|
И както обещах...
Виждали ли сте дисекция на труп? Аз – няколко пъти, в практиките по съдебна медицина. Трябват мнооого яки нерви – поне първия път. И сега трябват – същото е.
Всъщност тази тема е продържение и разклонение на предишна така, която беше заключена от модератора. Не разбрах точно защо, но негова работа.
Ето я
И така:
На село обикновено има страшно много работа и по принцип свободното време е кът. Затова когато селянинът иска да каже нещо на съседа си, вика силно – къде ще губи време да излиза от двора си, че да му хлопа на портата, че да го чака да успокои кучето, че оня да го пита какво иска… А ако пък са на къра, как да си зарязва работата, че да ходи при него, пък после да се връща…
В тези условия наистина е много по-удобно да викнеш. Още по-добре – да го обидиш, даже да го напсуваш, за да си сигурен, че оня ще те чуе. Доказателства – вижте например “Под игото” – как се обръща чорбаджи Марко към семейството си: “Пийте, бре, МАСКАРИ!” Или друг колоритен образ от същия роман в една култова сцена – Боримечката предупреждава народа да не се плаши, че топчето ще пукне: “Хора бре! Да знаете, че ще пукне топчето, за да го опитваме, МАЙКА МУ СТАРА... ”
Кого всъщност псува той? Собственото си оръжие, с което е тръгнал да освобождава Родината. Мрази ли го, презира ли го? Не, просто така си говори. И за турците също: «Ни един няма да оставим, МАЙКА ИМ СТАРА» Вазов е познавал този модел на социално поведение и съвсем правдиво го е описал. Обидните думи и изрази невинаги имат обиден смисъл – просто селяните така си говорят. И ако в тях има нещо свещено, то е тяхната простота.
В града ситуацията е друга – тук е шумно и често колкото и да викаш, все едно – няма да те чуят. Затова гражданите по принцип не викат – няма смисъл. А псувните говорят единствено за липса на култура. Или за селска такава.
Селото и малките градчета са малки и затворени общности. Тук няма непознати. Затова конформизмът тук е изключително широко застъпен. Тук си длъжен да си като останалите. И ако всички мислят нещо – ти трябва да мислиш същото. Ако нямаш мнение по някакъв въпрос – питаш ХОРАТА и възприемаш тяхното. Затова най-честите “герои” от селските вицове са попът и даскалът. (Например: Даскалът мразече попа, че пие. Попът мразеше даскала, че блажи. А като пропи даскала, се сдобри’а и зе’а заедно да блажат). Такива примери има много. Но като си помислим – именно това са единствените хора в селото притежаващи някаква култура. Различна от тази на обикновения селянин. Обикновено това са единствените хора, които селянинът среща в живота си, чието мнение обаче да е РАЗЛИЧНО от това на малката му затворена селска общност. И им се отплаща за това с подигравки. Различното мнение обаче е позволено само на тях, въпреки че и те “не са като хората”. Само на тях, защото само от тях селската общност има някаква полза. Макар и “съмнителна”. Когато обаче някой друг си позволи да има мнение, различно от хорското – о-о-о-о, тогава с този вече се говори другояче. Той с нищо не е по-различен от нас и е длъжен да бъде като нас! Ако е по-упорит, просто му лепват едно “дели” или “урсуз” към името или го наричат “опак човек”. И това е всичко – защото даже правнуците му няма да могат да избягат от наложилото се веднъж в селото мнение за рода им. Затова в такива малки затворени общности всички гледат да са в крак с останалите.
Общественото мнение там е толкова силно, че дори когато спорят, селяните много често се опитват да го привлекат на своя страна. И спорейки, говорят не просто на събеседника си, а и на всички останали – “нека всички да чуят”! Защото малката общност общественото мнение е всесилно.
Обръщам се често към миналото, защото там е коренът на селския социален модел. Който е модел се се е усвоявал и възпитавал с векове. От поколение на поколение. Не става да го промениш само като хванеш софийския влак.
