Цветенце, ти си знаеш.
Написах ти го, защото много хора при такъв шок /като болестта/ се затварят в себе си и се предават. И понякога от това състояние може да ги извади само друг подобен шок. Чела съм някъде такива случаи.

Аз като патологичен оптимист вярвам, че все още има какво да се направи....
Вярвай и се надявай - и много кураж.

Нема начин да нема начин!

Миличка,думите са излишни,но въпреки всичко искам да ти дам кураж и да ти кажа,че борбата е адски трудна и жестока.За 6 месеца животът ни се преобърна,всичко се промени,дребни неща добиха смисъл.Разбирам те и искам да се оправите.За жалост болестта е много лоша и упорита.Но въпреки всичко трябва да се опита химиотерапия според мен,никога не трябва да се отказвате.В началото и моя татко не искаше,но сега вече казва на нас и на другите болни,че химията помага.Не знам дали помага,но поне удължава живота.Знаем,че пълно излекуване няма,но и спечеленото време не е за подценяване.Ти си знаеш характера на съпруга ти и дали трябва да му кажеш.Веси е права,аз постъпих по същия начин-той не беше добре и се беше отчаял,направих му луд скандал,защото говореше,че си знае положението и че е пътник.Попитах го много рязко дали заради нас не си заслужава да се живее,дали всички усилия досега са били напразни.Първо нищо не реагира,аз го оставих 2-3 дни да си помисли и въобще не го закачах.После настъпи промяна-сам ми говореше,разпитваше ме за разни неща,търсеше присъствието ни по всеки повод и т.н.Мисля,че е добре да го провокираш,да го караш да се бори,да питаш и настояваш за химиотерапия или друго лечение-не оставяй нещата така.
Знам,че думите са безсилни,но въпреки всичко искам да те окуража.

Вече не знам какво да правя .... Става все по-трудно да се справям сама. Ето днес отидох да пoдам молба за ТЕЛК. Не свърших работа, оказа се, че работното им време е от 8:00 до 12:00 В Онкологичната болница също още не съм го регистрирала. Не мога да изляза през работно време, нямам право на отпуск или болничен. Ох, в каква държава живеем .....
Прави сте момичета, ще ми бъде по-лесно ако той знае, но до колкото го познавам, ако му кажа, ще съжалявам цял живот......

Мила,моята майка за да подаде молба в ТЕЛК за освидетелстване на татко чака три часа и половина,после писмото с датата за явяване дойде след пет дни.Навсякъде е адско чакане и бюрокрация.Имаш право на болничен еднократно десет дни за съпруга ти,можеш да вземаш и за себе си.Относно регистрацията в Онкологията при нас стана автоматично.След като лежа в първата болница,където му откриха тумора,изпратиха писмо до Онкото и от там ни върнаха обратно също писмо кога да се яви на изследвания и че се води на отчет като новозаболял.
Моят татко също казваше на мама преди,че ако се разболее от рак ще си сложи край на живота.Но нещата много се променят,сега знае диагнозата си и изобщо дума не е отварял за подобно нещо.Решението дали да му кажеш си е лично твое,прецени всички плюсове и минуси и действай.
Кураж и успехи!

Нямам право да отсъствам от работа, в 4астна фирма съм. Трябва да си пазя работата ...

Позволявам си да се намеся в този разговор, защото вече съм преживяла всичко това с моя татко, когото загубих преди три месеца. Ние също не му казахме за диагнозата поради същите причини. И той е говорил, че ще си сложи край на живота, ако разбере че е тежко болен, но тези неща се говорят обикновено когато си здрав и нищо не те заплашва. Татко в последните дни сам се досети за положението си, и когато го сподели с мен и на двамата ни олекна. Нещо повече, той се бори отчаяно до последната минута, нещо което не съм очаквала от него. Хората се променят в екстремни ситуации, а живота е мил на всички, особено ако има около тях хора които ги обичат и държат на тях. Знам че е трудно да вземеш решение в такъв момент, но ако аз сега мога да се върна назад, щях да му кажа от самото начало. Това определено е нещо за което съжалявам. Сигурна съм че след първоначалния шок, съпругът ти ще се мобилизира, и ще намери сили да се бори. А той може би си го знае и се измъчва колкото теб от тази тайна. А заедно ще сте по-силни!
Кураж и не се предавай! Винаги има надежда!

Трябва да се казва истината ,така ще можете да се борите -всички около него.
Така ,като се каже - това означава ,че има надежда и може да се победи тази ужасна болест.И има надежда , а когато се крие и болният разбера за него означава ,че това е безнадежно и затова се крие.

Ние също не сме казали на баща ни, че има рак на стомаха.И макар,че претърпя операция,го залъгваме,че е с язва.Майка ни също не знае,тя има проблеми с нервите и сърцето.Съвсем наскоро направи нервна криза и притесненията са ни и за нея.Сега е на транквиланти.Мисля,че каквото и да направим,когато дойде времето винаги ще мислим,че това което не сме направили е било по-правилно.И ще се обвиняваме.Ако обаче им позволим да изживеят последните си дни по-спокойно и с по-малко страх в душата,мисля че жертвата си заслужава.С теб сме,мила, а за съжаление сме много.

Аз му казах - на 16-тия ден след операцията, половин час преди да го изпишат от болницата. Казах му почти всичко, че едвам не е умрял , че е бил "пътник", че операцията е била животоспасяваща, че е бил злокачествен тумор.

Казах му веднага, след като прецених, че е достатъчно укрепнал след страшната операция, за да понесе истината.

После, на части му открехвах по-малко от страшните ми тайни.

Само едно не съм му казала : злокобната статистика, която твърди, че никой не е живял повече от 2 години с тази диагноза.

Това няма да му го кажа, дори на парченца да ме нарежат.

Той укрепва физически, готов е да се бори за излекуването си, пък и кой знае -докато човек диша, винаги има надежда!!!

И аз самата вярвам в надеждата, не бих разубедила него.

Прави сте, никога не съм го лъгала за нищо, винаги сме си казвали всичко, но ...... но сега се страхувам. Много ме е страх каква ще бъде реакцията му. Познавам го и имам някакво лошо предчувствие, не мога да го обясня, но мисля, че това е правилният начин .... нека изживее последните си дни без страх от тази ужасна болест, без да мисли кога и как ще се случи ..... Така сега си говорим какво ще правим като оздравее, нека си мечтае, това е ро-добрият вариант ..... /няма да ви описвам как се чувствам аз в такива моменти и какви усилия полагам, за да бъда убедителна/. Лекарите, сестрите в болницата ме посъветваха същото, като видяха в какво състояние е. Знам, че за мен така е много по-трудно, но трябва да се справя. А ако стане чудо ще бъда най-щастливият човек на планетата.