Тази нощ Тифани прекара в компанията на Аннаграма и стария г-н Тисо, само дето той не беше точно компания, защото беше умрял. Тифани никога не беше обичала бденията над мъртви. То не беше нещо, което точно пък да можеш да обикнеш. Винаги беше облекчение, когато небето почнеше да изсветлява и запяваха птици.
От време на време през нощта г-н Тисо се обаждаше. Само че, разбира се, това не беше г-н Тисо, който вече беше срещнал Смърт преди няколко часа, а само останалото след него тяло и звуците, които то издаваше изстивайки всъщност не бяха нищо по различно от тези случващи се в стара къща. Беше важно да се помнят тези неща към два часа през нощта. Жизнено важни, когато свещта потреперваше.
Аннаграма хъркаше. Никой с толкова малко носле нямаше правото да хърка толкова силно. Все едно къртеше дюшемето. И да имаше някакви зли духове наоколо нея нощ, това сигурно щеше да ги изпъди. Не че задавеното „хх-кхх-хрх” беше толкова лошо, а и „хъъърррр!” можеше да се изтърпи, но това което наистина ядеше нервите на Тифани беше паузата между тях, точно след като „хх-кхх-хрх” се задавеше и преди да изригне мощното „хъъърррр!”. Веднъж си излизаше направо „хх-кхх-хрх-хъъърррр!”, слято и стегнато, следващия път след „хх-кхх-хрх” настъпваше толкова дълго мълчание, че Тифани затаяваше дъх в очакване на „хъъърррр!” Хич нямаше да е зле Аннаграма да реши накрая, каква пауза и изнася. А понякога тя изобщо преставаше да хърка, и настъпваше благословена тишина, може би с леко попримляскване, докато Аннаграма се наместваше в стола си, и така до следващото развихряне на дъскорезницата.
Къде си, Господарке на Цветята? Какво си ти? Трябваше да си заспала!
Гласът му беше толкова слаб, че Тифани можеше и да не го чуе, ако не се беше напрегнала така в очакване на поредното „хх-кхх-хрх”. А ето го и него...
- Хх-кхх-хрх!
Позволи ми да ти покажа моя свят, Цветна Господарке. Нека ти покажа цветовете на леда!
- ХЪЪЪРРРР!
Около три четвърти от Тифани си мислеше: „О, не! Дали ще ме намери, ако му отговоря? Не, ако можеше да ме намери, вече щеше да е тук. А дланта ми не ме прищипва.”
А останалата четвърт си мислеше: „Бог или богоподобно същество говори с мен, и затова, Аннаграма, ако само за мъничко да беше престанала с това твое хъркане, ако обичаш”.
- Хх-кхх-хрх!
- Нали казах, че съжалявам, - прошепна тя в полумрака с треперливата светлина на свещта – Видях айсберга. Толкова ... ъъъ ... мило от твоя страна.
Аз направих още много такива.
- ХЪЪЪРРРР!
Още много айсберги, мислеше си Тифани. Грамадански ледени плаващи планини с моя образ, с влачещи се подире им тежки мъгли и снежни фъртуни. Колко ли кораби са се сблъскали в тях?
- Не трябваше да си правиш целия този труд, - прошепна тя.
Силите ми растат! Аз слушам и се уча! Аз разбирам човеците!
Оттатък прозореца на къщурката запя дрозд. Тифани духна свещта и сива светлина се запромъква в стаята.
Слушал бил и се учел... че как може някаква виелица да разбере каквото и да е?
Тифани, Цветна Господарке! Аз правя себе си човек!
Аннаграма издаде някакво сложно грухтене, когато нейните „хх-кхх-хрх” и „хъъърррр!” се застъпиха, и се събуди.
- А, - произнесе тя протягайки се и прозявайки се, след което се огледа – Е, май мина добре.
Тифани се беше втренчила в стената. Какво искаше да каже той с това, че правел себе си човек? Да не би...
- Ти не заспа, нали, Тифани? – каза Аннаграма с каквото сигурно си е мислила че е игрив тон – Дори и само за моментченце, а?
- Какво? – все така зяпаше стената Тифани – А... не. Изобщо!