Може би някой си мисли, че миналото си е минало и този социален модел се отнася само за отдавна отминали времена?
Нищо подобно! Съвсем скоро по телевизията показаха репортаж от едно малкотърновско село, пълно с червени бабички и дядовци – всички въздишат по Тато и дружно гласуват за БСП. Един обаче се кефи на Бат Бойко – и всички се странят от него. Наричат го „мутра”. А всичките са на един хал.
Преди 2 години пък в “Отечествен фронт” Мартин Карбовски показа история от някакво радомирско село, където една жена се развела с мъжа си българин – кйто я биел страшно жестоко – и заживяла с циганин. Добро момче, възпитано, обича я, грижи се за нея – но циганче. Родителите й я изпъдили за тая работа. Карбовски отиде да разговаря с тях… и стана тя. Като се развикаха, като се разпсуваха! Нямали дъщеря! Била ги посрамила ПРЕД ХОРАТА! Стана мазано: майката се дере от заплахи на вратата, бащата налетя на бой, братът размаха някакво желязо… набиха Карбовски, строшиха камерата – а, бе – селяния до шия! Между другото, тези техни съселяни, дето се съгласиха да споделят едно-друго, с половин уста казаха, че родителите и братът са прави, че са я изгонили – тя наистина ги е опозорила, щото живеела с циганин. А с българина се развела. Нито един от тия селяндури не обърна внимание на факта, че момичето е щастливо с този човек. Но както виждате – не индивидът, а ХОРАТА определят кое е добро и зло, хубаво и лошо, достойно и срамно. А индивидът е длъжен да го приеме и да се съобразява.
Ама да не си помислихте, че това е върхът на селската простотия?
О-о-о – почакайте:
Преди 4 години в Галата (бивше село, сега квартал на Варна, но отделен на 20 кмл и изолиран на хълма на юг от езерото, откъдето не минава нито един главен път – т. е: малка затворена общост) шестима изрода изнасилиха 13-годишно момиче, което било там на гости при баба си. И са я изнасилили зверски – после половин година е имала затруднения в говора, развила страхова психоза и се появили психически проблеми! Когато в съда са разпитвали пострадалата и съдебните лекари, делото се гледа при закрити врати. Обаче на излизане съдиите плачеха. И тримата! Представяте ли си какво трябва да е било? А в друго заседание насилниците се оправдавали, че тя “сама си го търсела” – е, не си го е искала в прав текст, ама била облечена много секси, много танцувала оная вечер в дискотеката… Те сега до един са в затвора, но не по-малко интересно е продължението, за което писаха вестниците (ако искате – ще се разходя до библиотеката да се разровя за броевете): Заради скалъпените от ония животни за пред съда обяснения, в Галата всички говорели, че момичето е “пачавра” – тя е виновната, заради нея “изгоряха тия добри момчета”, подмамила ги “курвата му с курва” и сега “зян гният в затвора”. Ама единият бил така жизнерадостен, вторият – трудолюбив, третият – такава широка душа... Без майтап – в статиите с мрачна ирония споменаха как трудолюбивият заключил вратата на дискотеката, широдушният й хванал ръцете, докато оня – жизнерадостният – й късал дрехите. А съселяните им после псували баба и дядо й, когато ги видят на улицата, замеряли ги с камъни, няколко пъти им натрошили прозорците, писали обиди по стената на къщата им, срали им пред вратата, тровили им животните… Старите се принудили да напуснат Галата.
Подобни примери за силата на селското обществено мнение и селската обществена простотия има страшно много – и всеки от вас може да се сети за поне още един. Но надали ще е само за един.
Изобщо – общественото мнение преминава като червена нишка през цялата селска психология. То е вездесъщо. Едва ли общността ще заставя някого да приеме, че 2+2=5, но направи ли го – приемаш. Иначе – лошо. А кое е лошо – това също определят “хората”. Също и кое е добро. И кое – честно. И кое - срамно. И така нататък – всичко. За един гражданин това са субективни понятия, но за селянина субектът е общността. Видите ли някого, за когото основният аргумент е общественото мнение, а фактите, ако изобщо ги има, са заден план – знайте, че е селянин. За такива фактите рядко имат значение.
