В петък 18.06.04 вечерта към 22:10 ми се спука околоплодния мехур и аз отидох при мъжа ми, който си пушеше на балкона и му казах: "Хайде!" :о)), на което той отговори, че не му се спи ;о). Обясних му, че ще раждаме и хукнахме да дооправяме багажа за болницата. Към 11 без 15 бяхме вече там. След прегледа се установи, че имам само 2 см разкритие и докторът каза на мъжа ми, че е по-добре да се прибере и да поспи, защото най-вероятно съм щяла да родя чак на сутринта. Тръгна си, мен ме сложиха да слушат тоновете на бебо и после ме прехвърлиха във ВИП залата, в която щях да раждам. Добре че си бях взела книжка, та имаше какво да правя. През половин час, че и по-малко минаваха да ме видят как съм :о). Както си четях болките започнаха и за час може би (към 2:00) получих разкритие от 5-6 см. Веднага дойдоха и ми сложиха система глюкоза+окситоцин. Аз се обадих на мъжа ми и той пристигна. Вече не можех да чета ;о)). Приказвах си с операторката (жалко, че не й знам името) и когато мъжа ми дойде се започна истинското раждане. Постепенно болките ставаха все по-силни, а той ми разтриваше кръста по време на контракциите. Бебето риташе и се движеше много и засилваше болката .... Накрая като че ли просто болките станаха постоянни и някак се сляха. Лекарят дойде и каза, че още час такива болки и ще раждам. Но акушерката, която беше дошла с него (казва се Зинова) се ядоса и каза, че много знае, щом не е раждал и се захвана да помага с ръка, за да получа пълно разкритие. Започнах да напъвам по време на контракциите и тя ме инструктираше как и какво да правя. Малко се притесни жената, защото разбра, че бебето е голямо. Мъжът ми през това време стоял до вратата за да гледа (аз го гонех, за да не ме вижда как се мъча, а той милия скришом наблюдавал). Накрая ме прехвърлиха на стола, подготвиха ме и след доста напъни бебо започна да излиза. Успя да ме разкъса с раменца, като в същия момент ми направиха и епизиотомия, за да излезе по-бързо и лесно и да не ме разкъса съвсем. Роди се на 19.06.04 в 5:25 сутринта, изплака и тогава дойде облекчението! След като го оправиха и ме зашиха, ми го дадоха на гърдите - това беше най-прекрасния миг в живота ми! И както по време на контракциите казвах, че никога повече няма да ставам майка, така в момента в който видях малкото му личице реших, че ще повторя! :о)

Мъжът ми беше до мен по време на напъните и ми държеше главата. Нямате представа колко много го обичам за това, че изживя този миг заедно с мен! Сега двамата се радваме на златния ни Йоан (4, 150 гр и 54 см) и се учим да го гледаме заедно. Обичам съпруга си много по-силно от преди и самата любов към него е някак вече по-различна, защото този миг, в който нашето бебе пое първите си глътки въздух беше наш, а не само мой.

От все сърце благодаря на акушерката, която ми помогна. Целият екип беше страхотен! От санитарката - до лекарката (не помня имената на всички, само на акушерката ). Следващия път пак ще раждам там и пак при същите условия - ВИП зала с присъствието на таткото. Благодаря и на всички, които после се грижиха за нас. Бяха много мили!