“Качауните обитават няколко планински села в Грамос – Слатина (Χρυσή), Вишáнско (Πευκόφυτο), Котелци (Κοτύλη), Тухóль//Тухóли (Πεύκος), Ланга (Λάγκα), Ви́тан (Βοτάνιον), Бурбáцко (Επταχώριον), Пчелско (Κυψέλη), Дряново (Γλυκονέριον), намиращи се между Епир и Костурско, и Жужели на границата с Гревена – Тесалия. Етнонимът на жителите на тези селища не е обиден, но значението му не е ясно. В никакъв случай не означава 'каракачанин' както кацаунье в Кюстендилско, нито 'колибари' (вж. БЕР, т. II, с. 287), нито пък 'арумъни', както сочат данните от Охрид (БЕР, т. II, с. 293). Според Папахаги, качаунските села са 11 и се намират в Епир. По всяка вероятност такива селища има и по южните склонове на Грамос. Той смята, че този етноним бил арумънски и означавал 'грък, гърци'.
Качауните говорят особен гръцки диалект, който със своите особености се различава от останалите. На какво се дължи това?
Имах възможност да наблюдавам речта на млади хора, родом от село Слатина, неправилно преведено в най-ново време на гръцки Χρυσή (Златово). В този говор много честа употреба имат звуковете ч, ш, ж. Налице е значителен брой български думи: брáтмос 'побратим', гóл'а, гóло, рýса, рýса-чу пра, бáбо, жáри, жáриа, чáчка 'чаша с дръжка', мисýра (Костурско – ми́сур) 'голяма глинена чиния', дóброс, дóбро, кóжа, кожи́на – мн.ч. кожи́ня 'одрана цялата кожа', жáба, влáга, си́та, гáл'а 'гарга', бини́ца 'мътеница', грéнда, Зáли 'залив' блатиста местност около реката Сарандопорос, зали́вя (ед. ч. зали́ви) 'нанос от пясък и камъчета около реката'.
Освен макротопонимията и микротопонимията е българска. Така напимер, в с. Слатина са налице названия като Лакави́ца 'местност до реката Сарандопелос с ниви, гора и ливади', Дряново 'хълмиста гора на границата между Пчелско, Дряново и Слатина', Бутково 'название на хребет', Сил'о 'местност извън селото, където се намират градините', Петко 'ниви в плато', Жáбяни 'хребет с трапове в блатисти места', Лика 'рид с хубава гледка', Крáкоро 'връх, до който се отива само пешком', Мичодéм 'название на плато', Чáрно 'възвишение с гъста борова гора' и др. В същия говор съществуват и калки на български страдателни глаголни конструкции, които не са присъщи на гръцки език: Ден-ме трóγете 'не ми се яде'; Ден-ме кимáте 'не ми се спи'; Ден-ме пи́нете 'не ми се пие' и т.н. Зарегистриран е и фразеологичният израз: Пи́ни 'пие' като жáба (По въпроса вж. още Д. Матов. Гръцко-български студии. СбНУ, 1893, кн. 9, с. 21-84).
Относно хронологията за изясняване на проучването за погърчването на качауните ни помагат якавските форми, характерни и за речника на с. Богацко от XVI в. Основавайки се на топонима Дряново, и регистрирания в говора израз хл'àп, хл'àп 'яж, яж', може да се допусне, че приблизително погърчването е започнало някъде през XVIII в. Този процес постепенно, но упорито се шири от Тесалия към Македония. През двадесетте години на настоящия век още са били двуезични чисто българските села в Костурско Маврово и Здрелца. Сега там се говори само гръцки. При първия етап на погърчването не са използвани физически насилствени методи. Основна роля в това отношение е играла църквата и училищното обучение. Този процес трябва да се изследва от етнопсихологична гледна точка. Ние изоставаме в проучването на езика и топонимията на вече елинизираните българи. Без подобни задълбочени проучвания не можем да разгадаем т.нар. балкански езиков съюз.
Наличието на якавски форми в говора на с. Слатина и в речника на с. Богацко доказва, че до XVII-XVIII в. и в Македония се е якало.“
Благой Шклифов. Проблеми на българската диалектна и историческа фонетика с оглед на македонските говори. София, 1995, с. 65, бел. 2.
Снимки: село Тухол в планината Грамос.