Хоспиталиер е съвсем прав, че историята му се струва измислена, защото е така.
Писах глупости, че съм бил убеден, че ще живея, че не съм се предавал, че съм слушал лекари, които са ми казали, че волята за живот лекува и пр.
Няма такова нещо.

Бях се отчаял съвсем и сам се бях отписал. Най-вече когато научих че имам и разсейки, но не само тогава.
Изобщо не съм сигурен, че волята за живот лекува. Нито че нещата стават със самоубеждаване. Истината е, че се бях предал.
Всичко е Божа работа.
След първия или втория курс химиотерапия влязох Първа в градска болница и там ме пратиха на ехограф. Лекарката ми каза, че нямам никаква следа от тумори. Не й повярвах, казах й че идвам от Онкологията в Дървеница, за епикризите и пр. Тогава тя втори път ме прегледа на ехографа и пак каза категорично, че нямам следи от рак. Пак не й повярвах, помислих си, че ехографа нещо не ги хваща - и продължих химията. Знаете че практиката е изследвания да се правят след третия курс. После и те показаха същото.

Бях излекуван по Божие чудо. Не с воля или някакви такива глупости.
Понеже не съм нито първи нито последен случай - чувам от различни хора, също и от лекари - за такива случаи на излекувани по чудо - смятам, че ходенето до манастира на Свети Мина е помогнало повече от всякакви други неща.

Най-вероятно съм подвел хора с писанието си.
Най-малкото накарал съм ги да се чувстват едва ли не виновни, когато се отчайват и да се самонавиват. А почти всеки се отчайва. Самонавиването едва ли върши работа.