На следващия ден Ваймс изведе малкото си момченце на риба. Донякъде го притесняваше пълното му невежество в това изкуство. На Младия Сам обаче май не му пукаше. Той си беше намерил рачило в щедрото изобилие на детската и сега го размяташе из плитчините, гонеше раци и понякога почти се вкоченясваше взирайки се в разни неща. Веднъж като му мина шока, Ваймс забеляза, че Младият Ваймс правеше това с преголямо удоволствие, а веднъж посочи на любящия си баща някакви гадинки в потока „като насекоми увити в дрехи от мънички камъчета”, което Ваймс след кратко разследване установи че си е самата истина. Така че Сам Ваймс остана от риболова по-доволен дори от сина си, на който всъщност, както сподели самият той на връщане за обяд, му се искало да види дали рибите пикаят - въпрос, която никога в целия му живот не бе занимавал Сам Ваймс, но очевидно бе от голяма важност за сина му. До такава степен, че по пътя за вкъщи трябваше да бъде възпиран от връщане до потока за да види, дали те ще излизат от водата да си свършат работата, защото иначе пфу каква гадост!
Сибил беше обещала на Младия Сам още едно ходене до стопанството следобеда, така че Ваймс беше оставен да върши собствената си работа, или по-скоро каквато там работа можеше да се намери за едно ченге по задрямалите дворища. Ваймс беше старо куче от улиците. И нямаше представа какво ще да е старо куче от дворищата, може би ще да включва претрепване на хермелини или други такива гадинки, или да можеш да познаеш дали нещото казало „му” е бик или крава без да се навеждаш под него.
Та значи, докато обхождаше просторните поля на изморените си крака, мечтаейки си да имаше малко паваж под нозете му, той пак усети онова смъдене. Същото, което изправя космите по тила на ченгето, когато рефлексите му подсказват, че се случва нещо, което не бива да се случва и което направо си проси да се стори нещо по въпроса.
Да но тук има и друго ченге, нали така, стар копой в пенсия, да обаче нали няма такова нещо като бивше ченге. Той се усмихна. Май беше време да се отбие по на приятелска чашка с г-н Джимини.
В „Гоблинската глава” по това време на деня нямаше клиенти освен постоянното присъствие на тройката на пейката отвън. Ваймс седна на бара с чаша от чукундур-бирата на г-жа Джимини и се наведе поверително към бармана:
- Та значи, г-н Джимини, какво има тука като за едно старо ченге?
Джимини отвори уста, но Ваймс го прекъсна:
- Палисандрова палка, Псевдополиската градска стража? Знам, че съм прав. То не е престъпление. То си е мечтата на ченгето, а как да не вземеш вярната палка със себе си, за да ти помага ако клиентът не държи на пиене и не разбира от намек, - Ваймс се облегна с лакът на барплота и забърника в една малка локвичка разлята бира, - Ти оставяш службата, да, обаче тя не ще да те остави, нали така? А пък ако въртиш кръчма, е, още повече не те оставя, понеже чуваш какво ли не, неща за които не правиш нищо, защото нали вече не си ченге, да ама все пак си. И то те човърка някъде в душата ти, че наоколо стават нередни неща. Дори и аз го усещам. Полицейски нюх. Надушвам го. През ботушите си го долавям. Шашми и лъжи, г-ни Джимини, шашми и лъжи.
Джимини подчертано избърса с кърпа разлятото и отговори като че ей така между другото:
-Знаете ли, командир Ваймс, тук на село нещата са различни. Хората си мислят, че в провинцията можеш да залегнеш. Да ама не. В града си само един от тълпата. А на село хората те гледат зорко докато си им пред очите, ако ще само щото им е скучно. Та както казахте, аз вече не съм ченге. Нямам си значка, а и ищях нямам. А сега, ако не възразявате, имам си работа за вършене. Ей скоро ще се напълни с клиенти. Внимавайте къде стъпвате, ваша светлост.
Ваймс обаче не го пусна да се измъкне:
- Интересна работа, г-н Джимини: знам че имате аренда за тази кръчма, ама колкото и да е странно, аз все пак съм ви хазяин. Извинявам се за което, но преди да дойда тук, разгледах картата и какво да видя: кръчма на земята ми, и вари го печи го, това значи че съм ви хазяин. Вярно, не е много републиканско от моя страна, но все пак се чудя, г-н Джимини, да не би на някои по тия места да не им се нрави чак толкова, че в това тихичко скривалище е цъфнал Командирът на Градската Стража, ммм? - а пред вътрешния му взор премина образът на бедния стар лорд Ръждю как най-простодушно му казва, че тук не се случвало нищо интересно за него.
Изражението на Джимини беше замръзнало, но Ваймс, познаващ добре тази игра, забеляза лекото потръпване, което дешифрирано означаваше: «Да, но аз няма да кажа нищо, а и никой няма да може да докаже, че съм премълчал нещо. Дори не и ти, приятелю.» По-нататъшното обсъждане по въпроса беше прекъснато от селскостопанските труженици започнали да влизат един по един да отпразнуват края на въпросния труд за този ден. Този път в очите им имаше по-малко подозрителност и те кимаха на Ваймс по пътя си за бара, така че той си седеше гушнал халбата си чукундуров сок с подправки и просто се наслаждаваше на мига. Който миг беше само един миг, докато в кръчмата не влезе с разпасана походка ковачът и не се завтече право към него.
- Седнал си на мойто място!
Ваймс се озърна. Беше седнал на пейка не отличаваща се по нищо от всички останали в помещението, но той допусна възможността да имаше нещо си там мистично в заеманата от него в момента, така че си взе чашата и се премести. И тъкмо да седне, ковачът пак се обади:
- И това място също е мое, чаткаш ли?
Майко мила, ето ти я увертюрата и началото на пиянски бой, а Ваймс в никой случай не беше начинаещ тук, докато ковачът го гледаше като че е петимен да цапардоса някого, и с голяма вероятност предполагащ, че от Ваймс би излязъл идеален кандидат.
Той усети лекичък натиск от собствения му месингов бокс в джоба му. Ваймс малко беше поспестил от истината, когато обеща на жена си, че няма да взема оръжия за отпуската си. Обаче имаше оправданието, че боксът е не толкова оръжие, колкото средство да подсигури оцеляването му. Можеше да се нарече защитно средство, нещо като щит, тъй да се каже, особено ако ти се наложи да предприемеш защитата още преди да те нападнат. Той се изправи.
- Господин Джетро, ще съм ви благодарен ако бъдете така добър да изберете, кой е вашият стол за тази вечер, благодаря ви предварително, след което възнамерявам да се насладя на питието си в мир.
Обаче който и да е казал, че благата дума укротявала гнева, никога не е работил в бар. Ковачът видимо повиши температурата си до приблизително тази на пещта си.
- Не съм ти аз никакъв Джетро, и дума да не става. Можеш да ме наричаш господин Джеферсън, чуваш ли?
