Основния принцип на Баба Кюмре / Религия и мистика / Кастанеда

Историята която ще ви разкажа се случи миналота лято с Гочо Европееца. По стечение на обстоятелствата бях свидетел на пълното разгръщане на събитията. Бих потвърдил, че видях действията на неизбежното, полъхът на смъртта, начинът по който ни се определят приоритетите и силата с която се свалят маските и помитат често измислени персонажи като ненужни фигури от играта на живота.

Сега, година по-късно спомняйки си преживяното все повече разбирам, че баба Кюмре успя да даде предупредителен сигнал и повлия за насока в която се разви цялата история. Даваме си сметка, че ако не беше нейната начална намеса Гочо Европееца нямаше да е между живите и неговия некролог щеше да виси на селския площад.
Като казвам баба Кюмре тласна нещата не разбирайте, че тя направи нещо велико и героично. Не в никакъв случай. За външен наблюдател, тя не направи нищо.

Дори съм сигурна, че и след като разкажа случката читателят ще каже. Какво общо има тука баба Кюмре. Тя нищо не е направила.

Гочо държи мандра в селото. Изкупува мляко и прави сирене. Наричат го с името Европееца от няколко години. Тези които го помнят от преди го знаят и като Гочо Демократа. Има и такива които го знаят като Гочо Комуниста.

По време на своя комунистически период от личностно израстване, Гочо четеше вестник "Работническо дело", вестника на българските комунисти по онова време в кръчмата на глас и разясняваше последните виждания на Партията ръководителка на народа.
Това беше причината нашите селяни да го наричат така – Гочо Комуниста.

Години по-късно вятърът задуха в друга посока и Гочо съзря друга, още по-велика истина – Демокрацията.
Най-искренно като малко дете той замени предишната вяра с друга такава – Демократична. Със същата жар Гочо говореше за Демокрацията и нейните идеи. По ирония на съдбата точно тогава, в началото на демократичните промени започнаха банкови фалити и Гочо Демократа загуби почти всичките си спестени пари в банка, която обещаваше високи лихви срущу инфлацията.

След този удар на идеите с реалността на прехода от социализъм към капитализъм, на Гочо му трябваха няколко години да се съвземе от идейното объркване. Понеже беше човек идеалист след две-три године се съвзе от загубата на спестяванията си и запя нова песен – Европата. Там била истината. Там вече лъжа нямало. С тази последна голяма истина Гочо попадна в истинска ситуация на живот и смърт, игра в която се проверява истината и лъжата.

Един летен ден Гочо се прибрал след работа в къщи. Хапнали със семейството и точно поседнал пред телевизора когато получил внезапен силен главобол. Гочо започнал да повръща, а болката в главата го подлудявала. Жена му веднага позвънила на лекаря, който казал, че сигурно е някакъв летен вирус, но все пак препоръчал да се слезе до града бързо.
Понеже сме съседи веднага разбрах и се обадих на линейкаджията. Качихме Гочо Европееца заедно със съпругата му и тръгнахме.
По пътя реших, че е добре да спрем за минута до баба Кюмре. Може би тя щеше да помогне на Гочо и да каже от какво е силната болка и повръщането.

Още щом спряхме линейката баба Кюмре изскочи на улицата и дойде да види Гочо. След като го видя, тя каза, че човека е вече пътник за оня свят и през следващите няколко часа ще се реши съдбата му.

Баба Кюмре заяви, че сега ще стане ясно на какво държи Гочо, защото притиснат от обстоятелствата маската му ще падне и ще се разбере истинската му природа. Очаквала да започне излизане от мимикрията и сваляне на картите до всичко до което се доближи.

Естествено ние нищо не разбирахме от думите на баба Кюмре. Шофьорът твърдеше, че бабата се е побъркала, аз не знаех какво да кажа, съпругата му беше достатъчно притеснена за да каже нещо свързано. Гочо очивидно нищо не схващаше и само говореше, че всеки момент ще умре от ужасно главоболие. Преди да затвори вратата на линейката и да ни отпрати баба Кюмре обобще всичко в едно изречение – приеми Гочо че си умрял.
От тези последни думи на баба Кюмре всички се разстроихме още повече. Тръгнахме с бясна скорост към града.