На долния етаж се размърдаха хора. След малко стъпалата заскърцаха и ниската врата се отвори. Мъж на средна възраст надникна притеснено с очи сведени към пода и измърмори:
- Мама пита дали вие, дами, няма да желаете малко закуска?
- О, не, в никой случай не бихме отнели и малкото... – започна Аннаграма.
- Да, ако обичате, ще ви бъдем много благодарни, - изпревари я Тифани с по-силен глас и мъжът кимна и затвори вратата.
- О, как можа да кажеш това? – възмути се Аннаграма, кокато стъпките му заскърцаха надолу – Та тези хора са бедни! А аз мислих, че ти...
- Я си затваряй устата! – скастри я Тифани – Млъквай и се събуди! Тези хора са истински! А не са като някаква си, ами, идея! Слизаме при тях и си изяждаме закуската и им казваме колко е хубава, след което им благодарим и те ни благодарят и си тръгваме! И така всички ще са направили всичко по реда си, както си е по обичая, а за тях това е най-важното. Освен това те не мислят, че са бедни, защото тук всички са бедни! Те обаче не са толкова бедни, че да не могат да си позволят да направят каквото е редно! Виж това би било сиромашия!
Аннаграма я беше зяпнала с отворена уста.
- Внимавай, какво ще кажеш по-нататък, - предупреди я задъхано Тифани – А най-добре нищо не казвай.
На закуска имаше пържени яйца с бекон. Те бяха изядени посред учтива тишина. След това, поддържайки същата тишина, само дето вече навън, те отлетяха обратно към онова, което хората сигурно винаги ще наричат къщурката на Госпожица Предалова.
До нея пристъпяше от крак на крак едно малко момченце. Щом те кацнаха, то изстреля:
- Госпожа Ойнабаби каза, че бебето е на път да излезе и още каза, че ще ми дадете едно пени за тичането до вас.
- Ти нали си имаш чанта? – обърна се към Аннаграма Тифани.
- Да, ами, купища.
- Имах предвид чанта за спешни случаи. Нали разбираш, каквато ти стои до вратата и където държиш всичко, което може да ти потрябва ако...
Тифани си отбеляза ужасеното изражение на лицето на другата девойка.
- Е добре, значи нямаш чанта. Ще трябва да се оправяме с каквото има. Дай му пени и да потегляме.
- Не може ли да викнем някого за помощ, ако нещата се оплескат? – попита Аннаграма като излетяха.
- Ние сме помощта, - отговори и простичко Тифани – А понеже това е твоят участък, ще ти дам наистина мъчната работа...
... която беше да заглавичква г-жа Ойнабаби. Която не беше вещица, макар че хората си мислеха че е. Тя изглеждаше като такава... тоест като такава жена, която е изкупила всичко от каталога на Бофо в деня на Специалната Промоция за Космати Брадавици. И беше леко смахната и не биваше да бъде допускана на миля растояние от всяка първа родилка, защото удаде ли и се случай, много съвестно ще им разкаже (или поне разкикоти) за всичко, което може да тръгне накриво, и то така, че да звучи сякаш задължително ще тръгне накриво. Иначе не беше чак толкова зле като болногледачка, стига да я спреш някак да налага лапи от разни бурени където свари.
Раждането не мина без рев и малко зор, но не чак толкова, колкото беше предсказала г-жа Ойнабаби, и се роди момченце, което не излезе изтърсаче само защото Тифани го хвана; Аннаграма просто не знаеше, как се държи бебе и щеше да го изтърси.
Но пък тя изглеждаше добре с островърха шапка и понеже беше несъмнено по-голяма от Тифани и не свърши почти никаква работа, останалите жени решиха, че тя е главната.
Тифани я остави да държи бебето (този път с правилната страна нагоре) с гордо изражение и потегли на дългия си полет през горите за Тир на Ог. Вечерта беше ясна, но от време на време вятърът издухваше от дърветата жилещи снежни кристалчета. Пътуването беше изтощително и много, ама много студено. Той няма как да знае къде съм аз, повтаряше си тя летейки през здрача. И той не е особено умен. А зимата все някога трябва да свърши, нали така?
Ъ... как? – обади се Вторият и Акъл. Мис Тик каза, че трябва просто да си там, но все ще трябва да направиш и още нещо, нали?
Сигурно ще трябва да походя малко боса, предположи Тифани.