- А ти можеш да ме наричаш Сам Ваймс.
Джеферсън много подчертано остави питието си на бара и се запъти към Ваймс.
- Знам си аз, как да те наричам, господинчо…
Ваймс усети гладкия метал на допълнителните си кокалчета, полирани от много години търкане в пръстите му, а да не споменаваме, и в някое друго чене. Когато той бръкна в джоба си, боксът почти сам скочи в ръката му.
- Да прощавате ваша светлост, - намеси се Джимини леко отблъсквайки Ваймс от пътя си и заговори на ковача, - Айде сега, Джетро, за кой ти е това, а?
- Ваша светлост ли? - криво се усмихна Джетро - Няма пък да ти казвам така! Няма да ти ближа ботушите като другите! Довтасваш тук, командориш всичко наред, като че ли всичко тук е твое! Това е то, нали? Всичко тук си е наистина твое! Всичките тези земи на един само човек! Не е редно това! Я ми кажи, как стана така? Хайде давай де, кажи ми!
- Е, не че съм експерт, - сви рамене Ваймс, - но както разбрах, предците на жена ми са се били с някого за имота.
Лицето на ковача грейна от злорадство и той хвърли настрана кожената си престилка.
- Ами хубаво тогава. Няма проблем. Така се правело значи, а? Става. Виж какво ще направя сега, аз ще се бия с теб за тези имоти, тук и сега. И да ти кажа ли какво ще направя? Ще се бия с теб с една ръка завързана зад гърба ми, понеже щото си малко по-нисък от мен.
Ваймс дочу тихичко изтропване на дърво зад себе си - звукът от един барман вадещ скришом две стъпки дълга палисандрова палка от уставното и място под бара. Джетро май също го беше чул, защото извика:
- А, без такива, Джим. Щото нали знаеш, че ще ти я измъкна от ръцете преди да се усетиш, а този път ще ти я завра където слънцето не свети.
Ваймс огледа остатъка от клиентелата, които забележително успяваха да наподобят каменни статуи.
- Виж, - каза той, - изобщо не ти е в интереса да се биеш с мен.
- Интересно ми е и още как! Ти сам си го каза. Някакъв там прадед е спечелил всичко това с бой, нал’тъй? Кой е казал, че трябвало да спрем дотук?
- Бърли и Силен-в-ръката, сър, - обади се учтив, но все пак мразовит глас из-зад мъжагата, за потрес на Ваймс този глас беше на Уиликинс, - Аз не съм жесток човек, сър, тоест няма да ви прострелям в корема, но пък ще ви накарам да осъзнаете, колко оптимистично сте взимали досега като даденост пръстите на краката си. Не, моля ви, не правете резки движения. Че арбалетите «Бърли и Силен-в-ръката» са известни с особено чувствителния си спусък.
Ваймс отново задиша, когато Джетро вдигна ръце. Някъде посред всичката ярост трябва да имаше останало зрънце самосъхранение. Все пак ковачът го изгледа на кръв и рече:
- Налага се да ни пази наемен убиец, а?
- Фактически, сър, - отвърна гладко Уиликинс, - длъжността ми при Командир Ваймс е джентълмен на служба при джентълмен, а арбалетът ми трябва, защото понякога чорапите му са доста буйни, - той хвърли един поглед на Ваймс и се поинтересува, - Някакви разпореждания, командире? - след което кресна, - Не мърдайте, господине, защото, доколкото знам, един ковач има нужда от две ръце за да работи, - той пак се обърна към Ваймс, - Извинете ме за намесата ми, командире, но познавам ги аз такива като него.
- Уиликинс, аз бих казал, че и ти си такъв като него.
- Да сър, благодаря ви сър, а аз не бих се доверил на мене си и ей за толкова, сър. Познавам аз изпечения гадняр, само като го погледна. Нали си имам огледало.
- А сега искам да оставиш тази проклетия, Уиликинс. Хората могат да пострадат! - рече официално Ваймс.
- Да, сър, точно това би била целта ми. Не бих могъл да се изправя пред нейна светлост, ако ви се случи нещо.
Ваймс обърна поглед отново към Джетро. Цирей за изрязване. Но и не можеше да вини момъка. Не че и той самият не беше мислел така, и то много пъти.
- Уиликинс, - разпореди се той, - моля, остави тази гадост бавно и внимателно и извади бележника си. Благодаря. А сега ще помоля да пишеш, диктувам: „Аз, Самюъл Ваймс, общо взето без да искам Дук на Анх, желая телом и дуком, ха-ха, да уредя нещата с моя приятел Джетро…” Как ти беше пълното име, Джетро?
- Виж сега, господинчо, няма да…
- Питах те за проклетото ти име, господинчо! Джимини, как му беше презимето?
- Джеферсън, - отговори кръчмарят стискайки палката си като дете плюшеното си мече, - Но вижте, ваша светлост, не може да…
Ваймс го пренебрегна и продължи:
- Та докъде бях стигнал? А да: „с моя приятел Джетро Джеферсън в приятелски честен бой за собствеността на Имението и околностите му, каквито и да са те, дявол да ги вземе, тоест да ги вземе този от нас, който пръв каже „предавам се”, а в случай че аз кажа горното, няма да последват никакъв вид санкции или репресии към приятеля ми Джетро, нито към моя служител Уиликинс, който ме умоляваше да не встъпвам в това дружеско юмручно съревнование.” Готов ли сте, Уиликинс? Давам ти даже извинителна бележка за невлизане в затвора за пред милейди, ако ме понасинят. А сега давай тук да подпиша.
Уиликинс с нежелание му предаде бележника с думите:
- Не мисля, че това ще свърши работа за пред милейди, сър. Вижте, не е редно херцозите да се… - гласът му повехна пред лицето (широко ухилено) на Ваймс.
- Щеше да кажеш, че не било редно херцозите да се бият, а Уиликинс? Е, ако щеше, аз пък щях да ти отговоря, че думата „херцог” абсолютно си значи, че от тях се очаква да се бият.
- Добре де, сър, - не мирясваше Уиликинс, - но може би ще е редно да го предупредите…?
Прекъснаха го обаче клиентите на кръчмата, които хукнаха презглава в селото и оставиха Джетро сам и в потрес. Полуобърнат към него, Ваймс се озърна назад към Уиликинс и подметна:
- Може би ще ти се стори, че си запалвам пура, Уиликинс, но в този случай, струва ми се, нещо ще да те е подвело зрението, разбрахме ли се?
- Да, и както стана дума, нещо и пооглушах временно, командире.
- Браво на тебе. А сега що не излезем навън където и въздухът е по-свеж и стъкларията е по-мълко?
Джетро изглеждаше като човек загубил почва под краката си, но още не разбрал как да падне.
Ваймс запали пура и се наслади, ако ще само за миг, на забранения плод. После предложи кутията на ковача, който отказа без думи.
