Re: Излекувах се от рак в напреднал стадий / Взаимопомощ / Клуб за борба с рака

Миналата година по това време бях болен от рак семином. Тогава писах тук, да питам за разни неща. Сега съм съвсем здрав и изобщо не се сещам за лекарства. Започнах да се уча да карам ски.

Нещата станаха горе долу така:
Миналата зима ми откриха злокачествен рак - семином - вече в напреднал стадий. Това беше по моя грешка, защото признаците, че нещо не е наред, бяха още от лятото, а аз цяла есен отлагах да ида на лекар до последния момент - докато започнаха болки и станаха нетърпими. Чак тогава се обадих на един познат уролог и той ме прати веднага да ида в Пирогов - за да не ми казва той лошата новина. После той много ми помогна, защото ми намираше добри обезболяващи.

Лекарите, през които минах в Онкологията в Дървеница, ме питаха, как така съм отлагал толкова време и що за невежество е това. Щях да си мисля, че съм най-големия индианец, обаче разбрах, че имало и по-големи - една лекарка ми каза: "Ти не си най-големия куриоз, чакал си половин година, а тук имаше един със семином, който беше чакал две години".

Отначало лекарите и близките криеха от мен, как точно са нещата и аз си въобразявах, че като мине операцията - и всичко ще е наред. Оперира ме успешно доц. Нейков (д-р Цингилев ми беше лекуващия лекар, а д-р Табаков ме събуди след упойката). След операцията тежките болки изобщо не намаляха. Тогава от моята приятелска компания пратиха един приятел да ми помага след операцията, докато се движа трудно. Той идваше с желание и стоеше по цели нощи и помагаше и на другите в стаята, понеже ни оперираха почти по едно и също време и те също бяха трудно подвижни.

Чак когато ме пратиха на химиотерапия разбрах защо болките не спират. Там лекарката вече ми каза истината - че целия ми корем е пълен с разсейки и туморите са толкова големи, че тя се чудеше на размерите им и как аз не ги напипвам с ръка. (После ми казаха, че те притискали бъбреците и оттам са болките. На кои органи точно са туморите - във всичката разправия така и все пропуснах да питам - знам че звучи глупаво, просто бях ошематен. Доколкото разбрах, съм имал късмет, че са по стените на стомаха и на органите и не е засегнат пряко никой орган, освен лимфните възли над тестисите. Дали е така или са скрили още подробности от мен не знам.)
Химиотерапевтката ми каза, че идвам много късно и отначало въобще не искаше да ме приеме, защото смяташе, че напразно ще заема място на някой, който все още има шансове да се излекува. Сега изобщо не й се сърдя, защото после тя направи много за мен. Тогава разбах, че умирам и направо ми се стори, че виждам черен тунел без никакъв изход. Изпаднах в паника и три-четири дена не можах да спя. И без това бях станал кожа и кости и много малко можех да се храня и това съвсем ме отслаби.
Лекари ми казваха, че оживява, който се вкопчи за живота, а си отива, който се предаде. И аз се вкопчих и по някое време, не знам точно кога, вече бях убеден, че ще оживея.

Получиха се усложнения, заради тръби до бъбреците - сложиха ми ги между бъбреците и пикочния мехур - и стояха над три месеца, минах и през разни други мъки - месец-два с катетър (на два пъти).
Наложи се между курсовете на химиотерапията да лежа два пъти в една градска болница. Нямаше подобрение и решили да ме изпишат, за да не умра при тях. Тогава приятели се обадиха на техен приятел инспектор в Здравното министерство и той отишъл в болницата да се застъпи за мен и така не ме изписаха. Назначиха ми нови лекарства, преливаха ми кръв и накрая ме закрепиха.

Много ме ободриха думите на една позната болна от рак на кръвта, която идваше да ме вижда и да ми дава кураж - че човек не трябва да се предава в никой случай. Лекарите й казвали: "Това което правим ние е половината от лечението, а другата половина е вашата вяра и воля за живот". Самият й пример ми подейства много - тя е една от най-жизнерадостните личности, които съм срещал. Въпреки, че не е в първа младост, ходи с бастун и доживотно е на химиотерапия, тя работи, гледа си семейството и събота и неделя си копае в градина на вилата. Винаги е весела и в добро настроение и като поговори човек с нея се разведрява и той - не знам как го постига.

Понеже се говори, че много хора се излекуват в манастира на Свети Мина покрай София (Обрадовския манастир) - приятели взеха да ме карат дотам с кола сутрин. И с мене също там станаха необикновени неща - чудо - не един път. На отиване едва вървях, правех десет крачки и кляках да си почина, болките се усилваха от ходенето, болеше ме от друсането в колата. А на връщане, в колата по пътя, болките ми изчезваха напълно и не се връщаха половин-един ден. Не се налагаше да ми бият опиати чак до вечерта или до другия ден. Иначе бях почнал да ги взимам два пъти по-начесто отколкото трябва и пак болките само намаляваха, но трудно се издържаха. Цяла зима много пъти ме караха до манастира и всеки път - без изключение - на връщане болките спираха и не се появяваха до вечерта или до другия ден. Тогава разбрахме, защо в манастира не предлагат преспиване - иначе няма да се отърват от болни, които са усетили и направо ще се заселят там :) Ако не беше зима и студ, направо щях да стоя там денонощно, за да не ме боли и нямаше да могат да ме изгонят по никакъв начин :)

На мене химиотерапията ми понасяше по-тежко, отколкото на повечето хора, а и бях много отслабнал. Направо ми се струваше, че ще ме довърши, даже мислех да я спирам, обаче приятелите и близките ме накараха да продължа да ходя.
За да се съвзема от химиотерапията, тръгнах при един лекар, който прави ирисодиагностика и предписва билки и хомеопатични лекове - д-р