Ама навсякъде ли? – зачуди се Вторият и Акъл, докато тя се лавираше между стволовете на дърветата.
Сигурно това е като да си кралица, намеси се Третият и Акъл. Тя трява само да си седи в двореца и може би от време на време да излиза с голямата карета да маха на хората, а царуването в цялата обширна държава си върви по реда си.
Но докато се мъчеше да не се блъсне в поредните дървета, тя избягваше и сблъскването с още една писклива мисълчица, постоянно опитваща се да пропълзи в ума и: „Рано или късно, все някак той ще те намери... и какво значи, че щял да направи себе си човек?”

Заместник-началник Пощата Грош не вярваше в доктори. Те само те разболяват, така смяташе той. Затова всяка сутрин слагаше сяра в чорапите си и с гордост можеше да заяви, че цял живот и един ден болест не е видял. Може би, защото много рядко някой го доближаваше, заради миризмата.
Нещо обаче го доближи. Бурен вятър нахлу в пощенския му офис, когато една сутрин той отвори вратата и отвя чорапите му в неизвесна посока.
И никой не чу, как Зимеделецът каза:
- Сяра, колкото да направиш човек.

Когато Тифани влезе, отупвайки снега от ботушите си, Леля Ог седеше до огъня.
- Ама ти си премръзнала, - каза Леля – Това което ти трябва, е чаша горещо мляко с една капчица бренди, и ще те оправи.
- Ооо, д-д-да... – успя някак да смотолеви през тракащите си зъби Тифани.
- Тогава що не донесеш едно и за мен, а? – каза Леля – Пошегувах се. Ти сядай да се топлиш, а за пиенето ще се погрижа аз.
Краката на Тифани бяха като буци лед. Тя клекна до огъня и протегна ръце към осажденото котле на голямата му черна кука. То тъкмо къкреше.
Нагласяш си ума правилно, и балансираш. Протягаш ръце, обгръщаш котлето с длани и се концентрираш и още повече се концентрираш върху премръзналите ти крака.
След някое време стъпалата и се затоплиха и после...
- Оу! – Тифани отдръпна ръцете си и засмука пръстите си.
- Не си беше нагласила ума, - отбеляза Леля от вратата.
- Добре де, ама, знаеш ли, то не е чак толкова лесно като си имала тежък ден и не си се наспала и Зимеделецът те преследва, - ядоса се Тифани.
- Огъня това не го интересува, - сви рамене Леля – Хайде на горещото мляко.
Когато Тифани се постопли, нещата малко се пооправиха. Тя се зачуди, колко ли бренди е сипала в млякото си Леля. Леля си беше направила едно и за себе си, като, кой знае, може и да беше капнала малко мляко в брендито.
- Е, нали ти е хубаво и удобно? – подметна след някое време Леля.
- За секс ли ще приказваме? – попита Тифани.
- Някой да е казвал, че ще е това? – отвърна невинно Леля.
- Имах аз нещо като чувство, - каза Тифани – И аз знам откъде идват бебетата, Г-жо Ог.
- Да се ненадява човек.
- Знам също и как пръкват там. Израстнах на чифлик и имам много по-големи сестри.
- Хубаво тогава, - рече Леля – Та значи, излиза, че си готова за живота та дрънка. И не остава много на какво да те науча, както гледам. То и по мен никога не се е прехласвал някой бог, ако си спомням правилно. Поласкана си, а?
- Не! – после Тифани видя усмивката на Леля и си призна – Добре де, малко.
- А страх ли те е от него?
- Да.
- Е, горкичкият малко ги пообърка нещата. А толкова добре го беше започнал с всичките ледени рози и ала-бала, а после като му се прииска да си покаже мускулите и хайде. Типично. Но не бива да се страхуваш от него. Той от теб трябва да се страхува.
- Защо? Защото се преструвам на цветната жена ли?
- Защото си момиче, бе момиче! На какво прилича това, умно момиче, а да не може да завърти някакво си момче около малкия си пръст? Той е хлътнал по теб. С една само думичка можеш да направиш от живота му мизерия. Виж, аз като бях момиче, един младеж насмалко да се хвърли от Ланкърския Мост, защото бях отхвърлила ухажването му.
- Така ли? И какво стана?
