Гоблинът вече беше потеглил без да се помайва куцукайки с подвеждаща пъргавина. За изненада на Ваймс на Фийни му дойде тежко кросчето до (тук Ваймс хич не се изненада) Бесилния хълм. Момчето се беше задъхало. Сигурно не трябва да си чак толкова бърз за да хванеш някое заблудено прасе, обаче се налага да си наистина много бърз за да настигнеш някой млад трол надрусал се до розови зайчета със скалорез, а трябва и бая издръжливост да го заловиш и да му щракнеш белезниците преди той да се освести достатъчно че да ти отвинти главата. В провинцията поддържането на реда явно беше много различно.
В провинцията винаги някой те наблюдава, мислеше си той докато бързаше след Смрадльо. Е вярно, в града също винаги някой те наблюдава, но то е най-вече с надеждата да съпукясаш, та да може да ти гепят портмонето. В града не се интересуват от теб. Тук обаче му се струваше че усеща върху си множество очи. Може и да са принадлежали на катерици или язовци или каквито и проклетии Ваймс беше чул нощес (кой знае, може пък да бяха горили).
Не че имаше представа, какво ще види, но определено не беше очаквал да завари върха целия в боядисани жълто въжета. На тях обаче той им отдели само периферно внимание. С гръб към едно от дърветата и много намръщени клечаха три гоблина. Един от тях се изправи, с което докара главата си, а значи и очите си на нивото някъде на слабините на Ваймс, което изобщо не е добра позиция. Той вдигна сбръчкана ръка и рече:
- Ваймс? Дръж!
Ваймс изгледа ръката след което се спогледа с Фийни.
- Какво има предвид под „Дръж“?
- Никога не съм бил сигурен, - отговори Фийни, - Нещо като „приятен ден“, струва ми се, само че на гоблински.
- Ваймс! – продължи старият гоблин, - Казва, че ти Поо-лиц-аай. Че голям поо-лиц-аай! Щом поо-лиц-аай, тогава с правил дивост! Но с правил дивост няма! А щом мрак вътре в мрак! Мрак движи! Мрак трябва идва, Ваймс! Мрак надига! С правил дивост!
Ваймс нямаше представа за пола на говорещия, нито дори за възрастта му. Облеклото не помагаше да ги различиш: гоблините очевидно носеха каквото и да успеят да навържат по себе си. Спътниците на говорещия наблюдаваха без да мигат. Имаха каменни брадви – кремъчни, гадно оръжие, но се затъпява след два-три удара. Което не е утешение, когато ти шурне кръвчицата от врата. Той беше чувал също, че те се бият като бесни. И какво още казваха? А да, каквото и да правиш, не им давай да те одраскат…
- Справедливост ли искате? Справедливост, ама за какво?
Говорителят на гоблините му хвърли един поглед и каза:
- Идва с мен, поо-лиц-аай, - думите му се изляха като проклятие или най-малкото като заплаха.
Говорителят се обърна и тържествено заслиза по другата страна на възвишението. Останалите три гоблина, включително този когото Ваймс знаеше под името Смрадльо, не помръднаха.
- Това може да е капан, сър, - прошепна Фийни.
- Тъй ли мислиш, а? - Ваймс изви очи и се ухили, - А пък аз да си помисля, че може би ще е покана за цирково представление с участието на Изумителните Бонко и Дорис, Братята със сгъваемите едноколесни колела и с Котарака Фидо. Какви са тези жълти въжета, господин Ъпшот?
- Полицейски кордон, сър. Мама ми ги изплете.
- А да, виждам че е вмъкнала и думичката „ПУЛИЦЯ“ в черно няколко пъти.
- Да, сър, прощавайте за правописа, сър, - избълва Фийни, очевидно смутен от погледите наоколо, - По земята беше пълно с кръв, сър, така че аз изчоплих малко и я събрах в един буркан, просто за всеки случай.