Затова дори когато една селянка хитрува или лъже, тя вика на помощ “хората”.
Пита я, примерно бирникът: “Записахме десет чувала жито, от тях един е за държавата. Ама има ли още? Я отвори плевника?”.
Естествено, че ако е скрила още жито, тя няма да отвори плевника, та да си плати масрафа. Ще се развика. “Помоооощ! Обвиняват ме! Позорят ме! Завиждат ми (за хубавото жито)! Хора-а-а-а!...” и хората идват: “Какво правиш ти с наш’то момиче, бре пезевенк?”. Разбрали-недоразбрали за какво иде реч – но скачат срещу бирника. Един разбрал, че я обвинява кражба, втори – че я задявал, трети – че искал да я вкара в плевника, за да я изчука… Но няма значение какъв е проблема – важното е да защитим своя от чуждия. Дори и бирникът да успее да отвори някак си плевника, селянката обяснява, че това, видиш ли, жито, е на баба й от през няколко села, дето данъците събира друг бирник, а тя, милата, преди неделя се споминала, а го дължала на някакъв друг селянин от съвсем друго село, та докато той дойдел… (ха, иди да търсиш, ако си нямаш работа). Дори и някой да се заяде и да докаже, че въпросната баба цял живот е била ратайкиня и не е имала нива, ще излезе, че е ставало дума за другата й баба, от другото съседно село (их, че е прост тоя бирник!)… минава време и малката общност изобщо забравя неплатения данък в тази история. Много добре обаче помни, че ей на тоя мегдан един лош, грозен бирник е обиждал и позорил честната женица. И завиждал.
Изобщо малката селска общност си помага и всеки от нея прави всичко, за да избави сгазилия лука съселянин – помните ли “Андрешко”? От една страна – всеки от тях може да изпадне в такава ситуация и тогава сам би имал нужда от обществена подкрепа. От друга страна – това е израз на единното им мнение по този или онзи въпрос: тъкмо онова, което ги прави общност.
В града тази ситуация е невъзможна – хванат ли те да престъпваш правилата – носиш си последствията. Тук общностите са много и никога не са единни. А ако някои все пак се заинтересуват – повечето от тях като нищо ще застанат на страната на бирника: че аз да не съм по-прост, че всичко си декларирам и си плащам данъците до стотинка?
Сещам се за една провинциалистка, която вместо отговори на един елементарен въпрос, първо повика на помощ общественото мнение, а накрая прати за зелен хайвер. А вие сетихте ли се? Минава време и малката общност изобщо забравя кой кого и какво е питал. Много добре обаче помни, че един лош, грозен бирник е обиждал и позорил честната женица. И завиждал.
Да, пред селяните номерът минава.
Но когато някой не просто не споделя общественото мнение на малката затворена общност, а вземе да докаже, че то е погрешно – тогава става наистина страшно! През 18 в. един руски селянин от рязянска губерния – на име Крякутни – полетял с балон. Но тъй като всички в тяхното село много добре знаели, че хората не могат да летят, обявили го за демон. И го убили. Изгорили го на клада. Жив. С чиста съвест. Бащата на съвременната химия Лавоазие пък извадил фаталния късмет да попадне на селянин-якобинец, за една нощ преквалифициран от помощник-разсилен на революционен съдия. И тъй като на село всички знаели, че благородниците обичали краля – значи тоя Лавоазие подготвя връщането на монархията. Бил химик и не се занимавал с политика, но нали хем е благородник, хем на село не знаели какво е химия? А когато ученият обяснил фактите, че химията отговаря на това как цевите на пушките да се закаляват по-добре, а топовете да стрелят по-надалеч и по-точно – работата съвсем се изяснила: подготвя връщането на монархията, като въоражава роялистите с по-качествени пушки и по-точни топове. И пратили Лавоазие на гилотината. Пак с чиста съвест.