- Разотхвърлих го. Е, толкова мил изглеждаше, както беше застанал там, и си мислех аз, ей това ако не е хубав задник... - Леля се облегна – А и виж горкичкото ми Грибонченце. В бой ще размаже когото си ще. Да, но малкото бяло котенце на Есме като му скочи, сега сиромахчето на леля не ще да влезе в стаята без отначало да промуши главичка през вратата да види, дали нея я няма вътре. Само като му видиш личицето като се оглежда. Цялото набръчкано. Разбира се, ако поиска, ще я разпарчетоса само с единия си нокът, да но тя вече му е оправила главата.
- Искаш да кажеш, да се опитам да издращя лицето на Зимеделеца, така ли?
- Не, не, защо ти е да си толкова проклета. Остави му мъничко надежда. Бъди любезна, но твърда...
- Но той иска да се ожени за мен!
- Добре.
- Добре ли?
- Това значи, че иска да си останете приятели занапред. Не му казвай нито да, нито не. Дръж се с него като кралица. Той трябва да се научи да ти оказва уважение. Ей, какво правиш?
- Водя си записки, - отговори Тифани бързо пишейки в дневника си.
- Не ти трябва да записваш, миличко, - каза Леля – То си е записано някъде в теб. На страница, която още не си отваряла, като гледам. Което ме подсеща, че тези тук дойдоха за теб, - Леля потършува под възглавниците на креслото си и измъкна два пощенски плика – Мойто момче Шон нали е пощаджията, така че знае, къде си се преместила.
Тифани замалко не ги изтръгна от ръцете и. Две писма!
- Харесваш го, а? Твойто момче от замъка, нали? – подпита Леля.
- Той е един познат, с когото си пишем, - обясни високомерно Тифани.
- Само така, точно такъв поглед и глас ти трябва и ще се оправиш със Зимеделеца! – одобри Леля – Че за какъв се мисли той да смее да ти говори така? Все така давай!
- Ще ги прочета в стаята си, - реши Тифани.
Леля кимна.
- Едно от момичетата ни направи чуден гювеч, - спомена тя (Леля беше прочута с това, че не помни имената на нито една от снахите си) – Твоят е в печката. Аз съм до кръчмата. А утре почваме работа от рано-рано.

Сама в стаята си Тифани прочете първото писмо.
За невъоръжено око, на Варовитище не се случваше кой знае какво. Варовитище странеше от Историята. То беше място за дреболии. За каквито Тифани четеше с удоволствие.
Второто писмо изглеждаше почти досущ като първото... докато не стигна до частта за бала. Отишъл значи той на бал! В къщата на лорд Дайвър, който бил съсед! И той танцувал с неговата дъщеря, на име Анестезия, защото лорд Дайвър си мислел, че това било много мило име за момиче! И те изтанцували три танца!! И сладолед!! И Анестезия му показала нейните акварели!!!
Как може ей така да седне и да ми пише такива неща?!!!
Погледът на Тифани продължи нататък, към всекидневните новини като лошото време и какво станало с болния крак на старата Аги, но думите не стигаха до мозъка и, защото той се беше подпалил.
За какъв се мисли той, да ми танцува с друго момиче?
Ти танцувá със Зимеделеца, - напомни и Третият Акъл.
Добре де, ами акварелите?
Зимеделецът ти показа неговите снежинки, - не пропусна да отбележи Третият Акъл.
Но аз гледах само от учтивост!
Може пък и той да е гледал само от учтивост.
Добре де, но аз нали ги знам онези негови лели, продължаваше яростно нататък Тифани. Мен те не щяха и да погледнат, както съм само селянка! А лорд Дайвър е много богат и дъщеря му е единствено дете! Те кроят замисли!
И как може той ей така да седне да ми пише, как ял сладолед с друго момиче сякаш това е най-нормалното нещо?! Та това е по-лошо дори от... добре де, във всеки случай е доста лошо!
Колкото до това как гледал нейните акварели...
Той е само познат, с когото си пишете, - припомни и Третият Акъл.
Да, ама...
Да, ама... какво? – не мирясваше Третият Акъл, който почваше да лази по нервите на Тифани. Поне собствените ти мисли би трябвало да имат елементарното приличие да са на твоя страна!
Така изобщо „да, ама...”, ясно? – помисли си ядосано тя.