- Много здравословно от твоя страна, - каза Ваймс, - Та значи, най-добре да ти кажа, че поне по веднъж седмично, дори и в наши дни, ми се налага да се бия с хора, опитващи се да ме убияг с какво ли не от мечове до столове, а в един отделен случай с много едра сьомга. Може и да не са искали точно да ме убият, но се опитваха да ми попречат да ги арестувам. И виж, - той посочи с ръка околността изобщо, - всичкото това… това де, се случи просто така, независимо дали го исках или не. По занаят аз съм просто ченге.
- Ъхъ, - изръмжа намръщено Джетро, - тъпкал си в лицата потиснатите народни маси!
Ваймс беше свикнал с такива неща, така че не го прие навътре:
- В наши дни не мога да тъпча хората в лицата, щото потискаторът ми пречи. Добре де, това не беше много смешно, признавам си.
Народът междувременно се стичаше пак към селската морава. Сред тях и жени и деца. Май клиентелата на кръчмата беше свикала всичко живо.
Ваймс се обърна към Джетро:
- По правилата на маркиз Фантайе ли ще го караме?
- Тея пък какво са? - попита ковачът махайки с ръка на прииждащите орди.
- Боксовите правила на маркиз Фантайе, - поясни Ваймс.
- Щом като са писани от маркиз, не ща и да чувам за тях!
Ваймс кимна.
- Уиликинс?
- Чух това, сър, го отбелязах в бележника си: „отказва Фантайе”.
- Е тогава, г-н Джеферсън, - рече Ваймс, - предлагам да помолим г-н Джимини да даде начало?
- Искам лакея ти да запише в книжката си, че мойто мамче няма да бъде изхвърлена от къщата си, каквото и да стане, разбрахме ли се?
- Дадено, - съгласи се Ваймс, - Уиликинс, моля ви запишете декларация, че старото мамче на г-н Джеферсън няма да бъде изхвърлена от къщата си, бита с тояги, окачена на позорен стълб, нито малтретирана по какъвто и да е друг начин, ясен ли съм?
Уиликинс, безуспешно мъчещ се да скрие усмивката си, наплюнчи молива и се захвана усърдно да пише. Ваймс, без толкова показност, си направи мислена бележка, гласяща: „Яростта на този момък изстива. Той се чуди, дали няма наистина да бъде претрепан. Още не съм отбелязал нито удар, дори не съм замахнал, а той вече се готви за най-лошото. Разбира се, правилното е да се готвиш за най-доброто.”
Тълпата нарастваше с всяка секунда. Докато Ваймс се озърташе, някакви хора се зададоха понесли много възрастен мъж върху дюшек, напредъкът им ускорен от насладата, с която той ги налагаше по задните части с бастуна си. От задните редове на навалицата майки вдигаха дечицата си да виждат по-добре, а, без някой да забележи, всеки човек беше въоръжен. Беше като селско въстание, само че без самото въстание и с много почтителни селяни. Мъжете козируваха, щом Ваймс погледнеше в тяхна посока, жените правеха реверанси или поне се поклащаха нагоре-надолу, смущаващо извън синхрон, като трепета на педалите на орган.
Джимини приближи Ваймс и ковача предпазливо и, съдейки по влажния блясък по лицето му, много разтревожен.
- Ами такова, господа, мен ако ме питате, аз най-добре да го разглеждам това като лекичка демонстрацийка на юмручен бой, дружеско съревнование по сила и ловкост, както кой ли не прави в летните вечери, а накрая всички си остават приятели, правилно? - погледът му беше умолителен, - А когато си го изкарате до насита, по една пълна халба ще чака всеки от вас на бара. Моля ви, само не чупете нищо, - той извади възголяма кърпа от джоба на жилетката си и я вдигна във въздуха, - Когато това докосне земята, господа…,- обяви той и се изнесе много чевръсто.
За миг парчето плат като че ли пренебрегна гравитацията, но в момента когато то докосна земята, Ваймс вече държеше в две ръце вдигнатия ботуш на ковача, наведе се към него и му каза много тихо:
- Малко подранихме, а? И какво спечелихме? Чуваш ли ги, как се кикотят? Този път, от мен да мине, ще ти се размине.
Той го блъсна пускайки му крака, от което Джетро залитна. Ваймс почувства известно удовлетворение, че мъжагата се изложи толкова рано, но ковачът се стегна и се втурна към него, но внезапно се спря, вероятно защото видя, че Ваймс му се хили.
- Правилен отговор, мойто момче, - ободри го Ваймс, - Току що си спести адска болка в неназоваемата ти работа.
Той сви юмруци, вдигна ги пред лицето си и подкани с лявата си ръка шашнатия си противник да приближи. Човекът му скочи замахвайки, но получи ритник в коляното, което го просна на земята. След което Ваймс го вдигна, което пак го просна на земята, но този път метафорично.
- Какво ли те накара да си въобразиш, че ще се боксирам, а? Това, което ние професионалистите наричаме подвеждащи движения, ето какво. Иска ти се да влезеш в клинч, а? На мен щеше да ми се иска, ако бях едър тип като теб, да ама на теб сега няма да ти стане, - Ваймс поклати скръбно глава, - Трябваше да се съгласиш на маркиз Фантайе. Струва ми се че на много гробове е издялано все това.
Той пафна едно хубаво с цигарата. Пепелта още не се беше оръсила. Вбесен до крайна степен Джетро се хвърли срещу Ваймс и получи лек удар в главата, едновременно с яко коляно в стомаха, което му изкара целия въздух. И се стовари на земята ведно с Ваймс в качеството му на диригент на целия оркестър. Ваймс се постара да се приземи отгоре, откъдето се наведе и прошепна в ухото на Джетро:
- Да видим сега, колко ти сече умът. Дали си мъж можещ да контролира нрава си? Щото ако не си, аз ще те разкрася с такъв нос, че ще трябва да си окачваш носната кърпичка на пръчка. Дори и за миг не си помисляй, че няма да съм способен да го направя. Но ми се струва на мен, че един ковач все ще знае кога да охлади метала, а пък аз ти давам шанса поне да стовариш херцога на земята пред всичките ти приятели. Така че сега ще станем и ще си стиснем ръцете като джентълмени, каквито и двамата не сме, а народът ще ни ръкопляска и ще отиде в кръчмата да се налива радостно с бира, с която аз ще ги черпя. Разбрахме ли се?
Последва задавено „Да” и Ваймс се изправи, хвана ръката на ковача и я вдигна високо, което причини леко объркване, но не задълго, понеже той провъзгласи:
- Сам Ваймс ви кани всичките на по едно питие в заведението на г-н Джимини!
И всички отметнаха недоумението за да сторят място за бира. Множеството се втурна към кръчмата и остави ковача и Ваймс сами, ако не се брои Уиликинс, който ако поискаше можеше забележително умело да не се брои.
