Прехвалената мъченица... Или не. Любимата! Любимата жена, до която тъй често обичам да посядам, да я гушвам, да й шептя, да галя косите й.... Но най-много обичам да я оставям тя да ми шепти. Защото съм добър слушател. Или защото тя ме съжалява, а на мен ми става мило, че някой се е загрижил, че някой иска да ми прочете приказка или да ми попее малко... Или просто, защото тя ми казва онова, което сама искам да чуя... Болката... синдром на придобита имунна предостатъчност... Болката... онази доза хероин, която трябва да взема, за да се насладя на поредното парти, на поредния бал с маски... Болката... болката е просто поредния кръг отбелязан в ствола на дървото... Без този кръг то няма как да порасне с още една година... няма как да се разлистят листата му... няма как да цъфнат цветовете му... И без този кръг, то няма да е любимото ми красиво дърво... ще бъде просто едно изсъхнало дърво... или отсечен пън, на който можеш да поседнеш и да изпушиш една цигара или набързо да си нарисуваш нещо... Болката... Болката е само онова, което ми показва, че е отминала още една година от живота ми... Но най-вече ми показва, че животът ми още продължава... Утре ще завали дъжд и той ще напои корените на дървото. Утре дървото ще се разлисти отново, отново ще разцъфти и отново ще се изрисува следващия кръг... Нима това е повод за тъга?

Белезите и страхът... Нима ако се страхувам повече или по-малко това ще попречи на старостта да покрие лицето ми с мънички и досадни бразди? Страх ме е... Страхът и той посяда често на леглото ми... уж за да ми прави компания докато заспя... да ми донесе чаша вода, ако случайно се събудя през ноща... Страх ме е... Ала какво от това? Белезите... мисля, че ако не докосвам мечтите си, няма как да се опаря и няма как да се появят нови белези... А страхът? Нима той не оставя белези? Нима неговите белези са по-красиви? Нима неговите белези ухаят по-приятно? Нима неговите белези имат по-мек и топъл глас? Нима пеят по-хубави песни? Нима докосват по-нежно? Нима можеш да срещнеш очите им...

Зная само, че пак ще си легна тази вечер... пак ще прегърна болката си... пак ще заспя със страшната приказка на страха... Но повече от това зная, че пак ще се събудя... Утре... Ще има утре... И утре аз ще стана отново, за да погледна небето... и слънцето... и многобройните бели цветчета, покрили поляната пред блока ми... Утре ще има нова болка... и нов страх... И какво от това?