Може би нито един херцог, дори нито един командир на Градската стража досега не е намирал в гардеробната си такова нещо, каквото сега беше оставено на леглото на Сам Ваймс. На почетното място беше един косер – полезен селскостопански инструмент. Предния ден той беше видял един-два такива понесени от селяните. Той си напомни, че „селскостопански инструмент” не значи че не е оръжие. Понякога те попадаха в ръцете на уличните банди, където бяха почти толкова страшни като трол с главоболие.
Следваше палката. Собствената палка на Ваймс, която камериерът му предвидливо беше взел със себе си. Разбира се по нея имаше сребърни инкрустации, понеже това беше церемониалната палка на Командира на Стражата, тъй че изобщо не беше оръжие, ама моля ви се, няма такова нещо. От друга страна Ваймс знаеше, че не е мандраджия, следователно щеше да му е малко трудничко да обясни, защо е помъкнал една стъпка дълга тел за рязане на сирене. Така че то щеше да си остане тук, но пък ще вземе косера. Че иначе бива ли човек като си минава през собствените си лозя или градини да не може да си подкастри някое-друго клонче? Ами тази купчина бамбук, която при разглеждане се оказа броня от отделни секции, както и тази крайно непригледна бамбукова каска? На леглото имаше бележка с почерка на Уиликинс: „Другарят на лесничея, командире. И ваш също!!!”
Ваймс изръмжа и прасна бронята с палката си. Нагръдникът се сви сякаш беше жив и палката отхвърча през стаята.
Е добре, учим се докато сме живи, помисли си Ваймс. Или по-скоро живи сме докато се учим. Той се промъкна надолу по стълбите и се разтвори в нощта… която беше като шахматна дъска от бели и черни петна. Беше забравил как е извън града, където пушеците, парите и мъглите обагряха света в хиляди оттенъци на сивото. В места като това пък нещата бяха черно-бели и, ако търсиш метафора, ето ти я направо пред очите ти.
Той знаеше пътя до хълма, нямаше как да го обърка човек. Луната го огряваше като че искаше да му облекчи задачата. Собствено земеделието тук свършваше. Нивята отстъпваха мястото си на прещипови храсталаци и на трева опасана от зайци до степен, че приличаше на сукно за билярдна маса… макар че предвид, че зайците правят и други неща освен да пасат, този билярд щеше да се играе с доста малки топчета. Зайци се пръснаха когато той се заизкачва, така че той се обезпокои, дали не вдига твърде много шум. Но пък това си беше неговата земя, така че това беше не друго, а тъкмо разходка в парка. И тъй, той продължи да върви малко по-наперено следвайки единствената пътека, докато не видя на лунната светлина бесилото.
Добре де, помисли си той, нали на картата си пише „Бесилния хълм”. Какво ли не са правили навремето, нали? А ето я и металната клетка, която да държи трупа изправен, така че на гарваните да не им се налага да се навеждат. Можеш да наречеш това добро старомодно правосъдие, ако искаш да посмразиш някое друго сърце. Купчина изгнили древни кости под бесилото свидетелстваше за ефикасността на старомодното правосъдие.
Ваймс долови с космите на врата си скришно движещ се нож.
Следващия момент Уиликинс се изправи и изискано изчетка калта от дрехите си.
- О, добра работа, сър! – каза той малко хрипливо поради недостига на въздух, - Виждам, че не мога да изляза на глава с вас, командире, - той замря, вдигна ръка към носа си и подуши, - Да му се натресе, сър! Дрехите ми са целите в кръв! Ама вие не ме намушкахте, сър, нали така? Вие само ме преметнахте и ме сритахте в топките, което, ако мога да спомена, сър, бе изпълнено най-майсторски.
Ваймс също подуши. Има си начин да се надуши кръв. Тя мирише на метал. Е, някои хора казват, че металът не миришел. Да ама мирише – на кръв.
- Навреме ли дойде тук? – попита той.
- Да, сър. И жива душа не видях, - Уиликинс клекна, - Нищичко не видях. И кръвта нямаше да я видя, ако вие не ме бяхте метнали право в нея. Всичко е плувнало в нея.
Ех да имах някой Игор подръка, помечта си Ваймс. Напоследък той оставяше криминологичните експертизи на експерти. От друга страна с времето човек си развива своя си криминология, така че покрай миризмата на кръв можеше да надуши още касапница и невероятни съвпадения. На село всеки вижда всичко. Джеферсън трябваше да се срещне с Ваймс, но се наблюдаваше видим недостиг на Джеферсън и страхотен достиг на кръв при забележимо отсъствие на труп. Умът на Ваймс методично обработи това. Разбира се, ако се приеме, че даден гражданин смята потайно да съобщи на полицай някаква тайна, то е напълно възможно някой друг да не иска въпросния гражданин да каже каквото и да е. И ако въпросният гражданин бъде намерен мъртъв, то въпросният полицай, за когото е известно, че по-рано се е поспречкал с него, може да бъде разглеждан като малко нещо заподозрян, предвид обстоятелствата. И като се вземат предвид обстоятелствата, ако някой наистина искаше да достави на Ваймс неприятности, този някой щеше да остави тук и трупа на ковача, нали така?
- Намерих, сър, - докладва Уиликинс и се изправи.
- Ти какво?
- Намерих нещо, сър, напипах го на земята, тъй да се каже.
- Но тук нали всичко е плувнало в кръв, бе човек!
Това май не смути Уиликинс.
- Не ми пука за кръвта, командире, особено ако не е моята, - след малко чегъртане се появи светлина: Уиликинс беше отворил вратичката на скришния фенер, който той връчи на Ваймс и в светлината му показа нещо малко, - Пръстен, сър. Като че направен от камък.
- Какво? Имаш предвид камък с дупка ли?
- Не, сър, - въздъхна Уиликинс, - полиран е перфектно. И в него има пръст. На мен ми прилича на гоблински.
Всичката тази кръв, мислеше си Ваймс. Отрязан пръст. Гоблините не са чак толкова големи. Някой си е сторил труда да се качи тук за да убие гоблин. Ами къде е останалото от него?
Теоретично лунната светлина може да помогне за огледа на местопрестъплението. Но лунната светлина е коварно нещо, хвърля сенки, където на сенките не им е мястото, а пък се вдига и вятър. С фенер или не, тук сега не можеше да се стори много.

Щорите бяха затворени и много малко светлина гореше още в „Гоблиновата глава”. Очевидно тук действаха лицензионни закони.1 Едно добро ченге винаги трябва да е готово да провери доколко те действат. Той заобиколи кръчмата и почука на дървения плъзгащ се капак на задната врата. След малко Джимини отвори капака и Ваймс пъхна ръка в прозорчето преди кръчмарят да може пак да затвори.
- Недейте, моля ви, ваша милост, че магистратите ще ми вземат червата за жартиери!
- Които не ще и дума, ще са много шик, - каза Ваймс, - но това няма да стане, защото гарантирам, че около една трета от постоянните ви клиенти все още се наливат с опияняващи течности тук, а вероятно поне един от магистратите ще е сред тях… Не, взимам си последните думи назад. Магистратите си се наливат вкъщи, където няма лицензионни закони. Нищо няма да кажа, но ще е лош ден за занаята, ако жаден полицай не може да изкрънка нещо за пийване нощем от бивш колега, - той хвърли няколко монети на малката полица от вътрешната страна на прозорчето и добави, - Това трябва да стигне за двойно бренди на моя човек, а пък за мен за адреса на господин Джеферсън.
- Знаете ли, не можете да се държите така с мен.
Ваймс се обърна към Уиликинс:
- Не мога ли?
