: Павел
Павката „резва” последния рапел от Neu Festijoch.
Финалната панорама – от ляво на дясно: Matterhorn, Dent d’Herens, Ober Gabelhorn, Dent Blanche (подаващ се съвсем леко), Zinalrothorn, Schalihorn, Weisshorn.
Слънцето вече неудържимо печеше, а ние неудържимо се търкаляхме без спирачки надолу. Спряхме за малка почивка без въобще да се усетим за надвисналите сераци. Накрая на това изглеждащо нескончаемо слизане стигнахме Neu Festijoch. Още няколко минути внимание, един рапел и бяхме отново на ледника, водещ към хижата. Пихме вода до насита и точно в 12 часа на обяд се „изсипахме“ пред палатката. Още по пътя надолу дискутирахме дали да не слезем направо до колата в Randa, за да намерим къмпинг и баня, но решихме да останем още една нощ в планината. И не сбъркахме. И настана „превелик одмор“. Разхвърляхме по камъните чували, дрехи и инвентар. Обърнахме го на „катун“, полуголи като диваци седнахме да ядем… и за 15 минути изгоряхме като раци. През целия следобяд на този тих, слънчев и безкрайно безоблачен ден от върха една по една слизаха свръзките и ние още веднъж се запитахме защо бяхме бързали толкова. Освен за риска от падане на сераци, не се сетихме за нищо друго…
Залезът от бивака – Weisshorn и Bishorn над морето от облаци.
И Matterhorn. Снимка: Павел.
Но вместо тях падна вечерта, а с нея и слънцето, „позлатявайки“ Weisshorn. Пушех цигара след цигара и се чудех дали не съм намерил новата си мечта. А после, когато разумът фокусираше погледа и избистряше мислите, се усмихвах на себе си, че този връх не е „лъжица за моята уста“, а цял черпак… „Големият ден“ беше приключил, Павката и Ники се „опнаха“ направо на земята, а аз с лятното чувалче се излегнах като бейлербей самичък в палатката. Оставаше ни само едно – да си слезем на сутринта.
|
Dom de Mischabel 4545 m. [re: Ivan`Dinkov]
