може и да съм разказвала за това, не помня... но в 11-ти клас за пръв път се запознах с един съученик, който по документи се е водил в нашия випуск. На практика от 3-ти клас е бил частен ученик и се е явявал само на изпити.
Нямаше здравословни проблеми, просто родителско решение и много здрави връзки, предполагам (все пак по соц. време беше това).
Всички бяха във възторг от него - и учители и ученици. Веднага се сприятели с целия клас, изкарваше отлични оценки без изобщо да си дава зор и нямаше абсолютно никакви проблеми с комуникацията, средата, конкуренцията и т.н.
Даваше вид на 3-4 години по-голям от нас, а всъщност беше 1 година по-малък.
Отнасяше се леко снисходително към пуберските ни дивотии - бягане от час, хвърчащи бележчици, свалките и т.н. Ходеше на училище като студент - в час си водеше записки, след училище правеше купони у тях... винаги беше пълно с негови приятели, родителите му се отнасяха с него като с пораснал, равноправен човек...

Абе не знам, още от тогава тази идея много ме изкефи... но това наистина не е за всяко дете. Идеята на това индивидуално обучение не е да се изолира детето в стерилна среда, а да се постави в различна от общоприетата среда, често с доста по-високи изисквания. Ако човек е свикнал да тича всеки ден по 5 км, едва ли ще се задъха на 100 м, нали? :)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите