Няма никакво съмнение, че смъртта е най-голямото предизвикателство пред което е изправено нашето същество. Страната от която никой пътник не се е върнал ни хвърля в смут и съмнения. Срещайки предизвикателството на смъртта нашите начинания се стъписват, а постиженията избледняват и се губят. Няма рецепта и подход, не разполагаме с надеждни и изпитани средства за да се справим така както в света на познатото. Нещо повече, колкото повече мислим за това и търсим решение, толкова повече се разколебаваме.Смъртта е далечна и абстрактна и в същото време абсолютна реалност която не може да бъде отхвърлена. Това е разликата с другите реалностти на познатия ни свят, където всяка идея може да бъде подложена на съмнение и всяко действие да намери своята противоположност.
Способността на смъртта да бъде ежедневна възможност и в същото време безкрайно отдалечена от делничното ни съществуване прави живота ни поносим, но това не отменя факта, че всички наши действия са под нейното неизбежно присъствие, покривайки спектъра от нашето делнично поведение.
Целия арсенал от познати възможности които света ни предлага за решаване на проблеми и рецепти за щастие избледнява пред полъха на смъртта, превръщайки успехите и щастието миг пред вечността.
Единствения ресурс който ни е даден за неопределено време преди смъртта е времето. В сравнение с безкрайността този ресурс изглежда малък и незначителен. На пръв поглед времето от житейския ни път до смъртта като русурс е нещо твърде кратко и ограничено. Но зад тази малък период от който ни остава има един безпорен факт, това време е неопределено. Отношението ни към времето преди смъртта като нещо кратко и неопределено може да се окаже една илюзия, която да предопредели характера на срещата ни със смъртта.Линейното време
Ние не се раждаме с чувството, че времето тече линейно и с усещането за хода на света. Началните години от живота ни протичат в настоящето. Постепенно линейното усещане се научава и постепенно се формира като отношение към времето. Колкото повече се утвърждава линейния ход на времето, толкова повече се счита, че ние съзряваме. Минаваме през различни етапи за да забравим началното усещане за настояще, като се учим да измерваме времето с часовник и решаваме например задачи свързани с времето, изминатия път и скоростта. Изработваме си ежедневен ритъм и колкото по-дисциплинирано се придържаме към него, толкова повече навикваме към идеята, че времето е нещо което тече постоянно, подлежи на измерване и светът си има своя постоянен ход.
Ритъмът на света вече ни е завладял в по-зряла възраст, когато започва истинска надпревара с времето. Тогава започва борба с хода на времето което се опитваме да задържим за да не отлитат хубавите моменти в живота ни и в опит да ги умножим.За да бъдем с хода на времето използваме най-различни начини да го изхитрим. Това включва и технически средства – бързи автомобили, мобилни връзки, Интернет комуникации и всичко до което можем да се доберем като техническо изобретение.
Времето е пари и когато започнат да пристигат сметки от задължения които не успяваме да изплатим навреме чувстваме как то ни притиска да бързаме. Налага се да се работи по-ефективно или на повече от едно място. Ако сме в организация се налага оптимизиране на бизнес процесите, съкращаване на разходите и търсене на още по-висока производителност и ефективност в работата.Мъжкия и женския подход в съкращаването на времето
Мъжете и жените имат различен подход в борбата с овладянавето на времето. По различен начин те свиват временните интервали и скъсяват процесите. Мъжкия подход е свързан с висока концентрация в едно направление. Мъжете са по-ограничени но, по-задълбочени. Те свиват времето като се концентрират в дадена задача.

Жените от друга страна са майстори на паралелните процеси. Една жена едновременно върши и мисли за много неща. Това е техния начин по който съкращават, свиват времето. И двата подхода не са универсални и за да се постигне ефективност при свиването на времето един истински майстор трябва да може и двете. За да се постигне това обаче трябва да надпмогнем и се приборим с ограниченията на мъжката или женската си природа. На всеки това което му пречи е различно.Двете фалшиви лица на времето
Способността да се концентрираме за мига и да извличаме всичко от него в решителния момент е част от дебненето в света на дивите животни. Един крокодил е в състояние да стои с часове във водата без да издава присъствието си за да издебне стадо от антилопи, което ще дойде на водопой. Когата момента настъпи в един кратък миг цялата енергия се концентрира в атаката.

Времето не е само свиване, съкращаване и надпреварара за секунди, но и чакане. И това е обратната страна на свиването, неговото разтягане. Докато при свиването на времето има мъжки и женски подход, то изглежда, че при разтягането нещата са еднакви макар да има много нюанси.
Разтягането, разпъването на времето като ластик е неправене на свиването, борбата със секундите за висока скорост. Ако трябва да направим асоциация със социални модели то свиването на времето е ежедневния ритъм на обичайната активност и бизнеса, а неговото разпъване са почивните дни в Събота и Неделя. Разпъването е отпуска за някои, а за други отказ от активно участие в светските дела. Например едно доброволно отшелничество и посвещаване на някаква абстрактна вяра е форма на разпъване на времето.Тези две лица на времето не атакуват нашата представа за неговата линейност. Те само внасят елемент на корекция в представите ни, че времето тече линейно, но сме склонни да признаем не с еднаква скорост. То не е монотонно, защото има забавяние и забързвания. И те се измерват и придобиват социален и делови смисъл като почасово заплащане, месечна заплата или заплащане за изработка. Този допълнителен аспект за хода на времето не нарушава началната презумция за линейния ход на времето. Върха на тържеството на линейния модел е еднообразието в ежедневието. Усещането, че света е един и същ и не се променя.Независимо дали сме от страната на онези които натискат педала на газта или от онези които търсят спокойните води ние нямаме начин да преодолеем линейното усещане за времето, ако имаме опит със само едната от неговите страни – само свиване или само разпъване.За да се запознаем с истинското лице на времето се налага да отхвърлим и двете негови маски с които то ни се представя. За тази цел трябва да ги използваме активно докато ги опознаем и разберем тяхната привидност. Всъщност годините прекарани в преследване на задачи, постигане на цели, борба с времето, са години в които се изправяме с нашето усещане за хода на времето. В зависимост от усета ни, е възможно да боравим както със забързаната част на времето, така и да искаме определени събития да се забавят и да се наложи чакане търпеливо. Така да съчетаем полагане на активни усилия и очакване на шанс. Така е възможно да се работи и с двете маски на времето заедно, ако нашето усещане за времето е балансирано. При балансирано усещане в един случай се налага да поставим едната маска, а в друг другата. Тази ситуация на изчакваща забързаност или забързано изчакване е много особенна. Тя е индикатор който дава надежда, че въпреки сме забравили усещането за времето като безкрайно настояще, то имаме все още шанс да си го припомним и дори да спрем хода на времето и потока на света.

Ако балансиран тип поведение е част от ежедневието ни и ние непрекъснато свиваме и разтягаме времето е възможно да изпитаме моменти когато двете маски на времето падат и линейната представа за хода на времето да започна да губи сила в определени моменти или дори случки. Така се връщаме отново към усещането за