У нас нещата в малките селски общности нещата са стоели по подобен начин – анатема. Изолация. Което е смърт за селянина. Никой нищо не ти продава, никой нищо не купува от теб, никой даже не говори с теб. Не те пускат нито в църквата, нито в кръчмата – никъде. Синовете никога няма да се оженят, а дъщерите – да се омъжат. Единственото спасение е да идеш да живееш в друго село, но ти трябват пари за дом, земя, стопанство – трябва да продадеш всичко тук, но всуе: никой не ще да ти го купи. А нови заселници няма – общността е малка и затворена. Село. Умираш, бе! Това е била съдбата на малкото, успели да извадят факти, които да пропукат общественото мнение на малката затворена общност. Защото тя не признава фактите, а убежднията. Ситуацията е описана много добре от Казанзакис в „Христос отново разпнат” – положението у гърците е било горе-долу същото.
Затова и до днес, попаднал в градски условия, селяндурът с особено старание подбира най-най-най-обидните обидните думи срещу оня, дето е оборил с факти онова, в което е вярвал. Всъщност това е неосъзнат, насложил се с векове призив за анатема, изолация, изолация, изолация… и страшно се ядосват, (а мен – разсмиват) че изолация не се получава. Подсъзнанието им просто не може да възприеме факта, че след толкова анатеми, тоя тип още шава, диша, ходи и им трови селската идилия. Нали го изолирахме?
Но изолация няма, защото градът е голяма и отворена общност. Тук да срещнеш непознат не прави никакво впечатление. И не е възможно единно обществено мнение – за тази цел трябва малка общност. ОК – създаваме малка. Да, но за сработи изолацията, тя трябва да е единствена. А градът е голям и малките общности са много: съседите, роднините, приятелите, колегите, клиентите, брокерите и програмистите от съседните офиси, писателски клуб, стрелкови клуб, клубът по фантастика (в случая – не софийския), съучениците, състудентите, бившите съпартийци и мислещите националисти в града… преброихте ли ги – защото има и още. Ами пробвайте да изолирате когото си щете в града, ако си нямате работа!
Попаднал в града, селянинът продължава да си търси общественото мнение. И то на малка, затворена общност. Не го прави съзнателно – просто това е социалното поведение, на което е научен. Трябва му това, което “всички да знаят” (всички – това за него е само малката затворена общност и нищо извън нея). И ако нещо не му е ясно – допитва се до “хората”. Градският човек не реагира така – просто броят на общностите, в които той е израсъл, е огромен. Не можеш да възприемеш всички мнения от всички общности, даже и да искаш – да не говорим, че те често си и противоречат. И затова градският човек се научава да вижда и оценява фактите – така си изгражда лично мнение. Изгражда, а не възприема. Затова на гражданина просто му се налага да има по-висока обща култура от селянина – колкото повече факти знаеш, толкова по-добре се аргументираш и ориентираш. (За селянина високата обща култура е излишна – защото малката му, затворена общност му налага своето мнение. И той го възприема – често съвсем несъзнателно, иначе става черна овца) И при среща на две мнения на граждани, никой не приема ей-така чуждото. Тук вече нямаме коформизъм, а конфронтация. Спор. Единият казва какво мисли и си посочва аргументите. Другият прави същото. И така – докато се намери решение: или единият оборва другия, или и двамата възприемат по нещо от чуждото мнение, като реформират донякъде своето.
Това е същото, с което започнах предишния си дълъг постинг. Така прави по принцип Робин, например – у него градската култура си личи, макар и с пролетарски привкус в последните години.
Ето – твърдят, че сериозните учени у нас не обръщали внимание на фантастиката. Не е вярно – казвам. Боян Биолчев, Огнян Сапарев и Елка Константинова забравихте ли ги? Ами ако професорите не са учени, то кой е? Ето го факта, с който се аргументирам. А Вашия?
