|
В 4 часа се „излюпихме“ от чувалите, прибрахме ги в колата и поехме към дъното на долината по тесния черен път покрай язовира. За час стигнахме разклона за Furtschaglhaus, малка и кокетна хижа, както видяхме след като за още един час пристигнахме на терасата й. Наближаваше 7 часа, народът още отваряше очи, но по-немски вече стягаше обуща и раници. Седнахме на пейките пред хижата да огледаме маршрута и да видим дали някой случайно няма да тръгне нагоре.
Grosser Moseler, сниман предния ден от склоновете на Olperer. Снимка: Павел
И панорамата на качване – вляво масивът на Hochfeiler, вдясно в дъното Olperer.
Не бях проучвал този връх – просто го харесахме, докато зяпахме от Olperer. Застанал на края на дълго било, той „бодеше“ и небето, и погледа, и желанията. Но никой не тръгваше към него, затова Ники се „жертва“ и отиде да попита хижаря. Върна се с неутешителната вест, че само изкачването било 5-6 часа, че трябвало да носим каски заради каменопадите и цеви заради леда, че имало тройка катерене, че ни трябвало 40-50 метра въже… Ние каски не носехме, въжето си оставаше 30 метра – по 10 метра за всеки, но поне имахме 2 цеви. Затова се почесахме и тръгнахме нагоре. Вече на пътеката видяхме високо пред нас две групи, което ни успокои, че поне двоуменията ни по кой точно ледник да заходим отпадат. За час и малко „изядохме“ пътеката и малкия ледник и „захапахме“ трошляка. Тук настигнахме първата група и я отминахме.
По ледника в сянката на върха. Снимката лъже за реалния наклон.
Павката и Ники някъде из лабиринтите на трошляка.
Пръснахме се поединично – защото това не беше катерене, а лазене по подвижни камъни и скали - и след още час излязохме на нещо като ръб. Тук настигнахме втората група, но всичко вече беше ясно – кръстът на върха отчетливо се виждаше. Оставаше ни само един снежен пасаж по ръба.
Павката с последните метри до върха.
Още малко и бяхме на върха. Беше ни отнело точно 5 часа и 15 минути от язовира. 1800 метра денивелация. На върха нямаше никой – бяхме първите за деня по австрийския маршрут, но откъм Италия, откъдето изглежда маршрутът е по-лек, започнаха да „извират“ хора. Но пък времето си оставаше чудесно – слънчево и тихо, с прелитащи по небето облаци, затова пак му „ударихме“ един „велик одмор“ без въобще да знаем, че нашето приключение тепърва започва. Хапнахме, снимахме и просто се любувахме на планината около нас.
3478 м. Grosser Moseler. Павката и Ники на фона на Hochfeiler.
И аз с Ники. Снимка: Павел
След около час обаче на върха взе да става тясно, Павката отиде да огледа гребена нататък, върна се и каза, че става. Аз попитах почиващия си до мен гид дали наистина става, но той само ми отговори, че друг път от Австрия, освен този, по който се бяхме качили, няма. Но пък бяхме тръгнали трима и трима трябваше да си слезем. „Подкарахме“ гребена – в началото се вървеше добре, после не толкова, накрая заискачаха жандарми, докато един наистина голям не ни спря. Да се връщаме не искахме – цялата гмеж сега слизаше по трошляка и шансът да получим някое паве по главата ни изглеждаше твърде голям, а самият път надолу – скучен. Затова решихме да слизаме от гребена директно надолу през скалите. На пръв поглед не изглеждаше страшно, нито особено дълго. Извадихме въжето и инвентара, Ники направи първата установка, Павката се върза и тръгна надолу, а аз палнах цигара лентяйски.
Ники откатерва първото въже...
...докато Павката прави нещо като установка за поредното...
...а аз си павкам по средата.
Сега, когато пиша тези редове, се питам защо тогава не се скарахме как, защо и т.н. сме се „заковали“ с тази „премиера“, защо не се припирахме един друг да бързаме или да го караме по-бавно, защо не си стоварихме един на друг нито един камък... Напротив, смеехме се, шегувахме се и се радвахме. Бяхме абсолютно сами в планината, времето оставаше стабилно, топло и ясно, нямаше за къде да бързаме. Докато чаках реда си да тръгна надолу, си казах наум, че пак съм случил на другари – при това такива, които могат повече от мен, което е най-хубавото. Ники спокойно и сигурно правеше „станциите“ и откатерваше после на фиктивна долна осигуровка, Павката на юрош слизаше първи и намираше пътя. За мен оставаше да „жуля“ рапелчета по средата с цигара в уста.
Ники откатерва последното въже.
Сега, когато се връщам към този ден, си мисля, че донякъде успях да им върна услугата – щом скалите свършиха и стигнахме стръмния ледено-снежен склон, се отвързах и „наковах“ стъпките надолу. Не беше най-приятното нещо да минавам сам по неизвестно колко здравите снежни мостчета на бергшрунда, докато стигна ледника, около мен да зеят цепки, а над мен безжалостно да пече и разтапя слънце… Но стана.
„Кова” стъпки. Някъде – все още далеч – долу са бергшрундът и ледникът. Снимка: Павел
Накрая и тримата се събрахме на ледника и продължихме весело надолу. Наближаваше 18 часа, когато стигнахме хижата. Народът по-немски лочеше трета бира и „мачкаше“ вурстчета. Бързо отминахме и се „гмурнахме“ в дълбоката сянка, хвърлена от Hochfeiler върху долината.
На слизане. Снимка: Павел
Hochfeiler.
Към 20.30 часа пак седнахме на масите на затвореното бистро да вечеряме и „разчертаваме“ планове. Павката обаче не отвори дума за Hochfeiler, Ники – също. Очевидно бяхме направили достатъчно в долината. Аз пък отдавна си бях наумил Zuckerhuetl и го предложих. Другарите се съгласиха. Но пак си бяхме „изяли“ времето – междувременно пак беше станало 23 часа – и затова решихме да отложим ставането утре с 1 час и да „запрягаме“ в 5 часа.
Grosser Moseler. В синьо – изкачването, в червено – слизането. Снимка: Павел
|
Grosser Moseler 3478 m. [re: Ivan`Dinkov]
