Ценното в случая:

"Когато става въпрос за такива действия – които, макар и способни да осквернят паметник, не го увреждат – въпросът дали налагането на санкции за това е необходимо в демократичното общество, става по-нюансиран. В такива ситуации точният характер на деянието, намерението зад него и посланието, което се търси да бъде предадено чрез него, не могат да бъдат без значение. Например деянията, предназначени да критикуват правителството или неговите политики, или да привлекат вниманието към страданията на група в неравностойно положение, не могат да бъдат приравнени на действия, целящи да оскърбят паметта на жертвите на масово зверство. Социалното значение на въпросния паметник, ценностите или идеите, които той символизира, и степента на почит, на която той се радва в съответната общност, също са важни съображения“, обяснява ЕСПЧ.

„Може да се приеме, че символичният жест на жалбоподателя е наранил част от хората, които са го видели или са научили за него от медиите. Но свободата на изразяване е приложима не само за „информация“ или „идеи“, които се приемат благосклонно или не се считат за обидни, но и за онези, които обиждат, шокират или притесняват държавата или която и да е част от населението“, заявява съдът.

Адвокатът на Ханджийски Михаил Екимджиев коментира значимостта на решението така:
„Решението на съда в Страсбург е изключително важно и навременно. В него ЕСПЧ намира, че намесата на държавата в свободата на изразяване на Ханджийски въобще не е била необходима. В повечето подобни случаи ЕСПЧ анализира пропорционалността на намесата през призмата на съотношението между спецификите на твърдяното нарушение и тежестта на правните последици. В случая обаче съдът приема, че наложената на Калоян Ханджийски глоба е символична. Затова той влиза още по-дълбоко в анализа си, за да стигне до категоричен извод, че макар и минимална, тази глоба не е била необходима в едно демократично общество. Това означава, че ако националните съдии си бяха свършили работата, преценявайки целия фактически и социален контекст, не би трябвало да приемат, че действията на жалбоподателя са неправомерни. Така стигаме до най-важния и същностен въпрос, свързан със системен дефект на българското правораздаване, за който само за две седмици България беше осъдена три пъти. Проблемът е в това, че индоктринирани от позитивното право, много български съдии се чувстват длъжни сляпо и безропотно да прилагат правната норма, без дори да се опитат да разпознаят в разглежданите казуси силуета на основните права и свободи, които са защитени както от ЕКПЧ, така и от Конституцията. В случая благоевградският окръжен съд въобще не разпознава свободата на изразяване по чл. 10 ЕКПЧ. Районният съдия пък предпочита да хаби време и мастило за художествената стойност на протеста и за анализ на хейтърски коментари, пращащи жалбоподателя при „бай Ставри“, вместо да анализира конкретния политически и исторически контекст, в който се развива казусът, както е направил ЕСПЧ. Впечатляващо е, че в случая съдът в Страсбург не е запазил обичайната дистанция и неутралитет, а в т. 52 и 55 от решението директно е указал на националните съдилища как би трябвало да действат в подобни случаи. Така ЕСПЧ показа, че стъпвайки на принципите на международното право, всеки национален съдия би могъл да откаже да прилага правна норма, която противоречи на тези принципи и във всеки конкретен случай да намери разумния и справедлив баланс между защитими от правото ценности“.