Тъкмо и аз вчера обмислях да ти предложа, да развием една такава тема - понякога вълната не пита, а директно връхлита, в такива моменти човек изпада в безмълвието ... но в случая аз гъмжа от терзания и няма такава опасност да не кажа нищо, дори напротив, направо ми падна ситуация на кестерме и от голословие нема да пестя.

Та нека започна от това, че когато ми попадна тази книга за сефте, голяма изненада за мен бе, че не малко стихове от ежедневния ми живот бяха отразени в дао дъ дзин - в мене никога не е имало съмнение, че ето това вече е свещенна книга, книга която не е някакъв стриктен догмат, не е някакъв военен устав, а писание изпълващо с благоговение, слово което забавя крачките, в него има нещо, което те кара да стъпваш по-внимателно, по-тихо, сякаш, за да не разстроиш същото това нещо.

Разбира се, това не би било свещенна книга, не би било огледало, ако отразеното, не влияеше на отразяващото се, ала въпреки това, ще е лъжа, ако кажа, че прилагам стихове от книгата в бита си - съдържанието в нея, нека да не е рецепти за поведение, но със сигурност е сборник от практики водещи до медитация, а аз съм незапознат с кодацията на тази книга, няма кой да ми я преведе и опрости, и за това ще е лъжа, ако кажа, че я прилагам на практика. Но въпреки това признавам, че поне се опитвам да я осмисля, да я изживея, да вникна в пространството на Лао Дзъ.

И ето кое ме затруднява не от вчера - нещо, което отскоро дори ми стана вече болезнено, че не мога да проумея. Цитатите са от различни пасажи, но болднатото е конкретиката, която искам да разгледаме.

"Репутацията или животът - кое е по-скъпо?
Животът или богатството - кое е по-важно?
Придобивката или загубата - кое е по-болестотворно?
Прекомерната привързаност
неизбежно води до мащабно разхищение.
Самоцелното натрупване на богатство
неизбежно причинява невъзвращаеми щети.
За това не бъд алчен - и няма да търпиш унижение.
Знай кога да спреш - и няма да пропаднеш.
Само така можеш да изпиташ вечността"

"Дао е хранилище на десетте хиляди неща.
Съкровище за добродетелните; закрила за недобродетелните.
Красивите слова служат за увещаване на управниците;
достойните дела служат за облагородяване на хората.
Лошите хора - защо да им обръщаме гръб?
Така за просветения е присъщо да избавя всички -
никого да не изоставя;
да опазва всяко нещо - нищо да не пренебрегва.
Това е съчетаването със слънцесияйността.
За това добрите от добри се учат;
лошите са поука за добрите.
Но ако не уважаваш собствения си учител
или не обичаш онзи, от когото се поучаваш,
и най-мъдър да си, изпадаш в голяма заблуда.
Това прозрение е проникновенна изтънченост."

Макар да не обичам цитирането и позоваването на чужди думи, извън контекста им, в случая точно това ще направя - за какво иде реч, това което ме затруднява не само в дао дъ дзин, но и изобщо в думите на много учители, като се почне от Буда, та се стигне до Ошо е въпросът с привързаността. В толкова много книги, беседи и проповеди, тези хора не един път са ни казвали, че много от проблемите ни - реални проблеми, а не някакви съмнително духовни и възвишени, а проблеми от бита, от ежедневието - са причинени от нашата привързаност, качество присъщо на всеки човек, проявяващо се под най-различни форми.

Ошо е говорил много за привързаността, по най-различни поводи - едва ли има книга, в която да не стане дума и за нея. Не един път е подчертавал, че ако трябва да се отказваме от нещо, то това е привързаността - обосновката му, най-общо казано е, че когато човек се привърже към нещо, то той губи способността си да усеща това нещо. В дао дъ дзин е написано, че когато се обвържем и вкопчем в нещо, тогава го губим.

Сега темата ще отиде на една плоскост, която е много деликатна за мен и по принцип не обичам да споделям такива твърде съкровени неща публично, та ще те помоля да бъдеш с една идея по-внимателен в отношението си - защото макар да подчертаваш на другите, липсата им на внимание, то повярвай ми, ти също страдаш от същото и ако този път пак ми се халосаш нещо, ще го приема наистина "на лично" и от тук насетне ще имам достатъчно дълбоки резерви, че е възможно да се стигне до там, повече изобщо да не контактувам с теб. С една дума казано - предупреждавам те в името на доброто намерение.