- Ковачите трябва да разбират и от темперамент, - продължи Ваймс, когато народът се изнесе кръчмопосочно, - Понякога изстиналото е по-добре от горещото, и говоря не само за бира. Аз не знам нищичко за вас, г-н Джеферсън, но Градската Стража има нужда от хора, умеещи да се учат бързо и като гледам, скоро можете да се издигнете до сержант. А и като ковач ще сте ни от полза. Чудна работа, колко очукана може да стане бронята докато потъпкваш горките сиромаси.
Джетро сведе поглед към ботушите си:
- Добре де, можеш да ме биеш в честен бой, обаче това не значи че си прав, ясно? Изобщо не знаеш как е!
Откъм кръчмата се чуваха звуци на всенародно веселие. Ваймс се чудеше, колко ли оплетено ще излезе това дребно сборичкване. Той се обърна отново към ковача, който не беше помръднал.
- Чуй ме добре, бе смотан млад тъпунгер, аз не съм се родил със сребърна лъжица в устата! Като дете не съм виждал други лъжици, освен дървени, и само ако много ти провърви, в тях имаше ядлива храна. Аз бях улично хлапе, схващаш ли? Ако се бях изръсил тук, щеше да ми се стори самият рай, с храна припкаща към теб изпод всеки плет. Но станах ченге, защото плащаха, и попаднах на свестни ченгета, които ме научиха, какво е да си ченге, защото, повярвай ми, господинчо, всяка нощ се будя от мисълта, как можех да стана нещо друго. А после си намерих добра жена и ако бях на твое място, хлапе, щях да се надявам и аз да си намеря такава. Така че се постегнах и един ден лорд Ветинари (чувал си за него, нали, хлапе?), е, та на него значи му потрябва човек, който да върши работа, а пък титлата отваря някои врати, така че да не ми се налага да си ги отварям буквално с ритник, и знаеш ли какво? Ботушите ми с годините са газили в толкова престъпления, че сега те ме водят самички, така че усещам, че тук наоколо има нещо за яко ритане. И ти също го знаеш, надушвам го в теб. Кажи ми, какво е то.
Джетро все така си гледаше в ботушите и не каза нито дума.
- Чудя се, командире, - прочисти гърло Уиликинс, - може пък да помогне да си побъбря с младежа от, да го кажем така, от не толкова възвишена позиция? Що не вземете да хвърлите един поглед на красотите на местната местност?
Ваймс кимна:
- Защо не, щом мислиш, че ще подобри нещата.
И той се отдалечи да изследва със значителен интерес живия плет от орлови нокти, докато Уиликинс с лъскавите си обувки на джентълмен на служба при джентълмен и безупречното си сако се доближи до Джетро, сложи си ръката на рамото му и рече благо:
- Това дето съм го опрял в гърлото ти е кама, ама не такава която завършва на сутра-мутра, а баш кама, върха на желязото, тъй да се каже. Ти си ми едно идиотче, а пък аз не съм командира и ще видиш какво е да опре ножа до кокала, само да ми мръднеш. Схвана ли? Недей да кимаш! Добре, учим се, нали? Та значи, момчето ми, на командира му имат вяра Диамантния крал на троловете и Нисшия крал на джуджетата, който само думичка да каже и твоето пъпчиво туловище ще го милват множество въртеливи секири. Вяра му има лейди Марголота Юбервалдска, която вярва наистина на малцина, а също и лорд Ветинари Анх-Морпоркски, който не вярва изобщо на никого. Схвана ли? Не кимай! А пък ти, малкия, имаш проклетото нахалство да се съмняваш в думата му. Аз, дето съм разбран човек, такова нещо и мен ме изкарва от кожата, от мен да знаеш. Разбра ли ме? Питам, разбра ли? А, добре, сега може да кимнеш. Между другото, млади момко, внимавай кого наричаш лакей, ясно? Че някои хора от такова нещо може да се докачат, и то насилствено. Да те открехна, момко: познавам командира, а ти се сети за старата си майчица и какво може да и се случи, та затова няма да ти пратя букет за гушкане, щото в сърцето си съм един такъв чувствителен.
Камата на Уиликинс изчезна внезапно, както беше дошла, а в другата ръка на джентълмена на служба при джентълмен се появи четчица, с която той изчетка яката на ковача.
- Уиликинс, - обади се от разстояние Ваймс, - защо сега ти не се разходиш малко, ако обичаш.
Когато слугата се подслони под една сянка по-надолу по уличката, Ваймс каза:
- Прощавай за това, всеки мъж си има гордост. Това го имам предвид. Ти също го имай предвид. Аз съм ченге, полицай, и нещо тук ме човърка. И ми се струва, че ти имаш нещо, което искаш да науча, и то не е само кой е най-голямата работа тук, прав ли съм? Нещо лошо се е случило и това направо те съсипва. Е?
Джетро се приведе към него и прошепна:
- Мъртвешкия шубрак, навръх хълма. В полунощ. Няма да чакам дълго.
След което ковачът се обърна и си тръгна без да поглежда назад.

Ваймс си запали нова пура и се запъти към дървото, под което Уиликинс май се наслаждаваше на пейзажа. Като видя Ваймс той се изправи и каза:
- По-добре да вървим, сър. Вечерята е в осем часа, а милейди ще желае да сте изтупан. Тя залага много на това да сте подходящо изтупан, сър.
- Не и официалния клин? - изстена Ваймс.
- За щастие не е той, сър, не и в провинцията. Обаче милейди много подробно ме инструктира относно донасянето на вечерния костюм в сливов цвят, сър.
- Тя казва, че с него съм бил голяма скица, - оплака се Ваймс, - Ти мислиш ли, че ме прави скица? Аз от този вид хора, които са като за скица ли съм, какво ще кажеш?
Птички се разчуруликаха от един нисък клон на дървото.
- Бих казал, че по-скоро сте от вида хора като за моментна иконография, сър, - успокои го Уиликинс.
Те тръгнаха за вкъщи, за някое време в тишина, което ще рече, че нито един от двамата не проговори, а местната фауна пееше, бръмчеше и пищеше, и така докато Ваймс не издържа и каза:
- Ще ми се да зная, какви пусто да опустее са тези неща.
Уиликинс наклони глава настрани за малко и отсъди:
- Паркинсоново коприварче, дълбокогърлено жабарче и обикновено колебливче, сър.
- Ама ти знаеш?
- О да, сър. Често посещавам мюзик-холове, сър, а в програмата им винаги има по някой имитатор на птици или животни. Та малко по малко, запомня се. Освен това знам седемдесет и три селскостопански звука. Любимият ми е звукът от селянин, чиято обувка е потънала в калта, която той се е опитвал да обиколи, но няма къде да стъпи с останалия си само по чорап крак, освен в същата тази кал. Страшно забавно, сър.
Те стигнаха дъгата алея за Имението и чакълът заскърца под нозете им. Ваймс сподели полугласно:
- Уредих си среща с младия г-н Джеферсън в полунощ в шубрака на Бесилния хълм. Има да ми казва нещо важно. Напомни ми, Уиликинс, какво беше шубрак?