Някой бил обвинил критика си в незнание… Кой, бе? Незнанието е много тежка болест на фендъма и на обществото изобщо, но досега не съм видял някой да нарочи критика за незнаещ. Може и да греша, но посочете ми примери – дайте ми факта.
Селянинът обаче не е научен да търси и намира факти и сам да борави с тях. Научен е на конформизъм – и веднъж въприел чуждо мнение като свое, после не знае какво да прави с него в случай на спор. Ей го на – Копо. И се получава картинката – аз давам и очаквам факти, но насреща ми излизат с убеждения. Но не по въпроса, а междуличностни. Е, няма да се разберем и това е! Остава му или да се позове общественото мнение – на това, което “всички знаят”, или да излъже. Копо направи и двете. Страшно ми е интересно: когато казва, че съм обявил таласъмията за престижен конкурс, след като съм го спечелил – СЪЗНАТЕЛНО ли лъже или НАИСТИНА е останал с такова впечатление? Защото го направих преди да го спечеля. Публично. Във вестник с двестахиляден тираж. Който беше постнат и в този форум в деня, в който излезе.
Ако Копо лъже съзнателно – ясно: обикновена форумна лъжа – до утре всички ще я забравят.
Ситуацията обаче става много по-пикантна, ако Копо НАИСТИНА вярва в това. Сещате ли се защо?
Селската общност е много по-сплотена от градската, но затова пък градската култура превъзхожда селската със светлинни години. Почти всички достижения на културата, изкуството и науката, почти всички открития са постигнати именно в градовете. Почти – защото има и такива, постигнати в селата. Има – но те никога не хващат дикиш в селата – именно заради всесилното обществено мнение. Сещам се за някои от тях: селският лекар Роберт Кох открил туберкулозния бацил. Присмели му се – как можело нещо, толкова малко, че да не се вижда, да събори голям човек. Друг селски лекар – Едуард Дженер – открил ваксинация против едрата шарка. За което замалко не платил с живота си – искал да инжектира едра шарка на малки деца. В последния момент успял да избяга – тълпата вече била нахлула в къщата му и а-ха да го линчува. Българският овчар Иван Раев открил първото в света лечение на паркинсона – с беладона. На този човек са построили паметник в двора на Хайделбергския университет. Но преди това съселяните му го изгонили – щото всички знаят, беладоната е много отровна и може да се използва много пестеливо и предимно външно само като добавка, за да засили някои отвари – как ще даваш само беладона на човек: нали ще го отровиш, бре, шарлатанин?...
А в по-широк план нещата стават и по-ужасни: Провинциалистът Улянов прочел нещо от друг един провинциалист – Маркс – и решил да го приложи на практика… за което половината свят още плаща. Селянинът Мао спретна от селянията цяла вътрешна политика и разхунвейбини цял Китай. А селянинът Салот Сар, по-популярен като Пол Пот, въпреки доста доброто си образование, си остана селянин. И изкла полвината си държава…
Това е то – селяндурът…
Простотата му понякога е и свещена, но простотията му – никога.
И ето – селянинът идва “у градо”, среща се с гражданина и установяват контакт. Те едва ли ще говорят за философия или физика на елементарните частици – темите са обичайни – футбол, семейство, деца, политика, някоя книга, дето и двамата са чели. Докато са на едно мнение – няма проблем – нишо, че всеки от тях го е формирал по коренно различен начин от другия. Проблемите започват при спор – защото тогава всеки се държи по начина, на който е научен: селянинът излага онова в вярва, а гражданинът – онова, в което са го убедили някакви факти: и ги посочва.
… и изведнъж селянинът попада в съвършено непозната за него ситуация, за която не е подготвен. Той е изслушал гражданина и за пръв път чул аргументация не с това какво говорят хората, а с факти от действителността.