- Понастоящем сме в земята на феодалните закони, командире, - отговори след като прочисти гърлото си джентълменът на служба при джентълмен, - Вие притежавате земята, върху която е това заведение, обаче той има права не по-слаби от вашите. Ако си е платил рентата, вие няма да можете дори да влезете в собствеността му без неговото разрешение.
- Откъде знаеш всичко това?
- Ами, командире, както знаете, навремето изкарах две ваканции в Тръшкалника, а каквото и да казват за пандиза, там е пълно с книги за законите, понеже престъпниците много си падат по внимателното четене на дребния шрифт в законодателството, просто в случай, че се окаже, че даряването на някой от конкурентната банда с бетонни ботуши и хвърлянето му в реката вземе че се окаже някак си законно. И това знание някак си ти остава в ума.
- Но аз сега разследвам тайнствено изчезване. Ковачът гореше от желание да ме види на хълма, но когато се занесох там, нямаше нищо освен купища кръв. Джеферсън искаше да ми каже нещо, а знаеш каква воня се носи от това за едно ченге, - „Макар че аз самият да не съм толкова сигурен”, добави си наум Ваймс, - Определено е гадна.
- Това не е моя работа, шефе, - сви рамене кръчмарят.
Ваймс хвана ръката му, преди онзи да може да я издърпа и го дръпна така, че лицето му заби в дървенията.
- Не ми шефкай. Нещо се случва тук, нещо нередно. Усещам го с ботушите си, а повярвай ми, по-чувствителни ботуши досега не си виждал. Който върти селската кръчма, той знае всичко. Аз го знам и ти също. Ако не си на моя страна, значи ми пречиш, а ти знаеш нещо, виждам го в очите ти. Ако се окаже, че си знаел нещо важно за ковача, направо си плачеш да си съобщник след инцидента, с бонус опция, ако се захвана здраво с този твой инцидент, и преди инцидента, което те оставя дълбоко затънал.
Джимини се заизмъква, но хватката на Ваймс беше стоманена.
- Твойта значка тук не важи, господин Ваймс, и ти го знаеш!
Ваймс долови леката интонация на страх в гласа на човека, но старите ченгета са корави. Ако не бяха корави нямаше да доживеят до старост.
- Този път ще ви пусна, господине, - Ваймс употреби полицейския код за „скапан задник”, - Мислите си, че на законно основание нямам на какво да стъпя. Дали е така или не, но моят човек тук не е полицай и не е свикнал да си върши работата чистичко като у нас в занаята, така че можете и вие да свършите без да имате на какво да стъпите, като примерно крака. Казвам ви го това като приятел. И двамата я знаем тази игра, нали? Изглежда сте работили в бара, когато е бил убит гоблинът, а?
- Не съм знаел, че е бил убит някакъв проклет гоблин, откъде накъде? Как мога да знам, когато това не се знае дали се е случило? Моят съвет, господине, - Джимини употреби същия код като одеве Ваймс, - е сутринта да се обърнете по случая към властите. Което ще рече към младия Ъпшот, който се мисли за ченге. Вижте, аз дойдох тук да си живея след пенсията, Ваймс, което включва да продължавам да живея. Не си пъхам носа в каквото не ме засяга. Знам, че има куп неща, които можете да сторите, но знам също, че няма да ги сторите, но просто за да не си тръгнете с празни ръце, Джетро живее, като всеки ковач, в центъра на селото точно срещу моравата. Живее там със старото си мамче, така че аз не бих я безпокоил по това време на нощта. А сега, господа, най-добре да си затварям кръчмата. Че не ща да нарушавам закона.
Плъзгащият се капак се затръшна и се чу резе плъзнало се на мястото му. След малко под осветения от времето възглас „Абе вие нямате ли си къщи където да си ходите?” се чу как входната врата се отвори и уличката се изпълни с мъже мъчещи се да накарат главите си да вървят в посоката, която са хванали краката им, или обратното.
В сенките в задния двор на кръчмата, където миришеше на прогнили бъчви, Уиликинс подметна:
- Бихте ли се обзаложили, дали вашият ковач си спинка в леглото тази нощ, сър?
- Не, - отговори Ваймс, - но тази работа вони. Мисля си, че имаме убийство, но нямам тяло, или във всеки случай не и цялото тяло., - продължи той, когато Уиликинс си отвори устата, след което той се ухили, - За да бъде един случай несъмнено убийство, Уиликинс, необходимо е да липсва нещо, без което наистина не може да се живее, като например глава. Добре де, кръвта също, но тя е трудно да се събере в тъмното, нали?
Те потеглиха за вкъщи и Ваймс добави:
- Но ако може да се каже нещо добро за мъртвите е, че те си остават мъртви, добре де, в повечето случаи, така че… е, това беше дълъг ден, и дълга разходка, а и старостта напредва, ясно ли е?
- Не е ясно като за външен наблюдател, сър, - отвърна лоялно Уиликинс.
Вратата им беше отворена от прозяващ се лакей и веднага след като той си тръгна, Уиликинс извади от джоба си вмирисания отрязан гоблински пръст и го остави на масата в салона.
- Няма много нещо в един гоблин, веднъж като се свърши с главата, както се казва. Вижте, ето го пръстена. Определено изглежда каменен. Виждате ли малкото синьо мънисто? Много добра изработка, като за гоблини.
- Животните не носят бижутерия, - отбеляза Ваймс, - Знаеш ли, Уиликинс, както съм казвал и преди, от теб ще излезе адски добро ченге, ако не беше фактът, че ще излезе и адски добър убиец.
- Като бях хлапе си мислих и за Убийците, сър, - ухили се Уиликинс, - но за нещастие не бях от правилната социална класа, а освен това те си имат правила., - той помогна на Ваймс да си свали сакото и продължи, - Улицата обаче няма правила, командире, освен едно единствено, а именно да оцелееш. А скъпия ми стар татко сигурно ще се обърне в гроба, ако изобщо си помисля да ставам ченге.
- Но аз си мислех, че не знаеш, кой е баща ти?
- Точно така, сър, но следва да се вземе предвид и факторът наследственост, - Уиликинс извади малка четчица и изчетка кално петънце от палтото преди да го окачи на закачалката и продължи, - От време на време усещам, че ми липсва родител и понякога се чудя, дали да не взема да ида до гробището на Малките Богове и да се провикна: „Тате, ще ставам ченге”, за да видя кой паметник ще се размърда, сър.
Човекът все така се хилеше. Ваймс се замисли, и то не за пръв път, че той е доста необичаен джентълмен като за служба на джентълмен, особено като се има предвид, че никой от тях двамата собствено не беше джентълмен.
- Уиликинс, честна дума, на твое място вместо това бих се разходил до Тръшкалника и бих го извикал в глинения ров до бесилото.
Уиликинс се ухили още по-широко:
- Благодаря ви, сър. Няма нужда да ви казвам, че това за мен значи много. Ако ме извините, сър, ще ида да оставя сакото си в пещта за отпадъци преди да си легна.

Сибил се обърна и измърмори нещо топло, когато Ваймс се мушна в леглото до нея. Денят беше дълъг и той изпадна в онзи розов полусъзнателен ступор, който е по-добър дори от съня, почти будейки се на всеки час, когато никой не биеше звънеца на улицата отвън да обяви, че всичко е наред.
