|
Най-сърдечно Ви благодаря, колега!
Позволявам си да пусна един малко по-различен вариант на превод на въпросната рецензия. Бележките Ви са крайно изчерпателни и малките добавки, които имам към тях, могат да се видят в текста на превода.
Не вярвам да сте под влияние на мисълта, че става дума за конкретната рецензия, за Индия, за Китай, за пингвините, за еднополовите бракове и начините за оплождане. Става дума за съвсем друго, което съм напълно сигурна, че разбирате идеално.
Още веднъж ти благодаря за реакцията и прецизността. Винаги си бил коректен към мен.
„ДОБРОЖЕЛАТЕЛНИТЕ”, Джонатан Лител
Този странен и в голямата си част труден за четене роман се появява на английски, предхождан от внушителната си репутация на литературен феномен и европейски бестселър. Тази репутация е още по-забележителна, като се вземе предвид фактът, че романът е написан на френски от трийсет и няколко годишен американец, живеещ в Барселона и представлява над 800 страници зловеща хроника на хода на Втората световна война. В него историята е пътешествие, мъчителен поход, преминаващ през ужасите на Източния фронт и неописуемата касапница на „окончателното решение” (на европейския въпрос). Този поход приключва в клаустрофобичната атмосфера на разрушения Берлин, където руските орди са готови да сринат безумната утопична фантазия на Хитлеровата мечта за Германска империя. Най-забележителната и противоречива особеност на този роман е, че той претендира да е мемоар на остаряващ, но непокаял се нацист. Това е историята, разказана от палачите, а не от жертвите.
Във Франция „Доброжелателните” незабавно е обявена за класическа история за войната и страданието - за труд, излязъл изпод перото на Толстой на 20 век. На романа е присъдена дори наградата „Гонкур” – най-престижната литературна награда във френскоезичния свят. Критиците с възхищение отбелязват научната точност на изследванията на Лител, които са наистина забележителни по отношение на детайлите – от знаците на нацистките униформи до предвоенното разположение на градските улици. Френските критици се изказаха с одобрение и за литературните ментори на Лител – в това число дъо Сад, Морис Бланшо, Робърт Антелм и Жорж Батай. Всички те са експерти-теоретици в областта на жестокостта, но също така, в една или друга степен, философи на метафизиката на Злото. Лител е преди всичко амбициозен и не изпитва затруднения при поставянето на своя разказвач – Макс Ауе - редом с тези фигури.
Ауе е експерт по „ефикасността” в лагерите на смъртта и той се отнася към логистиката на масовите убийства със същата извратена, но пуристка логика, която прилага и към останалата част от живота си. В съответсвие с нея той обяснява своята хомосексуалност с простата формула, че е мразил и е бил мразен от майка си. Всъщност той може дори да не е точно хомосексуален, защото е измъчван от кръвосмесителна похот към сестра си. По време на падането на Берлин той се задоволява с пръчка. Не съм сигурен за значението на този алегоричен образ, но той със сигурност трябва да има такова. В продължение на този дух Макс Ауе и останалите герои често се позовават на Плато, Софокъл и Гьоте, за да обяснят своите действия. Главната амбиция на книгата очевидно е да се разглежда като епос в класическия смисъл: самото заглавие е препратка към Фуриите от гръцката митология, които Есхил нарича „доброжелателни”, за да усмири тяхната отмъстителна ярост.
Извън пределите на Франция „Доброжелателните” се приема по-слабо възторжено. Най-яркият пример в това отношение е Германия, където историци и критици обвиниха Лител във фалшифициране на исторически детайли, а заради „изящните” описания на сцени на крайно насилие, той беше обвинен, че е създал „Холокост-порно”. Разбира се, част от притегателната сила на книгата е, че разказва една завлядяваща и брутална история през един хладен, безпристрастен поглед, който не се отвръща и за миг от суровата реалност на масовите убийства. Лител е прекарал известно време на Балканите и в Чечения. Като автор той не се страхува да бъде завлядян от страданията и ужаса на войната.
Но това е и творба, пропита от несъвършенства. Главно защото макар че авторът е добър, и дори понякога блестящ, в описанията на нечовешки жестокости, той е далеч по-слабо убедителен в моментите, когато се иска убедително описание на актове на човечност и на сложните и нееднозначни детайли в човешкото поведение. Макс Ауе е провалило се човешко същество; всъщност той е чудовище и не е изненадващо, че извършва чудовищни актове. Така книгата се проваля в основната си теза, ясно заявена в началото – да демонстрира, че всички ние сме братя и че нацистката катастрофа не е отклонение – дело на враговете на човечеството, а дори и в своите най-ужасяващи мигове е дълбоко човешка трагедия. Никой от пострадалите в лагерите на смъртта не би приел това и за миг.
Истинският образец за тази книга не е Толстой или Достоевски – и двамата дълбоко морални познавачи на човешката порочност – а по-флуидната морална вселена на Флобер. За да бъдем по-точни, подобно на „Възпитание на чувствата” на Флобер, „Доброжелателните” има за цел да послужи като хроника на променливите емоционални и политически противоречивости на едно поколение, без всъщност да произнася крайна присъда. В този дух Макс Ауе е не просто отлично запознат с френската култура и препратките към Франция, френския и френското. Това се отнася и до самия Лител – цялата постройка на романа е по законите на „roman-fleuve” (дълъг, обикновено многотомен роман – хроника на историята на определена социална група (семейство, общност и др.), често представяща обществената картина от определена епоха – бел. пр.) – утешително старомодна форма на писане, характерна за 19-и век, която без съмнение обяснява успеха на книгата във Франция.
Бях прочел книгата на френски преди две години, а на английски започнах да я чета по време на кратък престой в Берлин. Това е един град, който се променя толкова бързо, че историята едвам смогва да го следва. Само докато прекосите Потсдамер Плац – бившата „ивица на смъртта” (пространството между първата Берлинска стена от 1961 г. и втората стена, издигната през 1962 г.; наричано така, защото е позволявало на граничарите идеална видимост на една открита площадка – бел. пр.), можете да си хапнете един бъргър с месо от кенгуру в ресторант, нарекъл себе си австралийски, да се насладите на Кейт Уинслет в „Четецът” в огромния мултиплекс в Sony Center, да посетите мемориала на жертвите на Холокоста или да видите мястото, където в средата на 70-те г. Иги Поп и Дейвид Боуи са си биели хероин.
Тук всичко е натоварено със спомени и история. Но берлинчани започват да се оплакват от „умора на паметта”; те твърдят, че с превръщането на поредната серия от камери за мъчения на Гестапо в музей, градът се превръща в един наци-увеселителен парк. Освен това на хората вече им е омръзнало непрекъснато да трябва да се извиняват за престъпленията на своите прадядовци. Най-противоречивото твърдение в случая е, че не е необходимо да сте неонацист, за да считате процеса на Дисни-фициране на немската история за досаден и изкуствен. „Доброжелателните” не попада точно в тази категория – каквито и да са неговите недостатъци, той е един сериозен опит за обяснение на ужасите на нацисткия режим. Но малцина рецензенти са отбелязали, че той е и едно забавно четиво. Това, разбира се, носи своите опасности: романът може и да не е „Холокост-порно”, но е „Холокост-кич” – жанр, който подобно на музеите, разпръснати из цял Берлин, рискува да изтрие нашите истински спомени, истинската история.
Andrew Hussey
<P ID="edit"><FONT class="small"><EM>Редактирано от SeaStar999 на 23.07.09 03:49.</EM></FONT></P>Редактирано от SeaStar999 на 23.07.09 03:55.
|
Re: Културни [off] [re: Oberonbg]
