Сигурно си чувал приказката за един цар, който се договорил със Смъртта да живее колкото иска стига на всеки 100 г. да предлага на Смъртта някой от синовете си. Бил много радостен от сделката и когато станал на 100 г. попитал кой от многото му синове е готов да умре за него. Никой от тях обаче не искал... Накрая най-малкият, който бил едва на 20 г., се предложил. Баща му бил много учуден и го попитал защо той, който е толкова млад и все още нищо не е изживял. А той му отговорил "Моите братя, които са живяли по 60-70-80 г. явно също нищо не са изживели, щом ги е страх. Ти, който си живял 100 г., очевидно също не си изживял нищо щом искаш още. Така че по всичко личи не е въпрос на години. Ако Смъртта иска сега да ме вземе - така да бъде."
Не казах точно "човек докато не изживее живота си, все ще го е страх от смъртта", а че "усещането ми е, че колкото по-надълбоко навлизаме в Живота и го изживяваме цялостно, толкова по-лесно приемаме Смъртта... Става ни интересно да изживеем какво има по-натам и какво Цялото ни е приготвило...". И съм го наблюдавал това усещане през годините.
Забелязъл съм, че страхът от смъртта е свързан с желанията в нас. Искаме това и онова... На този или онзи план... Когато желанията затихнат, човек се ралаксира и каквото дойде - това е. Виждал съм възрастни хора, които са готови за смъртта, защото това, което са искали от живота, е станало - има ли си хубав живот, добър съпруг/съпруга, отгледали са деца... И най-важното, вече нямат сили... И примат смъртта като покой.
Но Смъртта може да се случи и когато имаме все още сили. Когато се навлезе дълбоко в Живота не като количество, а като качество на изживяното, видяното и разбраното. Желанията тук също изчезват или остават някъде по периферията. Човек също се релаксира... И най-важното, има доверие на Битието, Съществуването, Цялото... Щом това Цяло ти е дало такива прекрасни моменти в Живота, сигурно знае кога да те запознае със Смъртта. И всичко е естествено... И реката си тече...
|