Събуди се веднъж и от звука на тежка каруца трополяща по камъни. Както беше полу-заспал, подозрението го добуди и до останалата половина. Камъни ли? Та нали навсякъде около Имението всичко беше в проклетия му чакъл. Той отвори прозорец и се вгледа в каквото се виждаше на лунна светлина. Откъм хълмовете отекваше ехо. Няколкото мозъчни клетки на нощна смяна се зачудиха какви ли селскостопански дейности ще да се вършат нощем. Гъби ли отглеждат? Дали ряпата трябва да се внася на топло да не замръзне? Дали това е онова, на което му викат сеитбообращение? Тези мисли се разтапяха в сънения му мозък като зрънца захар в чаша чай, прокапвайки и проплъзвайки се от клетка на синапс та на невротрансмитер, докато не пристигнеха на рецептора, обозначен като „подозрителност”, който, ако видите медицинска диаграма на полицейски мозък, сигурно ще е доста голяма буца, малко по-обширна от тази обозначена като „способност да се разбират сложни думи”. И той си помисли: „А да, контрабанда!” и успокоен и изпълнен с надежди за бъдещето тихичко затвори прозореца и пак си легна.

Храната в Имението беше разкошна и изобилна и прочее (по много от всичко). Ваймс беше достатъчно голям да знае, че старшият персонал има право да яде остатъците и следователно се грижи винаги да има остатъци. Предвид това той си сипа на корем кеджери с пушена треска и изяде всичките четири резена бекон в чинията си. Сибил зацъка с език по този повод, но Ваймс изтъкна, че той нали в крайна сметка е на почивка, а като си на почивка не вършиш нещата както ги вършиш в другите дни. В отговор на което Сибил с криминологична прецизност отбеляза, че това би трябвало да се отнася и за полицейската работа, нали така, но Ваймс беше подготвен и каза, че ама разбира се, поради което той ще вземе Младия Сам на разходка до центъра на селото, където ще предаде подозренията си в ръцете на местния полицай.
- Ами добре тогава, - рече Сибил с подчертана интонация на неверие и добави, че той трябвало да вземе и Уиликинс със себе си.
Ето още една черта в жена му, която озадачаваше Ваймс до дън душа. Също както Сибил смяташе че Ноби Нобс, макар и да бил необработен диамант, бил добър стражар, тя си мислеше, че Ваймс ще е в по-голяма безопасност в компанията на мъж, който никога не излиза на улицата без оръжията си, и който веднъж е отворил шише бира със зъбите на един друг човек. И вярно си беше, но в същото време доста разстройващо.
Той чу звънеца на входната врата, чу как портиерът отвори, полугласния разговор последван от стъпки заобикалящи по чакълената пътека накъм задния вход на Имението. Това не беше важно, то беше само фонов шум, също както и когато лакеят дойде да прошепне нещо в ухото на Сибил. Чу я как казва:
- Какво? О, тогава мисля че е най-добре да го проводите тук, - след което вниманието му внезапно се възбуди, когато тя се обърна към него: - Това е местният полицай. Може ли да го посрещнеш в кабинета? Полицаите никога не си изтриват краката както трябва, особено ти, Сам.
Ваймс досега не беше виждал кабинета. Стаите в Имението комай нямаха свършване. Посредством указания от една от въртящите се слугини той пристигна в кабинета няколко секунди преди местният полицай да бъде въведен от лакей, който се мръщеше сякаш имаше работа с умрял плъх. Или поне това предположително беше местният полицай; приличаше по-скоро на сина на местния полицай. На седемнадесет години, прецени Ваймс, и вони на свине. Той си стоеше зяпнал, където го беше оставил лакеят.
- Мога ли да ви помогна с нещо, полицай? – попита той след някое време.
Младежът премигна:
- Ъ, със сър Самюъл Ваймс ли говоря?
- А вие кой сте? – това питане изглежда хвана младежа неподготвен, така че след някое време Ваймс се смили и му каза, - Виж, мойто момче, по устав първо ми казваш кой си ти, а след това ме питаш, дали аз съм аз, тъй да се каже. В крайна сметка, аз не знам кой си ти. Не носиш униформа, която да разпознавам, не си ми показал нито служебна карта нито значка, а и си нямаш шлем. Въпреки всичко аз ще приема, с цел да приключим този разговор преди време за обяд, че вие сте старшият полицай в тази околност, нали? Та как се казваш?
- Ъ… Ъпшот, сър, Фийни Ъпшот… ъ, старши полицай Ъпшот?
Ваймс се засрами от себе си, но това хлапе се представяше за полицейски служител, така че дори Ноби Нобс щеше да се засмее.
- Е добре, старши полицай Ъпшот, - каза той на глас, - аз съм сър Самюъл Ваймс, освен куп други неща, и тъкмо сега си мислех че трябва да си поговоря с вас.
- Ъ, това е добре, сър, защото аз тъкмо сега си мислих, че е време да ви арестувам по подозрение в причиняването на смъртта на Джетро Джеферсън, ковача.
Изражението на Ваймс не се промени. Е, и какво правим сега? Нищо – ето какво. Имаш право да мълчиш, както съм го казвал на стотици хора, знаейки каква тъпотия е това. А пък съм абсолютно сигурен в едно друго нещо – че определено не съм причинил нищо освен малко възпитателно въздействие върху проклетия му ковач, а следователно ще е много интересно да разбера, защо този пикльо си въобразява, че може да ме сгащи за тази работа.
Едно ченге винаги трябва да е готово да се учи, а Ваймс бе научил от лорд Ветинари, че никога не бива да реагираш на някоя забележка или ситуация без предварително да си решил точно какво възнамеряваш. Това имаше двойното предимство, хем да не кажеш или сториш нещо погрешно, хем значително да притесниш хората.
- Прощавайте за това, сър, но ми отне един час да изпъдя свинете и да направя ареста уютен, сър, там още мирише на дезинфектант, сър, и на свине, щом стана дума, но аз варосах стените и има стол и легло на което да можете да се свиете. О, и за да не ви доскучае, намерих списанието.
Той изгледа с надежда Ваймс, чието изражение не се промени, а само се калцира, но след надлежно дълго втренчване, Ваймс се поинтересува:
- Кое списание?
- А, сър? Не знаех, че има повече от едно. Винаги сме го имали. За свине е. Е, вече е малко поизтъркано, но свинете са си винаги свине.
Ваймс стана.
- Ще изляза да се поразходя, старши полицай. Ако желаете може да ме съпроводите.
- Съжалявам, сър, но аз ви арестувах!
- Не, мойто момче, не си, - отвърна Ваймс на път към входната врата.
- Но аз ясно ви казах, че съм ви арестувал, сър! - това беше почти хленч.
Ваймс отвори входната врата и заслиза по стълбището, а Фийни подтичваше след него. Двама-трима градинари, които иначе щяха да им обърнат гръб, при тази гледка се облегнаха на метлите си, очаквайки цирково представление.
- Какво да му се не види има на тебе, от което да видя, че си официално полицай? – запита през рамо Ваймс.
- Имам официалната палка, сър. Семейна реликва!
Сам Ваймс спря и се обърна.
- Е добре, момчето ми, щом като е официална, тогава най-добре дай да я видя, а? Хайде де, подай ми я.
Фийни стори както му беше казано. Това беше просто дребна тояга с думата „закон“ жигосана отгоре й, сигурно с ръжен. Добра тежест обаче. Ваймс я потупа по дланта си и каза:
- Ти ми даде да разбера, че си убеден, че съм вероятен убиец, и все пак ми връчи оръжието си! Не ти ли се струва неблагоразумно?
Ваймс видя как пейзажът профучава покрай него, докато самият той прелетя през терасата и се приземи по гръб в една цветна леха, където погледът му остана в небето. След малко в полезрението му изникна и загриженото лице на Фийни, малко възголемко.
- Прощавайте за това, господин командир. Лично аз в никой случай не бих ви навредил, обаче не исках да ви оставям с погрешно впечатление. Това движение в превод се казва „Един Мъж Горе После Долу Ужасно Съжалява“
Ваймс се загледа в отрязъка небе над очите му с необяснимо умиротворение.