Да не говорим, че селското мнение борави основно с абстрактни неопределености като добро-зло, хубаво-лошо, достойно-срамно, а градското - основно с по-точни: истина-лъжа, знам-не знам.
Тук за селянина има два варианта: както научен – конформистки да приеме мнението на гражданина. Но това става само в случай, че то въпреки разминаването, му се хареса – тоест: ако поне донякъде се вмести в категориите добро, хубаво, достойно и т. н.
Не се ли вмести обаче – остава другата възможност: да се оспори. Въпросът е “Как?” Селянинът е видял фактите на събеседника си, уверил се е, че май са верни, но хем не му харесва извода от тях, хем не е научен да основава своето мнението на факти – понякога даже наопаки: научен е да ги игнорира. Затова и не умее да ги търси. А за да опита да ги потърси, му трябват познания, трябва му богата обща култура, каквато до този момент не му е била нужна (затова обикновено даже и да има някаква такава – тя не изобщо може да се мери с тази на гражданина): не му се е налагало да отстоява мнението си – защото то не негово, а чуждо. Обществено.
Затова най-често първосигналната му реакция е да се ядоса на събеседника си – също като на село. И да се опита да го постави в изолация – пак като на село: „Не ща да те зная, не ща да говоря с тебе!” (Че как ще иска – нали оня ще го разбие с факти? Кат’ маче у дерек!)
И почва да си измисля „фактите”. Е, да ама не е научен да мисли и мисленето със собствената си глава не е от силните му качества – затова и хитруванията му са плитки. Селски: Това го видях еди кога си... Онова пък ми го каза на ухо баба ми.... Пред селяни номерът обикновено минава – там рядко се налага да лъжеш, защото и за това се иска някаква индивидуалност – затова направиш ли го, селяните трудно ще те хванат.
Е да, ама тоя насреща е гражданин и освен фактите, търси и техния източник... И колелото на лъжата се завърта: „Да видях еди какво си, ама него вече го няма. А пък баба ми – ами-и-и-и... тя почина.”
Да, пред селяни минава – ама тоя насреща е гражданин и се смее на селския му акъл...
И най-умното, което може да измисли селянинът в такава ситуация е… сетихте ли се? Правилно: да потърси общественото мнение. И тъй като напоследък градовете се напълниха със селяни – обикновено го намира. Разбира се – само сред себеподобни. Но това му вдъхва увереност – щом толкова много хора мислят като мен, значи съм прав! Тоест – за него фактите отново нямат значение. За него общественото мнение е най-надежната гаранция за правота. Какво от това, че някога всички са мислели Земята за плоска, нали? Помните ли Лилов на митингите на БСП – „Вижте колко сме много”! А за тая, дето я замустачи после Луканов, малко му е още десет пъти да го застрелят.
(А, не намесвайте Робин! Той е единственият с градска култура, който засега ми противостои. Е, той разбира се не може да посочи нито един факт за присъствие на авлии в българската митология, нито да назове даже едно място, дето да са чували за тях отпреди 2002 г. Но това не му е и необходимо, защото го прави не като убеден опонент, а като приятел на този, дето ги измисли. Всеки добър приятел на негово място би се държал така.)
Много градски хора се питат защо културата така западна, как така хората почнаха да псуват, откъде се взе тая простащина – и по улиците, и по телевизията, и по вестниците, и в песните… Елементарно, Уотсън – нахлуха селяните. Естествено, че ще псуват – я пак вижте “Под игото”.
Гражданите се питат що за родители могат да не знаят къде са децата им през нощта и се налага полицията да ги измъква от кръчми и вертепи, че да ги води у дома. Където бащата отдавна се е отнесъл в ракиеното си блаженство, а майката псува “тъпите ченгета”, щото я били събудили. Но такова е селското социално поведение: Пусни детето да ходи където си ще, селото не е голямо – няма да се загуби, пък и нека опознае махлите. И да закъснее, все някой съсед ще го упъти. Това не е мисъл – това е убеждение. И провинциалистът абсолютно несъзнателно, абсолютно машинално му се подчинява. Ама това вече не ти е селото, а МИЛИОНЕН ГРАД. Факт! Селянинът обаче не е научен да търси и намира факти и да борави с тях. Той не може даже да ги види, камо ли да ги оценява. Тъкмо ти ли, бе Алвине, провинциалист заблуден, се намери да разправяш каквото и да било за възпитание на деца?