- Нещо между група дървета и малка гора. Строго погледнато това на върха на Бесилния хълм е букак. Което просто значи, ами, малка букова горичка на върха на хълм. Помните ли Лудия Джак Рамкин? Типа, който го е вдигнал десет метра по-висок с цената на страшни разходи? Той е посадил буките на върха.
На Ваймс му харесваше пращенето на чакъла; то щеше да заглуши разговора им.
- Говорих с ковача без да има, бих се заклел, някой наоколо да ни чуе. Но това тук е провинцията, нали, Уиликинс?
- Зад живия плет зад вас имаше един човек слагащ примки за зайци, - отговори Уиликинс, - Напълно нормална дейност, макар че според мен му отне излишно много време.
Те попращяха още малко по алеята и Ваймс каза:
- Кажи ми, Уиликинс: Ако един човек си е уредил среща с друг човек в полунощ на място наречено Мъртвешкия шубрак или Бесилния хълм, какво ще сметнеш за най-разумни мерки от негова страна, като се има предвид, че жена му му е забранила да си носи оръжия в провинциалната им къща?
- Ами, сър, - кимна Уиликинс, - като се има предвид принципът ви, че всичко е оръжие, ако решиш да мислиш за него така, бих посъветвал въпросния човек, да види, дали някой негов съгражданин не се е сдобил, например, с ключовете от шкаф съдържащ комплект отлично наточени ножове, идеални за близък бой. А лично аз бих включил и допълнителна поръчка за тел за рязане на сирене, сър, съгласно убеждението ми, че единственото важно нещо в боя до смърт е смъртта да не е ваша.
- Не може да нося тел за рязане на сирене, бе човек! Друг може и да може, но командирът на Стражата не!
- Именно, господин командир, така че бих ли могъл да препоръчам вашия джобен бокс, алтернативата за джентълмени? Знам че никъде не пътувате без него, сър. Защото наоколо се размотават някои много гадни хора, а знам, че вие сте един от тях.
- Виж, Уиликинс, не ми се иска да те въвличам в това. В крайна сметка това е само една разходка.
Уиликинс махна несъгласно с ръка:
- Няма да ме оставите извън тази работа дори за кофа уиски, сър, защото този случай гъделичка и моя интерес. Ще ви оставя подборка от върхове на желязото в гардеробната ви, сър, а самият аз ще ида до горичката половин час преди вашия условен час с моя верен лък и сбирка от любимите ми играчки. Нали е почти пълнолуние, небето е ясно, ще е пълно със сенки, та аз ще съм в най-тъмната от тях.
Ваймс го погледна за миг, след което каза:
- Може ли да допълня това предложение, ако обичаш? Защо не се настаниш във втората по тъмност сянка един час преди полунощ, та да видиш, кой ще кацне в най-тъмната сянка?
- А да, ето защо вие командвате Стражата, сър, а не аз, - в гласа на Уиликинс за пълен шок на Ваймс се усещаше намек за просълзяване, - Чувате вие духа на улицата, нали така, сър?
- Тук няма улици, Уиликинс! - сви рамене Ваймс.
- Веднъж улично момче, значи си улично момче завинаги, - поклати глава Уиликинс, - И в нужда винаги се познава. Майка и баща си отиват, стига изобщо да сме ги имали де, но Улицата, тя, сър, Улицата ни пази. Стане ли нужда, тя ни опазва живи.
Уиликинс избърза пред Ваймс и позвъни на вратата, така че когато Ваймс се качи по стъпалата, един лакей вече му беше отворил вратата.
- Ще ви остане достатъчно време да слушате, как Младия Сам ви чете, сър, - добави Уиликинс докато се качваха по стълбището, - Голяма работа е това четенето, ще ми се и аз като хлапе да го бях знаел. Милейди ще бъде в будоара си, а гостите ще запристигат след около половин час. Трябва да вървя, сър. Че имам да уча тоя тлъст жабок иконома на маниери.
Ваймс се присви от неприятно предусещане.
- Не ти е разрешено да душиш икономи, Уиликинс. Сигурен съм че го прочетох в някаква книга по етикеция.
Уиликинс го изгледа с престорено възмущение:
- Не бих използвал душене, сър, - той отвори вратата към гардеробната на Ваймс, - той обаче е сноб от висша класа. Никога досега не съм срещал иконом който да не е. Само ще му дам един ориентиращ урок.
- Е, той нали е икономът, а това е неговата къща, - възрази Ваймс.
- Не, сър, това е вашата къща, а понеже аз съм вашият личен камериер, то съгласно неумолимите закони на обслужващия персонал, аз имам старшинство пред всичките мързеливи копелета до един! Ще им покажа аз на тях как е то у нас в реалния свят, сър, хич не се безпокойте…
Прекъсна го силно тропане по вратата, последвано от решително тракане с бравата. Уиликинс отвори вратата и Младия Сам влезе с тежка стъпка и обяви:
- Четене!
Ваймс вдигна сина си и седна с него на стола.
- Как мина деня ти, момчето ми?
- Знаеш ли, - докладва му резултатите от стриктно изследване Младия Сам, - че кравите правят страшно голямо пльокащо ако, а на овцете акотата са малки, като бонбонки.
Ваймс се помъчи да не гледа към Уиликинс, който се тресеше от сдържан смях. Самият той съумя да съхрани сериозно изражение и да коментира:
- Ами разбира се, нали овцете са по-малки.
Младия Сам обмисли това и продължи:
- Акото на кравите прави „Пльос!”. Защо не казаха това в „Къде е моята крава?” - гласът на Младия Сам издаде известно раздразнение от факта на укриването на толкова важна информация, - Мис Фелисити Бидъл нямаше да го пропусне това.
- Обзалагам се, че няма, - въздъхна Ваймс.
Уиликинс отвори вратата
- Е, аз ще ви оставя с това, господа, ще се видим по-късно, сър.
- Уиликинс? - викна го Ваймс, когато той хвана ръчката на вратата, - Струва ми се, че смятате, че моя бокс не го бива колкото вашия. Така ли е?
Уиликинс се усмихна:
- Вие изобщо не сте се съгласявали дори и с идеята за боксовете с шипове, нали, сър? - и той грижливо затвори вратата зад себе си.
Младия Сам в последно време вече винаги си четеше сам, което беше голямо облекчение. За щастие трудовете на мис Фелисити Бидъл не се състояха единствено от вълнуващи описания на ако във всичките му разновидности, обаче продукцията й в малки томчета за деца младша възраст беше и непрекъсната и много популярна, поне сред децата. Това тя го бе постигнала, защото внимателно бе изучила аудиторията си, така че Младият Сам се превиваше от смях над „Пиш-команда”, „Войната със Сополените Гоблини” и „Джефри и страната на Акото”. За момченца на определена възраст тези книги наистина напипваха кашкавото. В момента той се кискаше и превиваше през страниците на „Момчето което не знаеше как само да си чопли пришките”, абсолютен хит за момче тъкмо навършило шест години. Сибил изтъкваше, че тези книги обогатявали речника на Младия Сам, и то не само по клозетната тематика. И наистина, той с известно окуражаване, вече започваше да чете и книжки, където изобщо никой не ходеше по нужда. Което, като си помислиш, също беше невъобразимо.