- Виждате ли, - продължаваше момчето, - дядо ми работеше на големите кораби като млад, плавал е до Бханбхангдук и всичките останали земи, където народът е особен, а като се върнал, довел със себе си баба ми – Минг Чанг – а тя научи на това баща ми и мен, - той подсмъркна, - Тя почина преди няколко месеца, но поне научи майка ми също така и на готварство. Ку Че Ям все още е любимо лакомство тъдява, а разбира се, не е твърде трудно да се намерят съставките, както е близо до морето. Дрън Та Хън Мън не вирее много добре по тези места, но пък пакетираното Шас Трас Ням Хуа си расте отлично. А, цветът на лицето ви се възвръща, сър, както много се радвам да видя.
С болка във всичките си стави Ваймс се издърпа до що годе изправено положение.
- Друг път не прави т'ва, ясно?
- Ще се постарая да не го правя, сър, но вие сте арестуван, сър.
- Казах ти, млади момко, че не си ме арестувал правилно, - Ваймс се изправи на крака лекичко хъхрейки, - За да осъществи законен арест, арестуващият орган е длъжен физически да докосва заподозрения същевременно ясно произнасяйки думите „Вие сте арестуван“, ето така, макар че в този момент няма нужда да уточнявате причината, поради която заподозреният е заподозрян. Докато извършваш това… - тук Ваймс заби юмрук в слънчевия сплит на момчето толкова силно, че онзи се сви на две, - … си струва да внимаваш, което ще ти трябва, момчето ми, ако смяташ да арестуваш мен, което, трябва да отбележа, все още не си сторил, което е жалко, защото ако беше, сега щеше да имаш чистичко обвинение срещу мен за съпротива при арест, както и за нападение над служител на реда при изпълнение на служебния му дълг. При уговорката, че нищо в теб досега не ме води до заключението, че си наистина полицай.
Ваймс поседна на един подръчен (уви, близко под ръката) камък и загледа как Фийни започва да се разгъва.
- Аз съм Сам Ваймс, млади момко, така че не ми излизай на мен с тези самоделни шас-тряс гадости, разбрахме ли се?
Сега гласът на Фийни прозвуча като затихващо хъхрене:
- И един ден някой ще ви каже: „Знаете ли кой съм аз, бе полицай?“, на което вие ще отговорите: „Да, господине, или ако е такъв случаят, госпожо или госпожице, вие сте лицето, което в момента разпитвам във връзка със споменатото престъпление“, или подобна фраза, която не бива да включва изрази като „Ей сега ти таковах таковата“ или „Като ти фрасна една, само на важни клечици ще ми станеш“. Игнорирайте, но без да ги забравяте всички отправени към вас заплахи. Законът е един и неизменен. Него не го интересува кой е еди-кой-си, а понеже в момента вие в много съществен смисъл сте Закона, значи и вас не ви интересува.
Ваймс го зяпна с отворена уста, а Фийни продължи:
- Рядко получаваме тук „Вестника“, обаче преди година купих едни лекарства за свине, а те бяха завити във „Вестника“, та видях там вашето име, като говорихте какво е да бъдеш полицай. Накара ме да се почувствам много горд, сър.
Ваймс си спомняше онази реч. Трябваше да я напише за церемонията по завършването на някакви новообучени полицаи от Стражарското Училище. Беше загубил часове докато я докара, допълнително затруднен от факта, че за него всеки вид литература беше във всеки един смисъл затворена книга. Беше я показал на Сибил и я бе попитал, дали според нея да не намери някой, който да я поошлайфа, а тя го беше потупала по главата и казала:
- Не, скъпи, защото тогава ще изглежда като написана от някого за някого другиго, докато сега чистият Ваймс прозира оттук като сияен светлик.
Това доста го беше ободрило, понеже дотогава не му се беше случвало да е сияен светлик.
След малко обаче сърцето му посърна, когато потокът на мислите му беше прекъснат от много учтиво покашляне и гласа на Уиликинс:
- Извинете ме, командире, сметнах, че сега е тъкмо подходящото време да представя на младия джентълмен моите приятели господата Бърли и Силен-в-ръката. Лейди Сибил няма да е доволна да научи, че сте арестуван, сър. Опасявам се, че би могла да стане малко… язвителна, сър.
- Ти си един проклет глупак, бе човече! – възвърна гласа си Ваймс, - Остави тази проклетия! Как може да я държиш на толкова лек спусък? Остави я веднага!
Уиликинс мълчаливо остави бляскавия арбалет на парапета на стълбището като майка слагаща бебето си да спи. Чу се едно джънг и на петнадесетина метра нататък едно мушкато бе обезглавено. Това остана незабелязано от никого освен от мушкатото и от една дрипава фигура криеща се в рододендроните, която си каза „Закуска!“ но решително продължи да зяпа Ваймс.
Застиналата сцена на потрес бе прекъсната от лейди Сибил, която умееше да ходи много тихо като за толкова едра жена:
- Господа, какво става тук?
- Този младеж, твърдящ, че бил местният полицай, иска да ме задържи под стража по обвинение в убийство, миличка.
Между съпруг и съпруга бе разменен поглед, заслужаващ статуса на телепатия. Сибил изгледа строго Фийни:
- А, значи вие, предполагам, трябва да сте младият Ъпшот. С голяма мъка чух за смъртта на баща ви, а се надявам, че майка ви се оправя добре. Като момиче и ходих на гости. А път вие искате да арестувате мъжа ми, така ли?
Фийни облещил очи успя да продума само едно непрофесионално:
- Ами да, госпожо.
Сибил въздъхна и строго нареди:
- Е добре тогава, мога ли да се надявам, че това може да бъде направено без по-нататъшни поражения сред зеленчуците? – тя се обърна към Ваймс: - Той в затвора ли ще те води? – и после пак обърна вниманието си към Фийни: завалията сега гледаше в дулото на топ зареден с хилядагодишната самоувереност на висшата класа, - Той ще има нужда от чисти дрехи, полицай. Ако ми кажете, къде ще го отведете, а вие ще ми го кажете, аз лично ще занеса там подходяща премяна. Ще трябва ли да им пришия черните райета, или това се получава автоматично? И ще ви бъда много благодарна, ако той се върне по времето за чай, защото ние очакваме гости.
Лейди Сибил пристъпи крачка напред, а Фийни отстъпи крачка назад за да избегне яростта на надвисващия й бюст.
- Ще ми позволите ли, - продума тя, - да ви пожелая най-добър късмет във вашето начинание, млади момко. Защото ще ви трябва. А сега моля да ме извините. Ще трябва да вървя да говоря с готвачката.
Тя величествено се оттегли оставяйки не можещия да повярва Фийни зяпнал след нея. Тогава вратата, която тъкмо се беше затворила зад нея се отвори пак и тя рече:
- Вие все оче ли сте ерген, млади момко?
- Да, - измънка Фийни.
- В такъв случай сте поканен на чай, - каза ведро тя, - Ще дойдат някои млади дами, които са извънредно добра партия и съм сигурна, че ще бъдат много въодушевени да се срещнат с млад мъж, готов да танцува на самия ръб на пъкъла. Носи си шлема, Сам, в случай че има полицейска бруталност. Уиликинс, елате с мен. Искам да си поговоря с вас!
Ваймс остави тишината да смразява каквото има да се смразява. След твърде много такова смразяване, Фийни се обади:
- Съпругата ви е много забележителна жена, сър.
- Идея си нямаш, - кимна Ваймс, - А сега какво смятате да правите, господин старши полицай?
Хлапето се заколеба. Това е то Сибил. Само като ти говори спокойно и уверено, може да те накара да повярваш, че светът се е обърнал наопаки и се е стоварил на главата ти.
- Ами, сър, смятам, че трябва да ви отведа пред магистратите, нали?