Да, в тези условия има начин човекът с градска култура да се справи с цялата тая селяния. Даже два – ако броим и изхода да станеш като тях. Някои са го направили – така е по-лесно.
Има и друг начин – да приемеш, че псето не е в състояние да обиди човека. Може да заплаши здравето или живота му, за което обикновено умира “като куче”, но не и да го обиди. Просто защото стои много по-ниско от него. Много!
Често не стига и да си роден в града – ако те възпитават селяни, а ти не си мотивиран да се промениш – израстваш Като “градски” селянин. По-просто казано – пролетарий. Също са на малки общности и за тях се отнася почти горе-долу същото, каквото и за селянина.
Селянинът може да стане гражданин. Но не стига просто да заживее „у градо” – трябва да скъса със селския си начин на възприятие и социално поведение. Тоест – да се превъзпита сам. Някои го постигат. Но това е толкова трудно, че броят им е незначителен.
…
А сега – за Желю Желев. Селяните рядко се интересуват задълбочено от политика (абе те от какво ли, дето да не им носи видима материална полза, се интересуват задълбочено?). В тази област обикновено също им стига онова, дето “всички знаят” – че политиката е мръсна работа, която носи мръсни пари. Но тези мръсни пари се въртят в бизнес, който създава чисти работни места. Вашите. На които се получават чисти заплати. Вашите.
Та именно Желю Желев беше оня, дето още с първия си президентски указ отмени някогашното жителство. И ви пусна да клепате градската култура. Някои ще кажат – то така е по цивилизования свят. А всъщност не е точно така. Европейските страни имат силна социална политика и издържат милиони безработни. Срещал съм немци, белгийци, французи, дето са трето поколение безработни – и бащите и дядовците им не са имали работа. Но пичовете си почиват през лятото у нас на доста широка нога. Докато нашите провинциалисти не могат да си позволят да живеят в града без да работят. А работните им места са от парите на тая същата политика – дето е мръсна работа. Миналата година един смел журналист публикува разследването си, че около половината от фирмите, регистрирани в София-град имат някаква връзка с централната или местната власт. Половината от собствениците на фирми в София имат брат, сестра, син, дъщеря, зет, снаха, братовчед, баджанак, шурей, племенник, приятел, съсед, съученик, състудент, кум, кумец, девер, балдъза, етърва, чичо, стринка, леля, свако, любовница, съдружник и т. н. във властта – министър или заместник, влиятелен депутат или общински съветник, местен кмет, директор или друга важна особа от държавно ведомство. А всички тези фирми си имат работници. Така че тая мръсна политика създава работни места в София основно за вас, драги селяни.
Изходът се нарича финансова автономия на общините. С две думи – да се издържат сами – да внасят на държавата само дължимите държавни данъци, а не да внасят всичко в бюджета, а после да чакат субсидии от него. Бат Бойко веднъж се изцепи, че бил “за” – щото общината била внесла повече пари, отколкото после получила. После млъкна, де. И никога не го повтори – стана му неудобно, а и журналистите взеха да разпитват. Такава изцепка е много ефектна за такива, дето не се задълбочават. Виж – за другите… Защото престанат ли общините да внасят приходите си в държавния бюджета, няма да има толкова пари за държавни обществени поръчки на фирми от София . Оттам – приходите на общината от данъци намаляват. А самата София разбира какво значи безработица. Обяснявам като за пред селяни: има примерно обществена поръчка да построи някаква сграда за държавно учреждение и някоя фирма я спечелила. ОК, но сградата трябва да се проектира. Станаха две фирми. Но нали тия тухли, цимент, пясък – стрителят не си ги вади отзад: трябва да ги купи. Станаха три. Дограма – четвърта. Пета ще оборудва със санитарен фаянс. Шеста ще свърже сградата към водопроводната канализация, седма – към електрическата мрежа. Осма ще достави оборудване. Девета – офис консумативи. Десета ще снабдява с минерална вода. Единадесета – с кафеавтомати. Дванадесета ще поддържа компютрите и софтуера, тринадесета ще държи барчето… Всичко това става с обществени поръчки – а сградата е само една. Затова пък вижте колко фирми храни! Да не говорим, че обикновено те са повече – защото тоя, дето продава дограмата, също я купува отнякъде, доставчика на строителните материали не ги е произвел, а ги е купил, доставчика на компютри – също... и т. нататък. Повечето фирми в тази паяжина изобщо и хабер си нямат, че крайният потребител е държавата.
