Това "След всичкото това бъхтане какво пък толкова видяхте от живота... " хем звучи като въпрос, хем като заявление...

Едно от много общите неща между мен, джентълменът Оптимист, и примерите на бедни американци, измъкнали се от беднотията, е точно бъхтането. Нещо повече: ако искаш да се измъкнеш от беднотията, 12 часа дневно не винаги са достатъчни. Примерно аз когато да вляза да следвам, още не бях американски гражданин, и започнаха разни законопроекти да увеличават цената на образованието за не-граждани... И за мен назря положението, така да се каже, или сега, или някога когато не се знае... И като се напънах да спестявам! Денем работех в работилница за правене на стоманени четки, за люпене на бадеми и орехови, вечер работех хамал в консервената фабрика на селото. И двете бяха по 8 часа смени. Няма хлабаво! На едното място ти отчитат колко четки си направил или ремонтирал, на другото... нищо не отчитат, но това пусто варено пюре от отпадъчни плодове като зашурти... Не спира! Цяла нощ! До тоалетната не можеш да отидеш. Можеш, но трябва да си намериш заместник, да пакетира пюрето във варелите, до като си в тоалетната... Още нямам точни спомени от тези няколко месеца, а минаха 25 години от тогава, и психологически би трябвало вече мозъчните затормозвания от напрежението и отчаянието да са се успокоили - и спомените да започнат да изплават... Но още ги няма.

Забелязваш, обаче, че имигрантството, за нас бегълците от ялтенска България, автоматично ни поставяше в най-долното обществено съсловие! И да, за да се измъкнем от беднотията се бъхтахме! Всичките ние (тук включвам и Оптимиста) сме платили цената за нашето текущо материално благополучие. Жестока цена! И аз, и Оптимистът, и други като нас (ако се случат да четат) - всички си знаем каква цена сме платили, и от колко живот (и в години, и в житейски радости) сме се лишили.

Сега, спрямо тази цена, колко сме видяли от живота? Не мога да ти кажа. Миналата година за пръв път от 1974 (сиреч, от последното ми летуване на Черно Море в България) бях... на море. Е, не 20 дни, а само 7. Като чуваме хленченето на сестрата на съпругата ми, че детето й как можело 3-та година да не ходи на море... Моме-е-е! Който е беден не ходи на море! И децата на бедните - и те са бедни. И те не ходят на море. Жестоко е, но оплакванията за Господ. А аз като 29 години не съм бил на море? Плащал съм цената, това съм правил. Ама ето, нашите деца ходили до Флорида! Да, върху скъсения живот на баща им. И не че са преходили. А съпругът на въпросната оплакваща се... в седмокраищата, когато аз ремонтирам къща или хамалувам да градя двора, той ходи на риба и на бутилка. Нощем, когато аз уча да се поддържам текущ професионално, същият ходи пак на бутилка. Ако такива хора бяха в САЩ, трябваше да са щастливи ако в училището на техния бедняшки квартал даже преподаваха география до там, че детето им да е ЧУЛО за съществуването на море.

Има едно нещо, обаче, което довежда до стойността на платената цена: малкото което виждаме от живота, изпитваме по-голяма сладост от него! Неописуемо по-голяма сладост! На това мое "ходене на море" спахме в хотели, в които остави преди 29 години, а преди 5 години не можехме и да сънуваме, че ще влезем! За пръв път в живота и на мен, и на съпругата, можехме да си позволим да влезем в ресторант ей така, защото ни харесва, без да се озъртаме за меню и да премисляме можем ли или не можем да си го позволим. Отседнахме и на западния бряг на Флорида, и на източния, и се врътнахме къде ли не, защото навъртяхме 3 500 км общо път, и изцяло се отделихме от ежедневието. Стойността на тази почивка за 12 дни (защото я завършихме в Ню Браунфелс, Тексас, на водния парк) заслужаваше ли си мъките на имигрантството? Вероятно не, но почивката не беше само почивка, а символична изява на нормализация. Вече и ние бяхме нормални американци. Нормалните американци, тези родени в нормални обстоятелства, без нуждата да се изтръгват от беднотия и да плащат цени за това и онова и да изкупват вината за беднотията и/или националния и/или етническия си произход. Защото едно от обобщенията за славянската душа е, че няма славянска държава която да живее добре. Поне няма през миналите 1000 години. Но да не се отклонявам.

Така че не знам колко сме видяли от живота. Аз мисля, че сме видяли много, определено много повече от колкото са видяли българите в България, или другите хора стояли си в страните на рождение. Сега, дали видяното влиза в твоята идея за видяно, значи приятно за виждане - това е друг въпрос. Но че сме видяли пре-много - видяли сме! Вероятно и за това пък ценим толкова много радостите, които сме си извоювали - защото никой не ни ги е дал на готово. Защото, не знам дали ще те учудя с изявлението ми, но повечето неща за виждане на този свят са доста неприятни. Особено ако ги виждаш като беден плюс имигрант. Когато хората могат да си позволят да се отнасят към теб точно според душата и морала си - защото не зависят от теб, и не ги е страх че ако те малтретират някак ще можеш да им накривиш шапката. От моя престой в щата Монтана, примерно, още помня имената на 4-те човека, които бяха човеци към мен и даже ми помогнаха, като 3 от тези имена са в едно семейство, в Бют, и четвъртото име е на бивш управител на Сейфуей, който има човещината да ме назначи на работа - за разлика от другите работодатели. Това са, 4 човека. Още ги помня! Господ да ги благославя! За Калифорния бройката не е особено по-голяма. Говоря за времето на беднотията, когато бях никой.

Така че философският въпрос за щастието си остава. Не знам кой е по-щастлив. Хленчилките, нещастни че децата им не могат да ходят всяка година на море, или че оставили децата на баба и дядо и хукнали на Боровец - ама там уискито в бара било много скъпо, и че не можели да спестяват нищо - и те не са щастливи. И както Оптимистът ме подритваше под масата, един вид, които така биха желали да ми имат проблемите. Или някой който ги има проблемите, на фона на цената платена преди да ги има.

Бе няма оправия. Но аз открих темата тук като коментар на куриози, показващи разкачването на пропагандната помия от ежедневния живот. Сър Оптимистът ми заспори за критиките - и аз му отвърнах, и се отплеснахме. Но в никой случай не съм мислел да размишлявам за щастието!

Виж, ако отвориш темата за щастието - може да се получи интересна обмяна на виждания!