Ваймс отнесе сина си в леглото след десетина минути радостно четене и успя да се избръсне и да се премени в страховития вечерен костюм няколко минути преди жена му да почука на вратата. Отделни гардеробни стаи и отделни бани, мислеше си Ваймс… стига да имаш пари, няма по-добър начин да съхраниш щастието в един брак. Така че за да запази щастието на щастливия брак, той позволи на Сибил да нахълта размятайки фусти, каквито фусти тя носеше в преизобилно количество , да му поизглади ризата, да стегне вратовръзката му и изобщо да го приведе в надлежащ вид за посрещане на гости.
- Както разбрах, - спомена тя след това, - ти даде на ковача кратък урок по борба без оръжие, скъпи… - паузата увисна във въздуха като копринена примка за бесило.
- Тук става нещо нередно, усещам го, - измънка Ваймс.
- И аз мисля, че е нередно, - съгласи се Сибил.
- И ти ли?
- Да, Сам, но сега не му е времето. Гостите ще пристигнат всеки миг. Ще ти бъда благодарна, ако можеш да се въздържиш от мятане на който и да е от тях през рамото ти между ястията.
Това беше жестоко конско по обикновено благодушния стандарт на Сибил. Ваймс реагира, както би трябвало да постъпи в подобен случай всеки благоразумен съпруг, а именно активно да не реагира. Изведнъж от приземния етаж се дочу гълчава и шум от карети мачкащи чакъла. Сибил изпъна платната си и се отправи надолу за да бъде величествена домакиня.
Въпреки инсинуациите на жена му, Ваймс много го биваше на тържествени вечери, понеже беше изтърпял безчислени официални мероприятия в Анх-Морпорк. Трикът беше в това да оставиш другите да говорят, от време на време да се съгласяваш с тях, което ще ти остави време да си мислиш за твои си неща.
Сибил се беше погрижила тазвечершната вечеря да е непринудена. Гостите бяха предимно хора от съответната класа, живеещи в страната, но не собствено от страната. Няколко войни в оставка, един жрец на Ом, госпожица Пикингс - стара мома, съпроводена от компаньонката си, строго държаща се дама с къса коса, мъжка риза и джобен часовник и, о да, госпожица Фелисити Бидъл. Ваймс помисли, че жестоко загази когато и каза: „А да, дамата с акото”, но тя само избухна в смях и стисна ръката му с думите:
- Не се безпокойте, ваша светлост, аз щателно си го измивам след писане!
И падна голям смях. Тя беше дребна жена с онзи дребен нюанс, срещащ се у някои хора, поради който те изглеждат сякаш някак си вибрират, дори когато си стоят мирно. Човек да си помисли, че ако някакъв вътрешен предпазител случайно откаже, натрупалата се енергия така ще се освободи, че ще я катапултира през най-близкия прозорец. Мис Бидъл го ръгна в корема:
- А пък вие сте прословутия командир Ваймс. Дошли сте да ни арестувате всичките, нали?
Разбира се постоянно ти излизаха с такива простотии, когато не успееш да спреш Сибил да приеме поканата за поредната тузарска сбирка. Обаче докато г-ца Бидъл се смееше, тишина обгърна останалите гости като стоманен сейф. Всички те се мръщеха на г-ца Бидъл, а пък г-ца Бидъл се беше втренчила във Ваймс и Ваймс познаваше това изражение. Това беше изражението на някой, който има какво да поразкаже. Сега със сигурност не му беше времето да подхване темата, така че Ваймс си го отбеляза в графа „интересно”.
Каквито и да бяха опасенията на Ваймс, Имението Рамкин предлагаше адски добра вечеря и (най-важното) законите на социалните взаимоотношения повеляваха на Сибил да допусне в менюто куп неща, които нямаше да бъдат позволени вкъщи, ако Ваймс ги беше поискал. Едно е да си арбитър на вкусовете на съпруга ти, съвсем друго е да сториш това на гостите си.
От другата страна на масата един военен в оставка тъкмо беше уверяван от жена му, че, обратно на собствените му убеждения, той не бил обичал задушени скариди. Всуе мъжът немощно протестираше, че самият той мисли, че всъщност обича задушени скариди - получи само задушевния отговор:
- Ти може и да обичаш задушените скариди, Чарлз, те обаче не те обичат.
Ваймс се изпълни със съчувствие към човека, който май бе озадачен, как си е спечелил врагове сред низшите членестоноги.
- Ами, ъ, омарът дали ме обича, скъпа? - попита той без много надежда.
- Не, скъпи, изобщо не се разбира с теб. Спомни си какво стана като ни поканиха на уист при Парсли.
Мъжът изгледа стенещия под тежестта на разни вкусотии поднос и се пробва:
- А мислиш ли, че стридите ще могат някак да се разберат с мен поне за пет минутки?
- О небеса, в никой случай, Чарлз.
Той хвърли още един бегъл поглед към подноса.
- Предполагам, че зелената салата ще е най-добрият ми приятел тогава?
- Абсолютно, скъпа!
- Да, знаех си го, - мъжът хвърли поглед към Ваймс ухили му се безнадеждно и го заговори, - Казаха ми, че сте полицай, ваша светлост. Нали така?
Ваймс за пръв път го погледна както си трябва: жилав дърт войн, понастоящем оставен да зараства с трева (която сигурно е всичко, което жена му би му позволила да яде без скандал). По лицето и ръцете му имаше следи от обгаряне, а акцентът му бе от Псевдополис. Лесна работа.
- Вие не служихте ли в Леко-драконския полк, сър?
Старецът изглеждаше много доволен.
- Браво бе, човек! Малцина си спомнят за нас. Уви, само аз съм останал. Полковник Чарлз Огъстъс Даймир, чудновато име като за военен, а може и да не е чак толкоз чудно, не знам, - той подсмръкна, - Ние сме само една овъглена страница в историята на военното дело. Предполагам, че не сте чели мемоарите ми? „Двадесет и четири години без вежди”? Не? Е, не сте единственият, който не ги е чел. Познавам я и вашата госпожа от мое време. Каза ни тя, че е напълно невъзможно да се отгледат дракони достатъчно стабилни за война. И права си беше, няма хън-мън. Ние, разбира се, не престанахме с опитите, защото така се прави у нас в армията!
- Имате предвид, че се учите от грешките си чрез повторението им? - изкоментира Ваймс.
