Видях, че на мен говориш.. то и на кой друг... тук няма никой...
Не, не спя. Ти пък! Кой спи? И защо да спи?!
Да сънувам? Не. Защо ми е да сънувам? И кой сън? Онзи със змиите ли?
Искам да сънувам онзи другия... който приличаше на детски приключенски филм... мда... Не съм ли ти го разказвала? Оня сън, с оная весела река и красива полянка и една голяма скала... Водата беше толкова бистра, и чиста, и студена... И така бързо тичаше надолу... А къде отиваше! Само ако знаеше за къде бърза, би се спряла, би се спряла съвсем за мъничко и би напълнила за нас онзи малък вир... Даа и там влизаме ние... Във вира. Аз и Ти. Но не плуваме. То как да плуваш в два на два! Само се държим за ръце, защото знаеш как е, когато във водата влязат хората... става мътна, камъните стават хлъзгави и нищо, ама нищо не се знае. Може да паднем. Само се държим за ръце. Аз те държа. И ти мен. За да не се подхлъзнем... И да не си счупим краката...
Ето това е. Е, може би мечтая, а не сънувам. То пък много важно дали е мечта или е сън!
Да живея? Да, живея. Ей тук. В един грозен сив блок на 13 етажа. Не, не! Не съм на 13-тия. Още по-зле. Защото съм никъде. Някъде между 13-тия и звездите.
Да ти подхвърля какво? Нямам нищо. Една мечта... за един сън.... Това е.

Искаш ли късче от нея? Ето... вземи...