Ваймс си отбеляза въпросителното знакче.
- Кой ти е началникът, Фийни?
- Гореспоменатите магистрати, сър.
Ваймс тръгна надолу по стълбището, а Фийни заподтичва подире му. Ваймс изчака докато момчето тръгна в пълен бегом и внезапно застина на място, така че Фийни се блъсна в него.
- Твоето началство е законът, старши полицай, и недей забравя това. Всъщност една от работите на съдебните власти е да не ти дават да го забравяш! Дал ли си клетва? Какво гласеше тя? На кого се закле?
- О, това си го спомням добре, сър. Тя беше към магистратите, сър.
- Тя… беше… към… кого? Заклел си се да се подчиняваш на магистратите? Те не могат да те накарат това!
Той се спря. Спомни си, че в провинцията винаги все някой те наблюдава, помисли си той, а сигурно и те подслушва. Фийни го гледаше шокиран, така че Ваймс каза:
- Отведи ме до ареста си, хлапе, и ме заключи там. А като си почнал, заключи и тебе с мен. Не припирай, не задавай въпроси и си затваряй устата, освен ако не искаш да си кажеш реплики от рода на „А сега ти се такова таковата, негодник мръсен.“ и прочий боклук от сорта. Защото, млади момко, сигурен съм, че някой здравата е загазил и съм сигурен, че този някой си ти. Ако имаш ей толкова акъл, ще си траеш и ще ме заведеш в ареста ти, нали така?
Ококорил очи, Фийни кимна.

Изкараха си една приятна разходка до ареста, който се оказа на едно кейче до реката. Наоколо се въргаляше всякакъв полу-мореплавателен боклук, какъвто може да очаква човек, а имаше и вдигащ се мост, изглежда за да позволява преминаването на по-големите гемии. Слънчице грееше и нищо не се случваше, по един такъв мързелив начин. А ето го и прословутия арест. Приличаше на гигантска каменна пиперница. По нея растеше някакво цъфнало увивно растение, а до вратата вързана с верига имаше огромна свиня. Като ги видя да идват, прасето се изправи на задни лапи и малко олюлявайки се запроси.
- Това е Тъпкачко, - представи го Фийни, - Баща му е глиган, а майката я хванала изненада. Виждате ли тези глиги? Никой не ми създава ядове щом заплаша, че ще отвържа Тъпкачко, нали така Тъпкачко?
Той се шмугна зад ареста и веднага се върна с кофа помия, в която Тъпкачко се опита да се зарови издавайки мощни удовлетворени звуци – също толкова мощни, като стана дума, колкото и глигите му. Ваймс тъкмо зяпаше последните, когато любезно изглеждаща жена с престилка излезе суетливо от покрита със слама къща, спря щом зърна Ваймс и приклекна в реверанс. След което погледна с надежда Фийни:
- Кой ще да е този фин джентълмен, сине?
- Това е командир Ваймс, мамо… Нали знаеш, херцогът.
Последва пауза в която жената очевидно гореше от желание да беше с по-добра рокля, прическа и обувки и да беше измила клозета, кухнята, килера, да беше прекопала градината, да беше боядисала предната врата и изчистила вътрешната страна на покрива. Ваймс предотврати изкопаването на дупка в земята от притесненото и връткане като протегна ръка с думите:
- Сам Ваймс, госпожо, много ми е драго да се запозная с вас, - но това само я накара да хукне в паника към къщата.
- Мама много си пада по аристокрацията, - сподели Фийни докато отключваше вратата на ареста с неправдоподобно голям ключ.
- Че защо? – искрено се шашна Ваймс.
В ареста беше относително уютно. Вярно, свинете бяха оставили след себе си уханна памет, но за едно момче от Анх-Морпорк това си се броеше за чист въздух. Фийни седна до него на прясноизстърганата пейка:
- Ами, сър, когато дядо ми е бил млад, лорд Рамкин му дал цял половин долар задето му е отворил портата, само за да мине на път за лов. Според татко дядо казвал: „Нито един от лицемерните тарикати дето не спират да дрънкат за правата на човека не ми е дал и четвърт фартинг, така че аз съм твърдо за лорд Рамкин, който ми даде цял половин долар докато беше киркан като фирка, а после като изтрезня изобщо не си го поиска обратно. Ей на това му викам аз джентълмен!“
Ваймс се сгърчи наум, знаейки че предполагаемо щедрият дърт пияница ще да е имал повече пари, отколкото може да си представи човек, а ето че един трудов човек най-мизерно е благодарен на стария майстор-пикльо за дребно подаяние. В душата си той се озъби на покойника. Но частицата от него, която от години бе женена за Сибил, му подшушна: „Но той не е бил длъжен да дава на човека каквото и да е, а в онези дни половин долар сигурно са били повече, отколкото онзи човечец е могъл да си представи!“. Веднъж Сибил при една от много редките им разправии, го бе изненадала като изтърси: „Добре, Сам, но семейството ми е пробило в живота, намерило е тъй да се каже първоначалния си капитал, чрез пиратство. Това трябва да ти хареса, Сам! Добър честен физически труд! И виж до къде доведе това! Твоят проблем, Сам Ваймс, е че си решен да водиш класова борба със самия себе си.“
- Нещо не е наред ли, командире? – обезпокои се Фийни.
- Нищо не е наред, - отсече Ваймс, - Първо на първо, никой полицай не се кълне във вярност на цивилните власти, а се кълне във вярност на закона. Е, политиците могат да променят закона и ако на ченгето не му изнася, може да напусне, но докато е на длъжност, неговата работа е да действа съобразно със закона, както е писано черно на бяло, - той се облегна на каменната стена, - Не може да се кълнеш да слушаш разни магистрати! Ще ми се да видя, под какво точно си се подписал…
Ваймс млъкна, защото малкият метален капак на вратата на ареста се плъзна настрани и разкри майката на Фийни, от притеснена по-притеснена.
- Аз направих Пат Ка Лап с червено цвекло и картофки, Фийни, ще има също и за херцога, ако той снизходително благоволи да се почерпи?
Ваймс се доближи до момчето и прошепна:
- Тя знае ли, че си ме арестувал?
Фийни потръпна.
- Не, и моля ви се сър, моля ви, недейте да и казвате, защото иначе повече никога няма да ме пусне вкъщи.
Ваймс отиде до вратата и каза в отвора:
- Вашето гостоприемство ще бъде чест за мен, госпожо Ъпшот.
От другата страна се чу притеснен кикот, след което майката на Фийни се окопити достатъчно да каже:
- Много съжалявам, че нямаме сребърни чинии, ваша светлост!
Вкъщи Ваймс и Сибил ядяха в прилични глинени съдини – евтини, практични и много лесни зза миене. На глас той рече:
- И аз също съжалявам, че нямате сребърни чинии, госпожо Ъпшот. Що не ви пратя един сервиз.
От другата страна на прозорчето се чу някаква топурдия, а по същото време Фийни възкликна:
- Моля? Да не сте полудели, сър?
Е, тови би помогнало, помисли си Ваймс.
- Проклетите му сребърни чинии в Имението ги имаме със стотици, момчето ми. Никаква файда от тях, храната в тях изстива и почерняват само да им обърнеш гръб. Май сме претрупани и със сребърни лъжици. Ще видя какво мога да направя.
- Не може ни сторите това, сър! Мама се страхува да държи ценни неща вкъщи!
- Имате ли много кражби в района, старши полицай? – Ваймс подчерта последните две думи.
Фийни отвори вратата, взе под ръка майка си, която изглежда беше зашеметена от изгледа да притежава сребърни прибори, и я подбутна накъм къщата, отвръщайки на Ваймс през рамото й:
- Не, сър, поради защото никой си няма нищо за крадене. Мама винаги ми е казвала, че с пари не можеш да си купиш щастие, сър.