- Е, понякога и това проработва! - разсмя се полковникът, - Аз обаче все още си гледам няколко дракона. Не мога без тях. Ден без да гориш, не е ден. А и ми спестяват много от кибрит, а също, разбира се, държат настрана разни нежелани типове.
Ваймс реагира като въдичар, който след продължителна дрямка край брега, усеща как рибата клъвва:
- А, но у вас наоколо сигурно няма много такива, нали?
- Така ли мислите? Нищичко не знаете, млади момко. Само какво мога да ви разкажа…
Той внезапно млъкна. Опитът на Ваймс в съпружеството му подсказа, че човекът току-що е бил сритан под масата от жена му, която нещо не изглеждаше доволна, а съдейки по бръчките около устните й, сигурно никога не е била такава. Тя се наведе над съпруга си, който в момента приемаше още едно бренди от един сервитьор, и каза с леден тон:
- Като полицай, ваша светлост, юрисдикцията ви простира ли се в Графствата?
Още едно кръгче във водата, отбеляза си рибарят в главата на Ваймс. Самият той отговори:
- Не, мадам, моят район е Анх-Морпорк и част от околностите му. Обаче е традиционно полицаят да носи юрисдикцията си със себе си, когато е в преследване по гореща следа по престъпление извършено в неговите владения. Но разбира се Анх-Морпорк е доста далече от тук и се съмнявам, че ще мога да бягам толкова дълго.
Това му спечели смях от масата като цяло и усмивка с присвити устни от госпожа полковничката… Я да отпуснем малко корда на рибата…
- Въпреки това, - продължи Ваймс, - ако се окажа свидетел на подлежащо на арест нарушение тук и сега, ще имам правомощието да извърша арест. Подобно на граждански арест, но разбира се по-професионален. След което ще бъда длъжен да предам заподозрения на местните органи или други подходящи власти, които отсъдя че са компетентни.
Клирикът, който, както беше забелязал Ваймс с периферното си зрение, се беше заинтересувал от този разговор, се наклони напред и се намеси:
- Които вие да отсъдите ли, че са компетентни, ваша милост?
- Моята милост няма работа тук, господине. Като заклет член на Анх-Морпоркската Градска Стража ще съм задължен и отговорен да осигуря безопасността на моя заподозрян. В идеалния случай ще потърся местния арест. В града вече нямаме такива помещения, но доколкото съм чул, в повечето селски райони такива все още има, нищо че там се държат само пияници и избягали прасета.
Последва смях, а г-ца Бидъл съобщи:
- Ние имаме селски стражар, ваша светлост, и той държи прасета в ареста край стария мост!
Тя блесна с очи към Ваймс, чието изражение се вкамени.
- Той изобщо задържа ли хора там? - попита той, - Има ли си длъжностна карта? Има ли значка?
- Е, той затваря по някой друг пияница докато не изтрезнее. Казва, че прасетата май не се оплаквали. Нямам представа, какво е длъжностна карта.
Надигна се още смях, който бързо замря потънал в неумолимото мълчание на Ваймс. Когато всичко утихна, той се произнесе:
- Не бих го смятал за полицай, а докато не установя, че действа в рамките на приемлива правоохранителна служба. Според моя стандарт той не е полицай, а малко надут пъдар. В някои случаи полезен, но не и полицай.
- По вашия стандарт ли, ваша светлост? - поиска да уточни жрецът.
- Да, господине, по моя стандарт. По мое решение. На моя отговорност. Съгласно моя опит. И моя задник, ако нещата се оплескат.
- Но, ваша светлост, както самият вие казахте, тук вие сте извън юрисдикцията си, - напомни меко госпожа полковничката.
Ваймс усети разтревожеността на мъжа й, което определено не беше заради храната му. Човекът от цялото си сърце желаеше да го няма тук. Чудна работа, как хората винаги обичат да приказват с полицаите за престъпления, а не усещат какво издават нервите им. Той се обърна с усмивка към съпругата на мъжа и поясни:
- Но както вече споменах, мадам, ако едно ченге се натъкне на въпиющо престъпление, юрисдикцията му притичва към него като стар приятел. И бихте ли възразили да сменим темата? Не желая да обидя никого, дами и господа, но с годините забелязах, че на събития като това тук банкери, военни и търговци могат да си ядат вечерята най-спокойно, докато на горкото ченге все му се налага да говори за полицейски работи, които най-често са доста скучни, - той се усмихна още веднъж за да покаже колко приятелски се отнася към всички и продължи, - Извънредно скучни по тези места, както ми се струва. Ако питате мен, тази околност е спокойна като… гроб.
Плячка: едно трепване от добрия стар полковник, а и свещеникът сведе поглед към чинията си, макар че това последното надали беше нещо сериозно, защото рядко се среща жрец, който да не може да изсича искри с ножа и вилицата си.
Сибил с гласа си на великосветска домакиня разби настъпилата тишина като с ледоразбивач:
- Струва ми се, че е време за главното ястие. Което е великолепно овнешко авек изобщо никакви приказки за полицейска работа. Уверявам ви, ако оставите Сам да бъде по неговата, той ще ви цитира законите и разпоредбите на Анх-Морпорк и действащите устави за спазването на обществения ред, докато не метнете по него възглавница!
Браво, помисли си Ваймс, сега поне ще ме оставят на мира да си ям манджата. Той се отпусна, а разговорите наоколо станаха по-малко напрегнати, а отново се изпълниха с ежедневните клюки и мърморене по повод други обитатели на тези места, за затруднения с прислугата, за изгледите за реколтата и, о да, за проблемите с гоблините.
Тук Ваймс наостри уши. Гоблини. Градската стража като че ли включваше поне по един член от всеки известен двуног разумен вид, а освен тях и един Ноби Нобс. Беше станало нещо като традиция: ако ставаш за ченге, значи ставаш и за разумен вид. Никой досега обаче не беше предлагал на Ваймс да приеме на работа гоблин, по простата причина, че беше всеобщоизвестно, че те са смрадливи, канибалистични, злобни и недостойни за никакво доверие копелета.
Разбира се, всички знаеха също, че джуджетата са стиснати гадове, които ще те преметнат само стой ти гледай, че троловете малко се отличават от разбойници, а единствената обитаваща в града медуза няма и да те погледне в лицето, че на вампирите не може да им се има вяра, колкото и да ти се усмихват, докато върколаците, да си го кажем правичката, не са нищо повече от вампири не можещи да летят, а пък съседът отсреща е проклет негодник задето си изхвърля боклука през твоята стена, а пък за жена му по добре изобщо да не говорим. Но нали за да върви светът трябва да ги има всякакви. Не е като да си някой тесногръд в крайна сметка, нали в университета работи орк, който обаче си обича футбола, нали така, а можеш да простиш на всекиго, който може да вкара гол от центъра и, ами, няма що да се гевезим, я… Но без проклетите му гоблини, моля. Народът ги пъдеше, ако се мернеха в града, така че накрая те се озоваваха надолу по реката, където работеха за такива като Хари Краля в туткаления, кожарския и боклукчийския бранш. Доста път извън градските порти, а значи извън закона.