Безкрайното настояще
Ако ежедневието ни е запълнено от безброй забързвания и изчаквания, разпъвания и свивания е възможно да започнем да изпитваме моменти и кратки усещания, че сме в състояние на нечие време. Спиране на линейното усещане за потока на времето и спиране на света. Спирането на света, ако се осъзнае като лично преживяване е критичен момент след който линейната представа за времето вече не може да се възстанови напълно. Спирането на времето, дори и като бегло усещане е навлизане в безкрайното настояще. Безкрайното настояще е истинското лице на времето и по ирония точно тогава времето всъщност изчезва и смисълът който му придаваме вече се разпада.Преживяването в безкрайното настояще руши разбирането ни за времето като линеен процес. Това усещане извън времето е по-силно от преживяванията в потока на времето и света. Ако усещането се повтаря, то се натрупва и нарушава еднообразието в ежедневието ни. Живота става по-цялостен и богат, но точно това ни въвлича още по-близо до усещането за смъртта.
Смъртта се намира точно в безкрайното настояще и успява да се заеме възможно най-изгодна позиция за да се протегне до всички възможности които има линейния модел . В моментите на преживявания в безкрайното настояще, когато потока на света спира сме потопени в една безкрайност, която няма ход ние сме с лице срещу смъртта и водим невидима битка с нея. В безкрайното настояще реалността на смъртта се чувства най-силно, а нещата от света започват да придобиват не толкова реален смисъл. Те започват да изглеждат далечни, неистински и илюзорни. Живота който сме живели става далечен спомен и илюзия в зоната на безкрайното настояще, където събитията от живота ни вече не могат да се превъзпроизведат във представите ни. Това е присъствието на смъртта.Предизвикателството на смъртта
Смъртта не ни убива. Убива ни невъзможността да си припомним живота който за нас е бил в линейното време когато сме в зоната на безкрайното настояще. Така представата ни за смъртта като край на живота ни трябва да се предефенира като край на представата ни за хода на събитията които си мислим че са станали в реда който си мислим, че са станали. Предизвикателството което ни отправя смъртта е да излезем извън тесните си наложени ограничения и модели и да разширяваме зоната извън тези модели, за да достигнем безкрайното настояще, което предефенира всички събития. Ако успеем да свържем миналото си, бъдещето си и настоящето в едно и навлезем в настоящето имаме шанс да отговорим на основното предизвикателство което ни отправя смъртта, да победим представите си за времето и хода на събитията.Всичките ни представи за смъртта като край на живота ни са верни когато се отнася до събития в линейното време. Но за събития извън линейното време в огромната си част нелепи. Това усещане е особенно силно ако изпитаме разпада на времето преживе, така известното спиране на света. Тогава усещането, че смъртта е края не е толкова силно. Започва да се руши и усещането, че времето преди смъртта е ограничено и неопределено. По-скоро се изпитва усещане, че времето е нещо безкрайно, което може да разпъваме и свиваме, а като завършек е нещо конкретно и определено свързано със смъртта, която стои на една ръка разстояние. Ако така преобърнем усещането за времето вече сме си припомнили какво сме изпитвали в ранно детство.
Това е първото надмогване и първото преодоляване на собствената ни ограниченост преди смъртта. Ако не спечелим личната си битка с времето преди смърта няма да разбием еднообразието на живота, няма да излезем извън потока на света, няма да го спрем, губим шанса да станем творци на собствената си природа и в крайна сметка няма да сме подготвени за безкрайното настояще.В крайна сметка вместо да гадаем какво е смъртта и да се отвличаме по абстрактни теории и предположение ние имаме безценен подарък. Имаме нашето време преди смъртта. Никой не може да ни отнеме този шанс и нямаме никакви оправдания, че не сме го използвали. Можем да го разтягаме до безкрай и да го свивеме в една точка докато то започне да се разпада. Когато времето се разпадне окончателно нашето време изтича и пресичаме прага към безкрайността.Срещата с безкрайното време се извършва непрекъснато. Ние живеем в него, но приучени към усещането за линейност и последователност на събитията безкрайното настояще ни убягва. Докато усещането за линийност и поток на събитията се научава, то обратния процес не се научава. Няма практика или някакъв вълшебен трик, който да ни изведе обратно от потока на времето и то да спре. Спирането на света и времето не се учи, учи се възприемането на безкрайността като поток. Въпреки, че няма техника и способи за спиране на света, могат да се отделят различни симптоми предвещаващи изчерпването на линейното възприемане на събитията. Тези симптоми са отделни примери които могат да имат различна тежест и смисъл според индивидуалното усещане за времето. В крайно сметка смисълът който придаваме на нещата в голяма степен зависи от начина по който усещаме хода на света.Скъсяване на дистанцията между минало и настояще
Скъсяването на дистанцията между минали и настоящи преживявания е един от предвестниците на спирането линейния ход на времето. Ако от време на време започнете да си спомняте приживявания станали в живота ви преди десетилетия и те изглеждат еднакво силни като настоящите това е сигурен знак че линейното време започва да се свива. Ако нямате проблем да си спомните живо събития и да ги преживеете отново, това значи, че миналото и настоящето започват да се сближават и в някои елементи дори сливат. Възможно е да се получи усещане, че целият личен живот е като на длан и може да се черпи от него. Това е сериозно изпитание за здравия разум, защото най-вероятно стабилните възгледи за нещата които са се оформили напоследък са минали през различни периоди докато се формират. Силните спомени от миналото връщат към стари забравени възгледи и се възстановява многопластовост във отношението към уж вече ясни неща. Тази многопластовост прибавя, широчина и задълбоченост, която излиза извън рамките на черно-бялото, ясното Да или Не. Стари събития, впечатления и емоции могат да се възстановят лесно, а текущи могат да преминат на втори план и да се забравят за известен период.