Ваймс не обърна внимание на това, защото двамата гоблини стражи се заразгъваха и заизправяха. Смрадльо подкани с жест Ваймс да върви пред него. Ваймс поклати глава, скръсти ръце и се обърна към Фийни:
- Да ви кажа ли, какво си мислите, г-н Ъпшот? Действахте според получената от вас информация, нали? А чухте, че ковачът и аз бяхме замесени в юмручен бой до кръчмата вчера, което си е вярно. Не ще и дума, чухте също, че след някое време някой е дочул разговор, в който той се уговаря с мен да се срещнем на това място, нали? Не си прави труда да отговаряш, виждам го по лицето ти. Още не си го докарал докрай безизразието на ченгето. Изчезнал ли е г-н Джеферсън?
- Да, господин Ваймс, - предаде се Фийни.
Той не беше заслужил (или пък може би беше) това как му се нахвърли Ваймс:
- Няма да ми казваш „господин Ваймс“, хлапе, това не си го заслужил. Ти ще ме наричаш „сър“, или „господин командир“, или даже „ваша светлост“, ако си толкова тъп за това последното, ясно? Аз можех да пратя ковача да си ходи с една особена походка, ако го бях поискал. Той е едър мъжага, но не е уличен боец. Обаче му дадох да си изпусне парата и да се умири без да изгуби лице. Да, той каза, че искал да се види с мен тук миналата нощ. Когато пристигнах, със свидетел, по земята имаше кръв, за която гарантирам че е гоблинска, а сто на сто нямаше и следа от никакъв ковач. Твоят случай срещу мен, като дойде у нас, беше смешен до втрисане, а и сега е все така смешен. Въпроси?
- Не, сър, съжалявам, сър, - сведе поглед Фийни.
- Добре, радвам се. Мисли за това като за обучение, момчето ми, а няма да ти струва и пени. А сега тези гоблини май искат да ги последваме и аз възнамерявам да ги последвам, а възнамерявам също и ти да дойдеш с мен, ясно?
Ваймс погледна към Смрадльо и двамата гоблини стражи. Една брадва бе размахана без много хъс, показвайки, че наистина трябва да се върви. Те потеглиха и се усещаше как омърлушеният Фийни се мъчи да бъде смел, но излъчваше нервност.
- Те няма да ни докоснат, хлапе, първо защото ако смятаха да го сторят, вече щяха да са го сторили, а второ, защото искат нещо от мен.
Фийни се приближи още до него:
- И какво може да е това нещо, сър?
- Справедливост, - отговори Ваймс, - И май имам предчувствие, какво ще да значи това.

Понякога хората питаха командир Ваймс, защо сержант Колън и ефрейтор Нобс все още са на почит (доколкото изобщо има такава) в съвременната Анх-Морпоркска Градска стража, при условие, че от време на време се налага Ноби да бъде обръщан с главата надолу и изтръскван за да бъдат възвърнати разни дреболии принадлежащи на други лица, а пък Фред Колън беше развил способността да си изкара обиколката със затворени очи и да успее все така хъркайки да се върне в Псевдополис Ярд, понякога с графити надраскани по бронята му.
За пред лорд Ветинари командир Ваймс си беше изградил три оправдания. Първо, че и двамата обладават със завидни познания за града и неговите обитатели, официални и не чак толкова, в което съперничеха с познанията на самия Ваймс. На второ място бе традиционният уринарен аргумент: А именно, че по-добре да са вътре и да пикаят навън, отколкото да са отвън и да пикаят вътре.
И не на последно място (ама хич не на последно), те бяха късметлии. Купища престъпления бяха разкрити заради неща паднали върху им, или опитали се да ги претрепят, или заради неща, в които те се бяха спънали, или са били намерени плуващи в манджата им, а в един отделен случай си бяха снесли яйцата в носа на Ноби.
И така, днес който и бог или някаква друга сила да ги е държала за свои пионки, бе насочила стъпките им към ъгъла на Евтина и Римувана улица, по-точно към уханния Специализиран магазин на Улавърфорс Акъл.1
Сержант Колън и ефрейтор Нобс, както е обичайно за полицаите, влязоха в сградата през задния вход и бяха поздравени от г-н Акъл с онази радостна, но леко натегната усмивка, с която търговецът посреща стари познати, за които си знае, че в крайна (или по-точно безкрайна) сметка ще купи стока с отстъпка сто процента.