И ето че те са наблизо до Имението, както свидетелстват губещите се кокошки и котки и така нататък. Е, може и да е така, но Ваймс си спомняше как хората казваха, че троловете крадяли кокошки. Трола една кокошка с нищо не го блазни. То ще е все едно хора да ядат гипсова замазка. Е, той сега определено не спомена нищо такова.
Да, никой не казваше добра дума за гоблините, обаче г-ца Бидъл изобщо не каза нито дума. Погледът и си оставаше все така втренчен в лицето на Ваймс. Може да се разбере много нещо от една вечеря, ако му знаеш цаката и ако си полицай може да си изградиш ясна картина за това какво си мисли всеки от гостите за останалите. Всичките тези погледи. Всичките казани или премълчани неща. Тези, които са вътрешни хора и които не са. Г-ца Бидъл беше от външните, търпяха я, защото все пак има такова нещо като учтивост, но не беше точно да я приемат. Как му се казваше на това?: Не е от наште тя.
По някое време Ваймс се усети, че както мис Бидъл зяпа него, така и той гледаше все в нея. И двамата се усмихнаха, а той си помисли, че един любознателен човек би отишъл да посети дамата, която бе написала книгите които малкото му момченце толкова обожаваше, а изобщо не защото тя изглежда сякаш е готова да пропее като оперна примадона ведно с цял хор.
Г-ца Бидъл доста се мръщеше, щом станеше дума за гоблини, а от време на време някои, които той си беше отбелязал като „госпожа полковничката и компания” я поглеждаха, както се гледа дете сторило някаква беля.
И така той поддържаше благ външен изглед на примерно внимание, докато наум пресяваше местните работи. Този процес беше прекъснат от г-жа полковничката с думите:
- Между другото, ваша светлост, с най-голямо удоволствие научихме, как натупахте Джеферсън този следобед. Този мъж не може да се търпи! Много нелицеприятен човек!
- Ами, забелязах, че той не се бои да си изкаже мнението, - отбеляза Ваймс, - също както и ние, нали така?
- Но със сигурност не е възможно, ваша светлост, - обади се клирикът поглеждайки го сериозно, - точно вие да допускате, че Сульо и Пульо могат да струват колкото господаря им?
- Зависи от Сульо и Пульо. Зависи от господаря. Зависи от това, какво смятате, че струва, - отвърна Ваймс, - Струва ми се, че навремето съм бил Сульо, но като стане дума за Анх-Морпоркската Градска Стража, там аз съм господаря.
Госпожа полковничката тъкмо щеше да извади някаква реплика, но лейди Сибил се намеси ведро:
- Като стана дума, Сам, получих писмо от г-жа Уейнрайт, която се изказва много ласкаво за теб. Напомни ми да ти го покажа.
Всяко отдавнашно семейство си има шифър. В типичния случай съпругата го използва, когато и се налага в изискана компания да предупреди мъжа си, че поради бързане при преобличането или поради разсеяност, той се е оказал неуместно разкрит в областта на чатала. В случая с Ваймс и лейди Сибил всяко споменаване на г-жа Уейнрайт беше шифър означаващ: „Ако не престанеш да дразниш хората, Сам Ваймс, по-късно тази вечер ще има известни семейни разногласия.”
Този път обаче Ваймс искаше последната дума и я каза:
- Фактически, като се замисля, познавам доста издигнали се сульовци къде ли не и, позволете ми да ви уверя, те като господари често струват много повече, отколкото първоначалните господари. Единственото, което им е трябвало, е малко шанс.
- Не забравяй да ми напомниш да ти покажа това писмо, Сам!
Ваймс се предаде, а пристигането на сладоледения пудинг донякъде охлади страстите, особено при условие, че милейди се погрижи всички чаши да остават пълни (в случая с полковника това означаваше постоянно доливане). На Ваймс му се искаше още да си поговори с него, но той също беше под строги съпружески заповеди. Този човек определено имаше нещо наум, което го караше наистина много да се тревожи в присъствието на полицай. А тревожността очевидно беше заразна.
Това не беше много тузарска сбирка. Сибил беше организирала малко парти като за загрявка за нещо по-внушително, така че изключително дружески прощавания започнаха доста преди единадесет часа. Ваймс внимателно се вслушваше в полковника и благоверната му, когато си тръгваха, в неговия случай с клатушкане. Всичко което чу обаче беше едно прошепнато:
- Цяла вечер беше оставил вратата на конюшнята отворена!
- Но конят беше заспал, миличка, - беше изръмжано в отговор.
Когато благополучно приключи махането за сбогом и след последната карета, а голямата парадна порта беше твърдо затворена, Сибил каза:
- Добре, Сам, разбирам те, наистина те разбирам, но те все пак са наши гости.
- Знам. И съжалявам, но те като че ли изобщо не се замислят. Исках просто мъничко да им поразтръскам представите.
Лейди Сибил се загледа в една бутилка шери и си досипа.
- Нали не мислиш, че ковачът наистина е имал право да се бие с теб за тази къща?
На Сам му се прииска да можеше точно сега да си гаврътне едно.
- Не, разбира се че не. В смисъл, иначе няма да му се види краят. Хиляди години хората са печелили и са губили на старата рулетка на съдбата. Разбирам това, но нали разбираш, че смятам, че ако решиш да спреш рулетката, трябва да помислиш и за онези завалии, които все седят на нула.
Жена му го хвана нежно за ръката.
- Но ние дарихме болницата, Сам. Нали знаеш, колко скъпо ни струва тя. Д-р Лоун обучава всеки който покаже дарба в медицината, дори ако този някой, по неговите думи, дойде със задник провиснал от гащите му. Той дори взима на обучение момичета! За доктори! Приема на работа дори Игорини! Ние променяме света, Сам, малко по малко, като помагаме на хората сами да си помогнат. А виж и Стражата! В наши дни децата се гордеят ако баща им или дори майка им е стражар. А хората имат нужда от гордост.
Ваймс я хвана за ръката и каза:
- Благодаря ти, че беше добра към едно хлапе от Петльова улица.
Тя отметна това със смях:
- Дълго време те чаках да се появиш, Сам Ваймс, и нямам никакво намерение да те оставя да идеш зян!
На Сам Ваймс това му се стори подходящо време да и съобщи:
- Нали не възразяваш да ида да се поразходя с Уиликинс до Мъртвешкия шубрак преди лягане?
- Е, надали мога да кажа не, - лейди Сибил му се усмихна както жените се усмихват на съпрузи и малки момченца, - А там атмосферата е странна. Радвам се, че и Уиликинс е в играта. И там иначе е много приятно. Може би ще чуеш славей.
Ваймс я целуна преди да се качи да се преоблече.
- Всъщност, мила, се надявам да ми пропее един друг вид птиче.