Половин час по-късно бяхме забравили всичко което ни каза баба Кюмре, пристигнахме в Бърза помощ, където приеха Гочо веднага.
Случихме на екип с дежурен лекар – младо момче стажант, който започна да разпитва за симптоми. Гочо можа да обясни, че изпитва убийственно главоболие и гадене. Лекарят започна да го почуква за да провери нервните му реакции, но не установи нищо особенно. Кръвното налягане беше нормално. Тогава лекарят предложи някакво лекарство за главоболие и каза, че най-добре е пациентът да се прибере обратно вкъщи. Гочо решително отказа такъв вариант. Лекарят му предложи декларация, която той подписа. Гочо писменно декларираше, че отказва предписаното лечение и приемаше последствията. Запитах дежурния лекар къде другаде можем да потърсим медицинска помощ. Лекарят ни посочи Окръжна болница. Тръгнахме незабавно към Окръжна болница.

Приеха Гочо веднага за преглед. Заедно с него на едно легло лежеше някакъв несретник намерен на улицата. Човекът нямаше близки и лекарите не знаеха какво да го правят. Ние бяхме трима придружаващи и очаквахме напрегнато. За наше съжаление ни предложиха да чакаме отвън. Нямахме възможност да задаваме въпроси.

Чакахме дълго. През това време си спомних за думите на баба Кюмре. Животът на Гочо зависел от действията му през следващите няколко часа, а смъртта щяла да свали маските на всички с които той се срещал. Гочо трябвало само да взема решения. Тогава ми хрумна, че първата среща с лекаря беше такава. Притиснат от ужасното главоболие Гочо го размаскира и показа, че работата му на лекар е само привидна социално роля. Той не можеше да помогне. Гочо Европееца го беше разбрал някак инстинктивно и бе отказал лечение. Изглежда това беше свалянето на маските, лъжливите социални роли, които често обличаме за да ни е по-лек живота.

След близо два часа чакане пред кабинета на спешна помощ изкараха Гочо Европееца с легло. Лекарският екип се бил видял в чудо от настояването за точна диагноза и решили да направят снимка със скенер.

Докато го придружавахме за снимка Гочо успя да ни обясни, че го отпращали обратно вкъщи. Твърдели, че ще му мине. Гочо обаче влязъл в конфликт с лекарите. Настоявал да му се направят подробни изследвания. Те продължавали да отказват, а той се инатял. Нямали право да го изхвърлят. Лекарите го подканяли, а той стоял и не си тръгвал.

Аргументите на дежурния лекарски екип били най-различни:
От острото главоболие нищо не следвало. Скенеровата снимка била скъпа. Часът вече минавал 22:00 и служителят който обслужвал скенера го нямало.
Било вече късно.

Гочо си знаел своето, бил готов да умре, но си искал диагнозата и лечението. Накрая екипът склонил за снимка.

Половин час след снимката констатацията на лекарите беше – мозъчен инсулт, субарханоидален кръвоизлив. Диагнозата изискваше пълно обездвижване на болния, бързи и своевременни действия. Вече бяха минали 3 часа. Трябваше да се действа своевременно. От Гочо се изискваше да бъде напълно неподвижен в продължение на поне 20 дни. Статистиката показвала, че смъртоносният изход при тези случаи бил петдесет процента.

Настанихме Гочо в Неврологичното отделение на болницата. Точно пред вратата на отделението се разминахме с мъртвец. Извеждаха току що починал пациент. Това ме накара да бъда нащрек. Повтарях си думите на баба Кюмре, че Гочо сам ще реши изхода. Дадох си сметка, че само за два-три часа притиснат от неизбежното Гочо беше свалил маската на два лекарски екипа, ръководейки си от инстинкта си за съхранение. Какво ли означаваше срещата с мъртвеца пред входа на отделението?

Въведохме Гочо в стаята на болницата. Нямаше да е сам, Имаше и друга пациентка с която можеше да се разговаря. Докато помагахме на Гочо да легне той повърна. Имаше гадене. Оплака се от изтръпнал врат. Трепереше силно от студ.
След като приключихме поискахме повече информация от дежурния лекар. Той ни каза, че става въпрос за коварен мозъчен инсулт. Повтори диагнозата – субарханоидален кръвоизлив. Лечението изисквало поне 20 дневен престой в болница на системи.

Задавах въпроси френетично. Какво може да стане, какъв може да е изхода и последствията. Давам си сметка, че съм искала да се уверя, че вече всичко е истинско, че лекарите си знаят работата, че сестрите знаят как да се грижат, че вече маските са свалени и от тук нататък мсичко е истинско. Бях силно притеснена от думите на баба Кюмре, че Гочо ще бъде сам и никой няма да може да му помогне, че може да разчита само на себе си. Исках да се уверя, че няма да бъде оставен сам и опасностите са отминали.