- А, Фред, колко ми е драго да те видя! - рече той събуждайки мистичното си трето око, което бяха развили всички търговци, особено тези, виждащи как Ноби Нобс влиза в магазина им.
- Ами ние както си патрулирахме наоколо, Улавърфорс, та си помислих, що не мина да си взема тютюнец и да видя как я караш, с всичките тея нови данъци и прочее?
На сержанта му се наложи да повиши глас за да го чуят посред целия шум в мелницата за енфие и грохота от ръчните колички движещи се в неспирен поток през манифактурата. Редици от жени зад тезгяси пакетираха енфие, а ето го (тук той се наведе настрани за по-добър изглед) и цеха за производство на цигари в пълен ход.
Сержант Колън се вгледа по-внимателно. Полицаите обикновено правят така, защото винаги ще се намери нещо струващо си да се види. Разбира се понякога може да счетат за по-благоразумно да забравят (най-малкото официално) какво са видели. Г-н Акъл си имаше нова игла за вратовръзка, в която проблясваше елмаз. Обувките му също бяха безспорно нови, и то бутикови, доколкото Фред Колън можеше да отсъди, а чрез едно почти незабележимо подушване бе установено използването на, о да, „Cedar Fragrance Pour Hommes“ от Куирм, по AM$15 парчето.
- Как върви бизнеса? Новият данък изобщо удари ли ви? – подметна той.
Изражението на г-н Акъл преля в образ на трудов човек жестоко притиснат от машинациите на политиката и съдбата. Той скръбно поклати глава:
- Едва свързваме двата края, Фред. Късметлии сме ако изкараме ден да не сме на загуба.
О, и златен зъб значи, отбеляза си наум сержант Колън. За малко да го пропусна.
- Колко печално е това, Улавърфорс, скръбно и жално. Позволи ми да увелича печалбите ти, като похарча два долара за обичайните ми три унции вит тютюн.
Фред Колън извади портфейла си, а г-н Акъл го отказа укорително махайки с ръка. Такъв си беше ритуалът откакто съществуват търговци и полицаи, обряд позволяващ на света да продължава да светува. Той отряза от тютюненото въже навито върху мраморния му плот, бързо и майсторски го уви и, ей така между другото, бръкна под тезгяха и извади голяма пура, която подаде на сержанта.
- Що не пробваш една от тези красавици, Фред, току що пристигнала, вносна, произведена от плантацията специално за нашите най-скъпи клиенти. Не, не, аз черпя, настоявам, - добави той, докато Фред издаваше благодарни звуци, - Винаги ми е драго да видя Стражата тук, да знаете.
Всъщност, помисли си г-н Акъл, гледайки ги как си заминават, този път мина доста леко: тая твар Нобс само зяпаше и нищо повече.
- Опаричил се е нещо, - отбеляза Ноби Нобс, когато те закламбуцаха нататък по обиколката си, - Видя ли онова „Търсим персонал“ на прозореца им? А на тезгяха той пишеше ценоразпис. Сваляше цените! Трябва да са му дали много блага сделка онези от плантацията, друго няма да кажа.
Сержант Колън подуши голямата тлъста пура, по-тлъста от всичко което беше виждал досега, ухаеща толкова хубаво, че сигурно беше незаконно, и му се обади Нюхът – усещането че е навлязъл в нещо по-дълбоко отколкото изглежда, усещането, че само да дръпнеш нишката и ще излезе нещо голямо. Той повъртя пурата между пръстите си както беше виждал да правят познавачите. Всъщност, като става дума за тютюневи продукти, сержант Колън беше познавач само на другата страна на спектъра, където преобладаващият критерий е да е по-евтино. Откъде да знае табиетите с пурите човек, напълно доволен да си отреже малко тютюн за дъвчене? Та какво още беше видял да правят онези тузари? А да, като я повъртиш в пръстите си, вдигаш я до ухото си. Не че имаше и най-малката идея, защо да го прави, но все пак го направи.
И изпсува.
И падна като покосен…