Да, помисли си Ваймс, мойта майка също казваше така, но беше достатъчно доволна, когато и дадох първата си заплата, защото така можехме да ядем манджи с месо в тях, нищо че не знаехме от какво е месото. Това е то щастието, нали? Ум да ти зайде от лъжите, които сами си казваме…
Когато изчервената г-жа Ъпшот се оттегли да донесе манджата, Ваймс подметна:
- Между нас да си остане, старши полицай, но вярваш ли, че съм виновен в убийство?
- Не, сър! – незабавно ревна Фийни.
- Каза това твърде бързо, момко. Само да не ми кажеш, че това било инстинктът ти на ченге? Защото аз останах с впечатлението, че не си бил ченге задълго, а и докато си бил, не ти се е струпвала много работа. Не че съм специалист, но ми се струма, че свинете рядко се опитват да те лъжат.
Фийни си пое дълбоко дъх.
- Ами, сър, - разказа той спокойно, - дядо ми беше стар печен хитряга и можеше да чете хората като по книга. Та той ме вземаше на обиколка из околността, сър, да ме запознае с разни хора, а докато те минаваха покрай нас, ми разказваше разни неща за тях, като например за онзи мъж, който бил хванат in flagrante delicto с обикновена домашна птица…
Ваймс слушаше с отворена уста, как това розоволико гладкобузесто момче му говори за този мил благоуханен пейзаж сякаш го обитаваха дяволи от най-противния кръг на пъклото. Пред него се разкри криминална сводка като куп мръсно-премръсно бельо: никакви сериозни убийства, само гаднярщина, простотия и всичките престъпления на човешката немарливост и глупост. Естествено където има хора, има и престъпления. Просто това изглеждаше толкова не на място в този муден свят на широкине простори и пеещите птички. Но все пак той нали го беше подушил веднага щом стъпи тук, а сега направо затъна в него.
- Идва ти усещането, - продължаваше Фийни, - Така ми каза дядо ми де. Каза ми да си отварям очите и ушите и да държа под око всеки човек. Един полицай не може да е добър, ако някъде в него няма гаднярска жилка, която да ти каже да речем „Този човек крие нещо“ или „Този човек е много по-изплашен отколкото би трябвало“, или „Този пък се претрепва да се прави на непукист, защото отдолу е едно кълбо нерви“. Все ще ти се обади усещането.
Ваймс предпочете да прояви възхищение вместо потрес, но не и твърде силно възхищение:
- Хубаво, господин Фийни, като гледам, дядо ти и баща ти са го рекли съвсем правилно. Та значи предавам правилните сигнали, нали така?
- Съвсем не сър, нищо подобно, сър. Дядо ми и баща ми понякога ставаха такива. Напълно безизразни. Това притеснява хората., - изведнъж Фийни се вслуша в нещо и каза, - Един момент само, сър, мисля че си имаме малък проблем...
Вратата на ареста зейна с дрънчене когато старши полицай Ъпшот заобиколи ниската постройка. Нещо изквича и после изведнъж Ваймс, както си седеше кротичко вътре, се оказа затрупан с гоблини. Всъщност гоблинът беше само един, но като те спипат натясно и един гоблин е повече от достатъчен. Като начало страшно вонеше, и не беше само начало, защото не свършваше и като че пронизваше целия свят. И все пак не беше заради вонята, макар че небесата знаеха че те вонят с цялата смрад, която можеше да излъчи едно органично същество, но пък всеки вървял по улиците на Анх-Морпорк е повече или по-малко имунизиран към миризми, а в последно време се появи даже процъвтяващо тъй да се каже хоби – колекциониране на вони,2 а Дейв от „Карфичния и марков магазин на Дейв“ пак разшири афиша над дюкяна си. Не може да вкараш тази воня в бутилка (или в каквото там го вкарват колекционерите), защото своеобразният мирис на гоблин не е толкова миризма, колкото усещане, а именно усещането, че зъбният ти емайл се изпарява, а каквато и броня да носиш – скоростно ръждясва. Ваймс цапардоса нещото, но то се задържа с ръце и крака врещейки с нещо, което теоретично бе гласът му, но звучеше като чувал ореки по който подскачат с два крака. И все пак то не го нападаше – освен ако не го разглеждаш като биологично оръжие. То се беше вкопчило в него с краката си и размахваше ръце и Ваймс едва-едва спря Фийни да не го халоса с официалната си палка, защото, веднъж като се съсредоточиш, се забелязваше че гоблинът използва думи, които бяха: „Дивост! Дивост! Искаме само с правил дивост! Молим! Молим за с правил дивост! Да? С правил дивост!“
Фийни от своя страна крещеше:
- Смрадльо, келешче мръсно, казах ли ти аз, какво ще ти направя, ако пак те видя да крадеш от помията на прасетата? - той погледна към Ваймс като че за подкрепа, - От тях се хващат ужасни зарази, сър!
- Престани да подрипваш с това проклето оръжие, бе момче! – после Ваймс обърна поглед надолу към гоблина извиващ се в хватката му и му каза, - А пък ти, пикльо, спри тази патардия!
Стаичката се смълча, ако не се броят заглъхващите напъни „Ама те ядат собствените си бебета!“ от страна на Фийни и „С правил дивост!“ от гоблина простичко и точно наречен Смрадльо. Вече без паника гоблинът посочи с нокът лявата китка на Ваймс, погледна го в лицето и се примоли:
- С правил дивост?
Лапата го подръпна за крака.
- С правил дивост?
Съществото докуцука до вратата, погледна намръщения старши полицай и пак се обърна към Ваймс с изражение пронизващо лицето ти и произнесе много натъртено:
- С правил дивост? Господин Поо-лиц-аай?
Ваймс извади кутията си за енфие. Едно може да се каже за тази кафява работа: цялата церемония, през която трябва да минеш за да вземеш една щипка, ти дава повече време за мислене отколкото запалването на пура. Освен това привлича хорското внимание.
- Е значи, старши полицай, - рече той, - ето ви лице, искащо справедливост. Какво ще сторите по въпроса?
Фийни изглеждаше несигурен и потърси убежище в сигурните неща:
- Това е един мръсен гоблин!
- Често ли ги виждаш покрай ареста? – запази тона си мек Ваймс.
- Само Смрадльо, - Фийни изгледа накриво гоблина, който му изплези червейоподобния си език, - Винаги се мотае наоколо. Останалите знаят какво се случва, щом ги хванем да крадат по тези места!
Ваймс погледна гоблина и от пръв поглед разпозна зле зарастнал счупен крак. Той заобръща в пръстите си кутията от енфие без да поглежда младежа.
- Но сигурно един полицай би се зачудил, какво ще да се е случило, че окаяна твар като тази тук да иде право при закона и да рискува да бъде осакатена… отново?
Това беше скок в тъмното, но, пусто да опустее, той толкова често беше скачал така, че тъмното му беше като трамплин.
Под китката го засърбя. Той се опита да го пренебрегне, но само за миг пред него се яви прокапваща пещера и никаква друга мисъл освен ужасяваща безкрайна мъст. Той примигна, гоблинът пак го подръпна за ръкава, а Фийни започна да се ядосва.
- Не аз го направих! Нито съм го видял как се случи!
- Но знаеш, че се случва, нали?
И Ваймс пак си спомни мрака и жаждата за мъст, фактически самата мъст добила съзнателност и глад. А малкото келешче го докосна по тази ръка. Всичко се върна, а му се искаше да не беше, защото макар че всички ченгета трябва да имат в себе си по малко от злодея, никое ченге не бива да се разхожда с частица от демон във вид на татуировка.