Изключи ли се обаче възможността държавата да прави отчисления от общинските бюджети за държавните си нужди – картинката се променя. Но я си представете примерно 30 или даже 20 процента по малко държавни обществени поръчки за строителство. Броят на фирмите намалява драстично. Едно държавно строителство по-малко – и 30-40 фирми не могат да се включат в играта. Още едно – още толкова. И така – примерно до 10. В много случаи играчите са едни и същи, така че приходите им от реализирани стоки и услуги намаляват. И какво се получава: По-малко пари – по-малко обществени поръчки. По-малко фирми-изпълнители. И подизпълнители. По-малко работници. По-ниско търсене на квартири. По-свито жилищно строителство. По-малко строители… и плочкаджии… И Алвин си купува еднопосочен билет за Смолян. А община Смолян също ще се издържа сама.
Всички европейски държави отдавна са въвели финансовата автономия на общините. Законът, който да я урежда, е сред задължителните закони, които България трябва да приеме. Такива са условията на ЕС.
И този път няма да могат да го усучат по килифарски, както е ставало с други закони: Инструкциите са пределно ясни: общините внасят в държавния бюджет САМО дължимите държавни данъци и НИЩО друго.
Остава само да чакаме какво ще стане със София...
Опасявам се обаче, че следващата дестинация, която селяните масово ще щурмуват, ще е Варна. Която обаче е много по-консервативен град от София и на пришълците ще им е мноооого по-некомфортно.
Мдааамммм… Ами на – ето ви я пълната дисекция на провинциалната селяндурщина. Червата й изкарахме. Могат да ме нарекат касапин, но не и да посочат която и да е от тия карантии, дето извадихме, дето да не е нейна. Могат да ме нарекат както си щат, но не и назоват поне един неверен факт от тия, дето съм ги изкарал на масата.
По-тъпите селяни като нищо сега могат и да се разпсуват. Ами давайте, попържайте, ругайте! Нишо ново – като на къра.
По-хитрите най-вероятно ще се държат “на висота” – т. е. пак ще си призовават духа на общественото мнение. И пак нищо ново.
Но нито първите, нито вторите ще изложат някакви сериозни факти. А вторите няма да отговарят на въпроси – как така ще отварят плевника: нали ще се види какво има там?...
Нервите ми издържаха. Дано вашите също да са издържали! Да се ровиш в данък обществено мнение, който покрива смърдящи дребни селски хитринки, простотия до шия и въпиющо невежество, е точно като дисекция на труп… Повръща ми се!
Но не ми пука какъв ще ме нарекат – общественото мнение не ме интересува. Имам си свое. Изградено на базата на факти, които познавам – затова и не се чудя с какво да го защитавам в спорове. То не е толкова непоклатимо, като това на средния селяндур. Но тъй като е изградено е върху факти, а не върху слухове, може да се реформира само при среща с по-убедителни факти. Имам и мненията на хора, които ценя и уважам. Също изградени върху факти.
За какво са ми папагалски повторени от провинциалисти чужди думи?
Si deus pro nobis, quis contra nos?
|
