Здравейте,

Вземете си по една тетрадка и си записвайте, та да видите и вие кяр някой ден.
Прадядо ми бил батареен фелдфебел - свръхсрочник. Останал направо от казармата. След година се върнал в родното си село, ама годеницата му Мата (местно разговорно произнасяне на Мария) се била омъжила. Да, ама като го видяла с формата, сабята (така и не знам дали фелдфебелите в конната артилерия са носели саби) и с белите ръкавици цялата прибеляла. Минал се месец и му писали, че била умряла. До края на живота си, той е бил убеден, че "умрела од мераци". Селска любовна трагедия ...
В началото на Първата световна война, прадядо ми служил в планинска батарея в Берковица, която скоро била преформирана в конно-планинска. През 1916 година, понеже "имал прогимназия", го изпратили в школа за запасни подпоручици и скоро се върнал в батареята си като офицерски кандидат, а след стажа - като подпоручик - командир на взвод. При това, не изоставил фатмашките си навици да черпи всички началници, които се появят и така да е отлично осведомен какво предстои, особено, кога ще се попълва вещевото и хранителното доволствие.
От края на 1917 година, батареята била разположена на позиция на пл. Беласица, някъде югозападно от с. Ключ - вероятно малко навътре в дн. реп. Македония. От високата позиция се виждали Дойранските боеве, но малките планински оръдия били безполезни в тази епопея и били оставени далеч на левия и фланг.
През пролетта и лятото на 1918 година, бил ранен командирът на батареята. Останали само двама офицери, единият от които - кадрови поручик, поел командването. Скоро, обаче той се контузил и бил изпратен в тила. До излекуването му и пристигането на попълнение, единственият офицер поел батареята. По това време, вече били останали само четири от шестте оръдия и то двете - с толкова износени цеви, че ги държали само "шото се водат". Старото фелдфебелско (разбирай склададжийско) приятелство, обаче, не било забравено и батареята била твърде добре снабдена с вещево доволствие. Здравата ръка, а още повече здравата храна не допускали разлагаща агитация в батареята, но в пехотното прикритие и близката дружина имало "болшевики". При прадядо ми, роптаещите войници били поставяни на усилена дажба - хем спирали да роптаят, хем губели авторитет. Изобщо, разказите му са били пълни с битови подробности а бойните са били споменавани мимоходом, като маловажни. Нещо като "абе биеха се момчетата, ама каква чорба им правех - не ти е работа."
На 19 септември 1918 г вечерта, познат бригаден адютант се отбил и, добре почерпен, съобщил на прадядо ми, че фронтът на Добро поле е пробит и има заповед от 20 септември да започне изтегляне - първо на плевенската дивизия от Дойранската позиция, а след това и на позициите по Беласица. Цялото имущество да се евакуира, ако не може - да се раздава на войниците и населението, а ако не може и това - да се унищожава.
Бързото отстъпление е този миг на безстопанственост, за който мечтае всеки военен склададжия, поне от Шумерското царство насам.
Очевидно прадядо ми имал план за такъв случай, защото действията му са били извънредно бързи и обмислени. Още същата вечер хвърлил цевите на оръдията в едно дере, взривил затворите и вдигнал батареята - без заповед, като докладвал, че е видял как пехотното прикритие започва да се разпада и на групи да напуска самоволно позицията (сигурно е било така). Оръдейните лафети, обаче, били разглобени и натоварени (нали са имущество).
Още първата нощ Стигнали до Кресна, като изпреварили всички войски - както отстъпващите, така и разбунтуваните. Всичкият багаж бил натоварен на колите и те се движели под охраната на ездачи. На всички войници бил обещан дял от батарейното имущество и те спазвали строго заповедите като маршът се провеждал при образцов ред. В Горна Джумая чули за мисията на Стамболийски и тя им се оказала добре дошла. Сега вече освен заповед за отстъпление имали и анархистичния призив да си ходят. Преди Дупница завили през Сапарево за Самоков, далеч от военните пътища и комендантските патрули. От Самоков се отделили няколко човека, добре надарени с имущество и с една кола. Останалите продължили през Ихтиман за Златица. Междувременно, прадядо ми уговорил двама-трима от войниците да му останат като ратаи на село. Който се отделял да си ходи, получавал своя дял, главно във вещи, храна, пълна раница и т.н. Вкички си тръгвали с личното оръжие и командировъчно за пред комендантските патрули. Конете, колите и изобщо всичко било разделено - на войниците, на подофицерите и най-много на прадядо ми.
От Златица, през прохода се прехвърлили в Етрополе. Там, с помощта на роднински връзки, а може би и на някой и друг подарък, дядо ми и войниците от този край се демобилизирали (според мен, той е трябвало да иде поне до Ботевград, но не зная да го е правил).
Останалите войници от Северна България, продължили под комадата на един подофицер. Прадядо ми се прибрал с две големи коли и две зарядни ракли барабар със запрегнатите в тях коне, много военно имущество и трима ратаи. За този беден край, това било приказно имане. Всички го хвалели за неговата находчивост - хем нищо не оставил на врага, хем не ходил да си троши главата срещу властта, хем си дошъл здрав и богат, че и за момчетата се погрижил.
Следващите години цялата околия доизносвала военни дрехи, а прадядо ми си обзавел малък чифлик.
Години по-късно, единият от синовете му - дядо ми - юнкер във Военното училище го попитал "Тате, бе, що оставихте фронта?". Той придобил особено наивно изражение "Е па Стамболийски каза - Одете си!". "Кой е Стамболийски та да ти заповядва - ти не знаеш ли службата?". "Е па ... големец ..." - отвърнал прадядо ми и в погледа му блеснало нещо лукаво.
По късно, дядо ми си обяснил всичко ...

Когато бях малък, в един ъгън на чифлишкия ни двор на село, открих ръждива импровизирана брана, която много приличаше на лафет от оръдие. Цял ден си играхме на войници, а вечерта питах старите ...

Надявам се разказът ми да е бил интересен и поучителен.

Бъдете живи и здрави.