Фийни поизгуби гнева си, защото сега го хвана страх.
- Епископ Жупел казва, че те са бесовски и безочливи твари, създадени като подигравка към човешкия род, - заяви той.
- Не знам за разните му там епископи, - каза Ваймс, - но тук става нещо, и ми се обажда усещането, заобажда ми се още откакто стъпих тук, и ми се обажда на моята земя. Чуй ме сега, старши полицай. Когато задържаш заподозрян, трябва да си сториш труда да го попиташ, дали го е направил, а ако той каже че не, да го питаш, дали може да докаже невинността си. Схващаш ли? Длъжен си да питаш. Ясно? А моите отговори са, в съответния ред, не по дяволите и да по дяволите!
Малката ръка с големите нокти пак задраска по ризата на Ваймс:
- С правил дивост?
Добре де, помисли си Ваймс, а пък си мислех, че бях мек с хлапето досега.
- Старши полицай, нещо не е наред и ти знаеш, че не е наред, а си сам-самичък, така че най-добре си привлечи на помощ някой, за който знаеш, че може да му се вярва. Накой като мен, примерно, в който случай аз ще съм заподозреният, който след като излезе под гаранция в размер едно пени, - тук Ваймс връчи на изумения Фийни наполовина корозирал меден диск, - е бил помолен да съдейства на вашето разследване и прочее. Което ще си е съвсем пригледно, направо кукличка и в съответствие със стандартната полицейска процедура, която, момчето ми, аз съм я писал, така че най-добре ми повярвай. Не че аз съм законът, никой полицай не е законът. Поличаят е само човек, но когато се събужда сутрин, законът му е будилникът. Досега бях мил и любезен с теб, но да не мислиш, че наистина ще взема да прекарам нощта в кочина? Време е да станеш истинско ченге, момко. Направи каквото трябва, пък бумащината я нагласи после, както правя аз, - Ваймс погледна надолу към настойчивия малък гоблин, - Добре де, Смрадльо, води.
- Но старата ми майчица тъкмо идва с обяда ви, господин командир! - изхленчи Фийни и Ваймс се поколеба. Не е работа да бъде разстройвана една стара майчица.
Време беше да се извади от нафталина херцогът. Обикновено Ваймс не прекланяше глава пред никого, но сега се поклони на госпожа Ъпшот, която насмалко не изпусна подноса си от екстатично смущение.
- Умирам от срам, скъпа ми госпожо Ъпшот, че се налага да ви моля да притоплите за мен за малко по-късно вашия Ку Че Ям, защото вашият син, гордост за униформата си и за отгледалите го родители, ме помоли да му съдействам в дело от значителна важност, което дело може да бъде поверено само на безукорно честен младеж, като това ваше момче.
Докато жената замалко не се разтопи от гордост и блаженство, Ваймс издърпа младежа навън.
- Сър, ястието се казва Пат Ка Лап. Само в неделя имаме Ку Че Ям. С пюре от моркови.
Ваймс се обърна и топло стисна ръката на г-жа Ъпшот с думите:
- Нямам търпение да го опитам малко по-късно, мила ми госпожо Ъпшот, но ако ме извините, синът ви е много стриктен в полицейските си задължения, както съм сигурен че добре знаете.

Полковник Чарлз Огъстъс Даймир още преди много време, с опита си на дългогодишен стратег, бе решил да остави Летиция да си я кара както тя си знае. Това му спестяваше куп неприятности и му позволяваше да си се ровичка в градината, да се грижи за драконите си и от време на време да ходи за пъстърва – занимание което той обичаше. Той вземаше под аренда половин миля от потока, но за нещастие в последно време му беше трудно да бяга достатъчно бързо. В днешни дни прекарваше много време в библиотеката работейки над втория том от мемоарите си, гледайки да не се пречка на жена си и да не се въвлича в нищо.
До този момент беше напълно доволен, че тя е поела поста председател на магистратите, защото така цели часове наред я нямаше вкъщи. Той никога не е бил от онези, дето мислят в категориите добро и зло или виновен и невинен. Той се беше научил да мисли в категориите нас и тях и убит и още не убит.
И следователно той не слушаше групата седнала край дългата маса от другата страна на библиотеката, разговайки тревожно, но не можеше да не дочуе по нещичко.
Тя беше подписала онзи проклет документ! Той трябваше да се опита да я разубеди, но нали знаеше как щеше да свърши това. Командир Ваймс! Добре де, според всички сведения човекът си е от припряните и може и да се е посбил с как-му-беше-името, ковача де, който по свой си начин беше свестен тип, малко гореща глава разбира се, но нали завчера беше направил адски добър драконски остен за напълно приемлива цена. А пък Ваймс? Не е убиец, това е сигурно. Тези неща се научаваш да ги разбираш в армията. Убийците не изкарват дълго. Виж, да убиваш по задължение беше съвсем друга работа. Летиция обаче беше послушала онзи непоносим адвокат и те всичките се бяха съгласили да подпишат просто защото оня мръсник Ръждю го беше поискал.
Той отвори броя на „Зъб и пламък“ за този месец. От време на време някой понижаваше глас, а той не можеше да не си помисли, че това е доста оскърбително, предвид че седиш в библиотеката на свой човек, особено пък без да си попитал за мнението на своя човек. Но той не протестираше. Отдавна се беше научил да не протестира, така че държеше погледа си фокусиран все така в притурката за пламеспирачните инкубатори, държейки я пред себе си като талисман срещу злото. Обаче сред думите, които не чу бяха:
- Той, разбира се, се ожени за нея само заради парите и, знаете ли, - това беше гласът на жена му.
- Аз пък чух, - последва друг глас, - че тя тогава била отчаяно зажадняла да се омъжиза когото и да е.
Чудновато острият тон на този глас разкриваше, че той беше на госпожица Пикингс, за която полковникът не можа да не отбележи докато се взираше навъсено в една реклама на цяла страница на асбестови драконарници, че самата тя изобщо не е бързала да си намери съпруг. Полковникът се придържаше към убеждението „живей и остави другите да живеят“, освен това, честно казано, ако на една мадама и се иска да ходи с друга мадама, която носи риза и врътовръзка, обяздва коне и има лице като булдог лочещ оцет от тръни, това си е напълно нейна си работа. В крайна сметка, каза си той, ами стария „Бифи“ Джексън“, а? Който всяка вечер в офицерската столова обличаше рокля и ползваше твърде цветист афтършейв като за свое момче, но призовеше ли го тръбата на бой, се сражаваше като същински демон. Чудно нещо е този свят.
Той пак се опита да намери докъде беше стигнал, но беше прекъснат от много преподобния Мишокър. Никога не се беше разбирал с падретата. Че за какво ли?
- Намирам за много подозрително, че семейство Рамкин са цъфнали тук след толкова години в града, а вие? Четох за Ваймс във вестниците. Той не е от хората за които да си помислиш, че просто така ще си вземе почивка.
- Според Гравидни го наричат „териерът на Ветинари“, - обади се Летиция.
От другата страна на масата съпругът й заби нос още по-дълбоко в списанието за да не се разкиска. Гравидни! Кой би нарекъл синчето си Гравидни? Не и който изобщо някога е развъждал дракони или риби, сто на сто. Естествено, съществува и такова нещо като речник, но старият лорд Ръждю не беше от хората, които биха отворили книга, ако може да не я отваря. Полковникът се помъчи да се потопи в една статия за лекуването на зигзагообразно гърло при по-стари самци, а жената на неговото сърце продължи:
- Е, на нас тук не ни трябват глупостите на Ветинари. Очевидно на негова милост му доставя немалко удоволствие да позволява на Ваймс да се изцепва посред дворците на могъщите. Очевидно Ваймс не почита висшестоящите. Всъщност тъкмо напротив. И по всичко изглежда, той е готов да нападне от засада един приличен трудов човек.