Та - привързаността .... естествено тази слабост не подминава и мен. Парадоксално е, но и факт, че когато някой човек се привърже към мен, нещото в мен - което ни е събирало, което е издигало общуването ни в общение, а общението в приятелство и интимна близост - умира, изчезва, изпарява се, сякаш никога не е било, сякаш съм в бил в илюзия, в сън, в мираж на собствения ми ум. И макар да съм се сблъсквал не един път с тази ситуация и да съм осъзнавал причините и следствията, въпреки това аз не съм надраснал моята склонност да се привързвам към другите - макар да знам, че точно с моята привързаност към тях ще погубя случващото се м/у нас, аз не успявам да я надскоча, не успявам да избегна нейното пораждане и въздействие. Опитвал съм какво ли не, впрягал съм цялата си интелигентност и любвеобилност, на които съм способен, но резултатът е винаги един и същ - привързаността ми си е тук и отблъсква, инак обичния от мен човек. И по дяволите - идея си нямам защо се получава така и идея си нямам, как да постъпя.

Казвал съм си - когато не разбираш механизма на едно явление, то непременно ще те владее. Ок - от тази позиция имам поне някаква яснота, някаква стартова точка: да разбера какво представлява привързаността и как функционира. Коато на човек му стане хубаво от нещо, тогава се случава и привързването към него - тук в съзнанието ми изникват думите на Ошо, които никъде не съм чел "в хубавото няма проблем, но привързаността ще ти докара проблеми" - фактически какво се получава: ти искаш да хубавото да остане и за това се привързваш. Всичко това честно казано по моя преценка е съвсем нормално и в реда на нещата - все едно да ти предложат една хладна бира в тази жега и ти да откажеш, защо да отказваш, ще ти стане хубаво или все едно реализиралата се красавица от твоите мечти да ти поиска цяла нощ секс и ти да откажеш .... значи човек, който отказва на такива предложения, за мен не е естествен, нещо не е наред, да страниш от хубавото, значи нещо ти има или най-вероятно си християнин, може би дори християнски свещеник, та на кой не му е хубаво да му е хубаво. Така, че това си е в реда на нещата, хващаш я за ушите и отивате да се насладите на най-страхотния секс, който някога си преживявал, обаче какво се случва по нататък - когато ноща свърши, ти не искаш хубавото да свърши, ти т.е. аз де аз, аз не искам красавицата да си ходи, искам тя да остане, за да продължи хубавото. По този начин аз се привързвам към нея - ако тя си тръгне, ще си тръгне и хубавото, нейното отсъствие ще значи отсъствие и на хубавото, а аз определено не искам това, не искам да ходя в манастир и не искам да съм християнски светец, казват че светците не са привързани към нищо, но аз съм ги виждал тези светци и нямам ама баш никакво желание да изглеждам, като тях, да живея техния живот, за който е по-точно да се каже да умирам по техния начин на умиране, не искам да излъчвам това присъствие на болен и оскотен духовно човек.

Привързаността се появява по този, според мен чисто човешки начин - поради хубавото, а как същата тази привързаност, унищожава същото това хубаво. Присъщото свойство на привързаността е да ограничи свободата на другия - това е един интересен и влудяващ парадокс: човек се привързва към другия до степен той да е по-важен от него и същевременно, именно чрез привързаността си човек налага собствената си значимост над другия. Точно там е номера, че привързаността отнема свободата, свободното пространство м/у вас - което е нужно за да се осъществява красивото случващо се - се запълва от привързаността, отношението трансцедентира в собственическо, защото аз непременно искам да ми е хубаво и непременно да е с тази жена, но така или инак човекът не е предмет, не можеш да притежаваш човека, да го притежаваш означава той да няма свобода.

Ето така аз се запъвам на един кръстопът, чиито пътища, все до един и същи резултат водят - погубването на онзи съкровен, божествен феномен отварящ вратите на един свят, който не е този свят, който не е светът на страданието и условностите. Играл съм ги вече онези игри, където просто си казваш, че спираш с привързването, че няма да му се даваш, но онзи малък дявол в главата ми знае много добре, че играя тази игра с надеждата, че като съм вече непривързан то красавицата няма да си отиде или ако си е отишла, ще се върне - той ги върти тези номера, защото така е чел в книгите, така е чул да казва Ошо, че като не си привързан ще получиш тъкмо онова, към което си се привързал. Както сам може би се досещаш, в тези игри винаги претърпявам провал, защото естествено в даден момент вече не мога да преглъщам въпроса "е защо по дяволите тя не се връща, нали вече не съм привързан".