Ако речта на Барак Обама когато той призова „Америка, ти не можеш да обърнеш гръб“, ви навява спомени за друга реч, на един друг представител на Демократическата партия Джон Ф. Кенеди „Питайте, не какво може страната ви да направи за вас, а каква можете вие да направите за страната си“ и вие си пропомняте знаменитата реч на Мартин Лутър Кинг „Аз имам мечта“. Ако това ви звучи актуално, като днес, тук и сега добавяте поне три пласта линейно време в едно усещане.Няма значение в коя област ви са спомените и какви са примерите. Ако скъсяването на дистанцията между минали и настоящи събития се задълбочи, това внася елемент на неудобство, поради нуждата непрекъснато да си припомняме какво тече в момента и кое е актуално. Това неудобство се компенсира с по-голяма богатство на усещанията, по-цялостно възприемане на настоящето и по-пълно изживяване на момента. Времето вече не се изплъзва, а намираме удоволствия в преживяването на моментите такива каквито са. Живота придобива пълнота и очарование, което не сме очаквали когато сме били в по-голяма степен обхванати от потока на времето.Кръговратът на сезоните
Спирането на кръговрата на сезоните е още по-явен предвестник към спирането потока на света.
Ако през Януари спомените за Юлските жеги са живи и близки,
ако през Февруари, Августовската отпуска е пред очите ви,
ако през Март, Септемврийското слънце и в спомените ви,
ако през Април, все още сте впечатлени от Октомврийското циганско лято,
ако през Май, си спомняте за Ноемврийските мъгли,
ако през Юни, ви избиват коледни Декемврийски настроения,
ако през Юли, си спомняте онези студени Януарски дни, толкова контрастиращи с жегата,
ако през Август, сте под емоции около Февруарските празници,
ако Септември, ви напомня за първите топли дни на Март,
ако през Октомври, пред очите ви са първите пролетни птици и техните песни,
ако Ноември, ви навява мисли за поредицата от Майски празници и абитуриентски балове,
ако през Декември, изникват спомени за началото на летния сезон,
то най-вероятно кръговратът на сезоните вече не е това което е бил преди.Още една от маските на потока се сваля и сезоните започват да се сливат. Тяхното редуване е начинът по който се проявява единствения сезон, този на настоящето.Заличаването на денонощието
Заличаването на линейние поток на времето в рамките на денонощието е едно от последните убежища зад които е кодирано линейното усещане за времето.
Възможно е вие да сте силен в първата половина на деня, но напоследък да забелязвате, че творческата ви активност идва в края на работния ден.
Ако се засилва преди да си легнете, и ако лягайки в леглото през нощта си поставяте задачи, които трябва да решите докато спите,
ако отваряйки очи сутрин рано чувствате полъхът на ново творческо вдъхновение, защото решенията се стичат към вас, то
това е признак че вашата по-силна част от денонощието се измества към съня. Най-вероятно истинските решения за живота ви всъщност да се вземат точно по време на сън. Тогава със сигурност вашата спяща половина набира сила и тя определя решенията, дори това да не се осъзнава.

Ако вашите наблюдения показват, че деня минава в рутина, когато не се вземат никакви важни решения свързани с живота ви, а само такива свързани с ежедневните задължения, ако по-силната част е времето е през нощта когато спите, то това значи, че имаме поврат и нашето същество спи през деня, а през нощта живее истинския живот.

Ако се балансира еднакво добре с решенията които се вземат през деня и през нощта, и те станат еднакво важни, и еднакво решаващи, то линейния поток на времето в рамките на денонощието е изправен пред безкрайното настояще. Започва да се губи усещането за ограниченост на времето в рамките на интервали от време които са много близки. Това е значителна разлика от първите два примера, при които години и месеци ни предпазват от пълно сливане на разликите. Когато усещането за линейност и поток на времето започне да се губи в рамките на денонощието навлизаме в безкрайното настояще много по-често и света започва да спира.Обикновените нещаСигурен признак за нарастващо спиране на времето е значението което прeдавате на обикновенните неща. Много е възможно изкуствените и крещящи неща от живота да спрат да ви впечатляват. Неща в които се инвестират огромни усилия и са постижения на света, на неговия линеен поток могат да ви се сторят незначителни и пренебрежимо малки. Много е възможно да бъдете привлечени от банални на пръв поглед неща, като полетът на птица или поривите на вятъра. Ако вървейки по улицата сред множеството последната марка спортна кола не ви впечатлява толкова, колкото подскоците на едно обикновенно врабче например, е възможно да изпитвате излизане от усещането за линейност на времето. Още повече ако базирате ежедневните си решения на основата на такива незабележими за социално адаптирания индивид събития, то определено вашето усещане за безкрайност е по-силно и побеждава всички трикове които по някакъв начин са ви накарали да си усещате, че времето ‘тече’. Ако да зададеш умен въпрос, вече не ви се струва забавно, ако да мислиш вече не е толкова интересно и ако погледа ви изчерпва всичко, защото чувствате, че вече всичко е казано и направено, вие не сте далеч от оня център, по-скоро източник и баланс, който поражда всичко и при който всяко породено се завръща неизбежно.
От всички обикновенни неща спирането на потока на света е най-обикновенното. В същото време е най-недостижимото от гледна точка на приученото ни към линейност мислене и възприятие което свързва света в паяжина от причини и следствия.

Връзката с безкрайността

Когато линейното време започва да чезне, спирането на потока изглежда като нашето най-естествено състояние. То не изисква никакви усилия от наша страна, но не може да бъде идентифицирано с ленност или мързел, а е по-скоро връщане към естествено и обикновенно състояние. Това е състояние на съгласие между нас и света. Състояние при което ние разбираме какво става и сме разбрани без да се налагат уточнения. Така както се чувстваме, такъв е света и такъв какъвто е света, така се чувстваме. Ако някой някъде е щастлив една малка частица от неговото усещане се придава и на нас. Ако някъде някое живо същество страда, неговото страдание по някакъв начин рефлектира и в нашето усещане. Колкото по-далече сме от усещането за линейното време и причинно-следствените връзки, толкова сме по-чувствителни към неща извън конкретното ни битие. Неща идващи от далече.