Чудна работа, помисли си полковникът, за пръв път да я чуя да нарече ковача иначе освен „проклетият досадник“. Струваше му се че разговорът около масата е натегнат като между новобранци в навечерието на първата им битка. Той си каза наум: „Значи вече има заповед за арест на командир Ваймс, героя от Кумската долина (ама адски добро изпълнение! Картинка! Мир в наше време между братята троли и братята джуджета и прочее. Крайно време беше! Че се нагледах на касапници.), а сега ще му съсипете професията и репутацията само защото онзи мазник с име като бременна жаба ви е подмамил да го сторите.“
- Доколкото разбирам насилието му е в природата, - каза, абе, как му беше името?
Във всеки случай калпав човек, поне според полковника. Купил си бе голяма вила до Нагорнище, от блюдолизците на Ръждю. Май никога не е работил нищо. Как му беше името, а да, Еджхил, хич не е човек на когото да вярваш колкото да му обърнеш гръб, нито колкото да стоиш с лице към него, те обаче и него го приеха в съзаклятието.
- И той е просто едно улично гаменче, а също и пияница! - възкликна Летиция, - Какво ще кажете за това?
Полковникът старателно си гледаше списанието, премълчавайки отговора си „На мен ми звучи направо прекрасно, скъпа моя. Когато аз се жених за теб, всичко което получих беше обещанието за половин дял в павильончето за риба с картофки на баща ти, и то когато изляза в отставка, а и това не получих.“
- Всеки знае, че родоначалникът на семейството му е убил крал, така че не виждам, как Ваймс би се притеслил от убийството на един ковач, - отбеляза достопочтеният Амброуз.
С този работата беше мътна. Имаше нещо общо с превози по море. Изпратен тук от града да се покрие заради нещо си свързано с някакво момиче. А полковникът, който имаше много време за мислене,3 преди време се зачуди, как в наше време с цялата му модерност някой може да бъде изгонен от града заради момиче. И инстинктът му подсказа, че сигурно става дума по-скоро за възрастта на момичето. След като известно време мътеше тази мисъл, полковникът писа на старата си дружка „През-ден-наряд“ Робинсън, който поназнайваше туй онуй за това онова, та малко по малко беше станал някаква политическа клечка в двореца. Та значи той отправи запитване, тъй да се каже, до другаря си, когото веднъж бе извлякъл в безопасност преметнат през седлото му преди клачските ятагани да го докопат, и получи в отговор кратка бележка с нищо повече от „Да, наистина, малолетна, потулено с големи разходи на средства.“ След което полковникът много се постара повече никога да не стиска ръката на копелето.
Щастливо не знаещ за мислите на полковника, достопочтеният Амброуз, който винаги изглеждаше възголям за дрехите си (дрехи по мода по-подхождаща за някой двадесетина години по-млад от него) се подсмихна злорадно:
- Откровено казано мисля, че правим само добро на света. Казват, че той покровителствал джуджета и всякакви други нисши форми на живот. От такъв като него човек може да очаква всичко!
Да, човек като теб може, добави наум полковникът.
- Но ние не сме сторили нищо лошо... Нали? - не се удържа госпожица Пикингс.
Полковникът обърна поредната страница и я изглади с армейска прецизност. Като си мислеше: „Ами да, всички вие прикривате контрабанда, стига само да я вършат правилните хора, тоест от своя приятелски кръг, а пък ако не са такива, ги глобявате яко. Прилагате един закон за бедните, а съвсем никакъв за богатите, миличка, защото бедните са толкова досадни.
Не щеш ли изведнъж усети, че го гледат. Ужасно нещо е това – брачната телепатия.
- Нищо лошо не се е случило, нали всички го правят, - каза жена му.
Главата и пак се обърна, когато съпругът и обърна още една страница вперил поглед в текста, а наум колкото се може по тихо мислейки си: „А да не говорим за онзи... инцидент преди няколко години. Лоша работа. Много лоша. Не е добре бебета от който и да е вид да бъдат отнемани от майките им. Лоша, ама лоша работа. И всичките го знаете и то ви тормози, и правилно че ви тормози.
Стаята пак се смълча за миг, след което госпожа полковничката продължи:
- Няма да има никакви проблеми. Младият лорд Ръждю ми обеща, че няма. В крайна сметка ние сме в правото си.
- Според мен виновен е онзи жалък ковач, - обади се г-ца Пикингс, - Той не престава на напомня всичко онова на хората, той и онази проклета драскачка.
- Нямам представа за какво говорите, г-це Пикингс, - засуети се г-жа полковничката, - Нищо незаконно не се е случвало тук, - главата й пак се извъртя към мъжа й и тя попита остро, - Ти добре ли си, скъпи?
За миг той изглеждаше, като че отговорът е „не“, но после полковникът се окопити и отвърна:
- А, да, мила. Всичко си ми е наред. Всичко.
Но мислите му продължиха: „Ти си съучастничка в, няма как да го кажа по-меко, циничен опит да се съсипе кариерата на един много добър човек.“
- Чух те да кашляш, - това прозвуча като обвинение.
- А, просто е малко прашно или нещо такова, скъпа, иначе съм си наред. Съвсем наред, - и тогава той стовари списанието върху масата, изправи се и заговори, - Още когато бях само курсант, скъпа, едно от първите неща които научих, мила моя, беше никога да не си издавам позицията с безразборна стрелба. Мисля, че знам що за човек е този ваш командир Ваймс. Младият лорд Ръждю може и да е в безопасност, с всичките му пари и връзки, но много се съмнявам, че това важи и за вас. Кой знае, какво щеше да стане, ако не бяхте припирали толкова. Че какво толкова, някаква си контрабанда? А вие взехте и дръпнахте дракона за опашката и страшно го ядосахте!
Когато жена му възстанови дар-слово, тя възкликна:
- Как смееш, Чарлз!
- О, колко му е да смея, скъпа, - усмихна се радостно полковникът, - Мъничко контрабанда може и да е дребна работа, но не и когато се предполага, че отговаряш за спазването на закона. Изумително, как никой от вас не го е схванал това. Ако ви е останал някакъв ум, дами и господа, без никакво отлагане ще обясните на негова светлост цялата злощастна афера с гоблините. В крайна сметка нали вашето приятелче Гравидни я извъртя. Единственият ви дребен проблем е, че вие му позволихте да стори това, доколкото си спомням, без нито думичка против.
- Но то не беше незаконно, - отвърна хладно жена му.
Мъжът и не помръдна, но в някакъв неизразим смисъл изведнъж като че се извиси.
- Мисля, че нещата малко се пообъркаха. Вие, виждате ли, мислехте за нещата като законни или незаконни. Е, аз съм само един военен, и то не особено добър, но според мен вие толкова се грижехте за законното и незаконното, че изобщо не помислихте дали то е редно или не. А сега, ако ме извините, ще ида до кръчмата.
- Но, съкпи, - каза на автомат жена му, - нали знаеш, че с пиенето не се понасяте.
Полковникът целият разцъфна в усмивка.
- Тази вечер възнамерявам да си оправя отношенията с пиенето и да стигнем до пълно разбирателство.
Останалите магистрати обърнаха погледи към г-жа полковничката, която гледаше мъжа си на кръв.
- По-късно ще си поговоря с теб още за това, Чарлз, - изръмжа тя.
За нейна изненада усмивката му не помръкна.
- Да, мила, подозирам, че ще е така, но май ще излезе, че няма да те слушам. Приятна вечер на всички ви.
Със щракане вратата се затвори след него. Трябваше да е трясък, но някои врати изобщо не разбират какво изисква моментът.