Наближаваше полунощ и трябваше да си тръгнем. Ние трима придружители напускахме болницата загрижени. Вече бяхме изминали няколко километра с линейката към село, когато казах неочаквано на шофьора да обърне колата и да се върнем обратно в болницата. Той поиска разумни аргументи. Аз настоях, без да давам такива. Казах, че имам подозрения и споделих, че сигурно има още маски за сваляне – първи лекарски екип с неточна диагноза, втори екип който трябва да бъде принуден да обърне внимание и сега каква ли става в болницата? Шофьорът ме изгледа учудено слушайки подозренията и неверието ми в профисионализма и работата на лекарите. Сигурна съм, че ме помисли за откачена, на ръба на нервна криза. Съпругата на Гочо, не знаеше какво да каже. Беше напълно объркана.

Шофьорът склони и поехме обратно. След десетина минути бяхме пред отделението. Позвънихме и ни отвориха. Казах на дежурната сестра, че сме забравили нещо в стаята на пациента. Когато влязохме в стаята Гочо го нямаше в леглото. Отворихме тоалетната и го видяхме паднал до тоалетната чиния. Беше повърнал и се изцапал с фекалии. Вдигнахме го. Беше жив. Обясни, че трябвало да стане да отиде до тоалетната. Звънецът до главата му не работил. Нямало кой да му помогне. Пациентката от другото легло чула, че нещо става в тоалетната. Викала на няколко пъти сестрата, но никой не дошъл. Тогава сме пристигнали ние. Внимателно поставихме Гочо в леглото. Жена му се зае да го почиства от мръсотията.

Не знам защо, на мен ми дойде много и повърнах няколко пъти. Осъзнах, че това беше поредното демаскиране, третото за последните няколко часа, което баба Кюмре предрече на тръгване от село. Реших да остана до Гочо през цялата нощ каквото и да ми струва. Не исках да го оставя сам. Лекарите си бяха изиграли заучените роли. Исках да разбера какво ще стане. Каква ли щеше бъде развръзката?

Изразих намерението си и съпругата му каза, че и тя ще остане до леглото. Стори ми се, че и тя започна да разбира, но не споделих нищо. Какво ли можеш да й кажа. Отпратихме шофьора и останахме цяла нощ до леглото.

На следващия ден дежурния екип каза, че ще започне интензивно лечение. Гледах внимателно лекарите и виждах в тях компетентни хора които си разбират от работата. Нямах никакво основание да се съмнявам в тях. Какво беше учудването ми обаче, когато Гочо отказа категорично и тяхното лечение. Те не можеха да разберат мотивите и ината му. Обясниха му, че без подходящо лечение рисковете са по-големи, а кръвоизлива отшумява по-бавно. Гочо не искаше и да чуе. Тогава лекарите отново поискаха да подпише декларация, която той подписа веднага. Според условията, той можеше да остане в болницата 20 дни. Лекарите имаха право да правят замервания на състоянието му, но не и да прилагат каквито и да е лекарства.

В продължение на 20 дни се редувахме със съпругата на Гочо Европееца да бдим до леглото му. Не го оставихме и минута сам. Слава богу Гочо бе изписан от болница без никакви последствия. Нямаше засегната дейности на мозъка. Лекарите обаче обясниха, че аневризмът който причинява кръвоизлива може да го повтори.

Месеци по-късно Гочо Европееца възстанови силите си, но не влагаше страст в стария си имидж - Европата. Може би беше разбрал, че има и привидни социални роли. Неговата също беше пострадала. Фантазиите и измислиците бяха отпаднали под натиска на изпитанията. Беше отсято само основното и необходимото за да продължи живота напред.

Отчитайки промяната в него попитах Гочо дали е разбрал препоръките на баба Кюмре преди да тръгнем за болницата. Гочо отвърна, че нищо не е имал възможност да разбере. Баба Кюмре каза, че съществуват периоди на изпитания, които ни налагат свои по-базови правила и няма никакво значение дали те се разбират. Дори е без значение какъв е човекът и какво мисли той.

Крайния резултат от това бил изчистване на излишния товар, който сме натрупали в периоди когато сме имали нужда от него. Тази трансформация била неизбежна и идвала за всеки.
- Да си готов за промяна това е всичко в този свят – казваше тя.