Ошо казва - макар и това да не съм го чел никъде - че провала идва от привързаността към резултата, но дявол да го вземе, та нали точно поради резултата е цялата хамалогия, ако не се върне, какъв е смисъла тогава, всичко друго е напразно. Без да си придавам тежест си признавам, че не ми е леко - не знам какво стана и какво става с мен, но то не стига, че съм привързан, но и никога до сега, не съм бил толкова дълго време и така ярко привързан към друг човек, а виждам, че тази ми склонност просто създава една дистанция м/у нас, която с времето само се увеличава и на мен от това ми става още по-тягостно и мъчително ..... тъгувам по дяволите, знаеш ли преди време ми каза "очаквах по-мъжко поведение от теб ... все пак" .... направо ме приби с правата лопата, действително, дори доблеста да проява едно мъжко отношение нямам, защото чисто и просто не искам това да се случва, не искам да се разделяме, да знам че не мога да я спра, но никак не искам да си тръгва, ама никак и всичките медитативни алгоритми, изобщо не ми помагат, за да преодолея тази ми слабост.

Не знам - може би просто трябва да се примиря и да го изстрадам всичкото това, пък и от друг ъгъл погледнато, нима имам друг избор. Вярвам, че съвсем не съм единствения случай, вярвам, че много хора са попадали в същите главоблъсканици и знам, че ако някой дойде и ми каже всичкото това, което написах, аз не знам какво да му кажа, не знам какво да го посъветвам, не знам как мога да му помогна или той да си помогне. Но знам, че аз я уважам, че аз я обичам и че само при мисълта, само при почувстването "без нея" и в гърдите ми, онзи вакуум, онова болезнено придърпване, съвсем осезаемо усещане за нещастие.

А може би, може би, привързаността идва от несподелена, неизразена любов - наистина хем го разбирам, хем не разбирам, ето и Ошо ме вкарва в противоречия

"Ако си безразличен към някого, ти си студен. Няма никаква топлина. Ти просто не си привързан - нито обичаш, нито мразиш, нито те е грижа, нито те е еня. Ти си безразличен и си вървиш по пътя. Затова и нищо не може да нарани хората така, както безразличието. Ако мразиш някого, това не е негов проблем. Той знае, че ти му обръщаш внимание - може да е отрицателно, но е внимание. Но ако си безразличен, това дълбоко го наранява.
Ако хората просто не ги е грижа за тебе, ти минаваш, а те не ти обръщат никакво внимание, ти се чувстваш почти мъртъв! Безразличието убива, а не омразата. Омразата поражда енергия. Любовта също носи енергия. Любовта е приятно чувство, а омразата - неприятно, но ако трябва да избираш между омразата и безразличието, ти сигурно ще избереш омразата: Никога няма да предпочетеш безразличието. Безразличието е напълно студено, убийствено."

не мога да бъда безразличен към нея - да понякога съм изпитвал омраза, не злоба, а омраза, открито съм й го казвал, но това го разбирам, именно защото я обичам, егото ми си отмъщава, като я мрази, но безразличен не мога да бъда. И този номер съм го пробвал не един път - в някакъв момент да се проверя мога ли или не мога да съм безразличен, в случая не мога, мога да си играя на безразличие, но това ще бъде един много нелеп и неуспешен опит за самоизмама.

Как ти си се справял с привързаността - аз така и не мога да намеря даото по този въпрос? Или съм го намерил, но в образувалия се хаос не знам кое е то, та да го избера, да пробвам и да видя какво ще се получи? За сега съм на кота нула - с вързани ръце, ни тей, ни инак и само тъна в терзания. А бога ми - наистина ми липсва, ето скоро ще се връщам, вече си починах баят време от всякакви религиозно-духовно-медитативни-езотерични истории, медитацията ме вика, какво, що се случва около мен и с мен, но медитацията ме търси и ще се върна, но така бих се радвал на нейното внимание, това е просто незаменимо и като изживяване, и като спомагане, а на сила няма как да стане, някак от само себе си следва да се случи, за да е истинно.

биа мъ кабела яко, а дофторете съ безпомошни