Това не беше много разумно от твоя страна.
Я, нима? Е, аз нали денонощно съм все разумна! Години наред съм все разумна! И ако сметна, че ми се полагат пет минутки да побъда неразумно вбесена, ти ще ми възразиш ли нещо?
Долу има гювеч, а ти от закуска нищо не си хапвала, - каза Третият Акъл. Като хапнеш, ще се почувстваш по-добре.
Как мога да ям манджи, когато някои ми гледат разни акварели? Как е посмял само да гледа акварели?!
Третият Акъл обаче беше прав... не че от това ставаше по-леко. Но ако трябва да си ядосана и обидена, нека поне това да става на пълен стомах. Тя слезе и намери гювеча в пещта. Ухаеше приятно. Само най-хубавото за нашето мило Мамче.
Тя дръпна чекмеджето с приборите да си вземе лъжица. Чекмеджето заяде. Тя го заразтръска, задърпа, и поруга малко, но чекмеджето не се отклещи.
- Давай, не спирай, само така, - обади се зад нея един глас – Направо гледаш как ще стане чудо. Ама да не вземеш случайно да проявиш разум, да бръкнеш с пръсти в цепката и внимателно да освободиш каквото се е заклещило. Не, не. Тропай и псувай, това е начинът!
Тифани се обърна.
До кухненската маса беше застанала кльощава жена с многострадален вид. Носеше нещо като чаршаф увит около нея и пушеше цигара. Тифани досега не беше виждала жена да пуши цигара, особено пък цигара горяща с мазно-червен пламък и хвърляща искри.
- Коя си ти и какво търсиш в кухнята на Г-жа Ог? – попита остро Тифани.
Сега беше ред и на жената да се изненада.
- Ама ти можеш да ме чуваш? – възкликна тя – И да ме виждаш?
- Да! – ядоса се Тифани – И тук е хигиенична зона за приготвяне на храна, тъй да знаеш!
- Но ти не трябваше да можеш да ме виждаш!
- Е, сега гледам право в теб!
- Чакай малко, - жената се намръщи – Ти май не си само човек, нали...? – тя за миг някак странно поприжумя и после каза – Я, ама ти си тя. Познах, нали? Новата Лято?
- Остави мен, а ти коя си? – настоя Тифани – А онова беше само един танц!
- Аноя, Богиня на Нещата Заклещили се в Чекмеджета, - представи се жената – Приятно ми беше да се запознаем.

Тя пафна още веднъж с цигарата и се разхвърчаха още искри. Някои се посипаха по пода, но май не причиниха никакви щети.
- И само за това има цяла богиня? – изуми се Тифани.
- Е, още намирам загубени тирбушони и неща търкулнали се под мебелировката, - каза небрежно Аноя – Понякога разни неща се забутват и под възглавници на канапета и дивани. Искат да поема и запецнали ципове, но за това още се колебая. Най-вече обаче се богоявявам всеки път, когато хората заразтръскат заялите си чекмеджета призовавайки боговете, - тя пафна с цигарата си – Чайче да ти се намира?
- Но аз никого не съм призовавала!
- Напротив, - не се съгласи Аноя и цигарата и хвърли нови искри – Ти кълнеше. А рано или късно всяка клетва става молитва, - тя махна с ръката, с което не държеше цигара и нещо в чекмеждето издрънча – Готово. Беше яйцерезачката. Всеки си има такава, макар че никой не знае защо. Някой изобщо някога купувал ли си е съзнателно яйцерезачка? Съмнявам се.
Тифани изпробва чекмеджето. То излезе леко.
- А с чая какво стана? – напомни Аноя и седна.
Тифани постави вода да се грее и попита:
- Значи знаеш за мен?
- О, да, - отвърна Аноя – Много време мина, откакто за последно някой бог се е влюбвал в смъртна. Всички си умират да видят, как ще свърши.
- Влюбил се?
- О, да.
- И да не искаш да кажеш, че боговете ме гледат?
- Ами че разбира се, - потвърди Аноя – Повечето от по-големите клечки тея дни и без друго си нямат работа! Мен обаче ме притискат да се оправям с ципове, нали, а ръцете ми в това скапано време ще станат на нищо!
Тифани вдигна поглед към тавана, вече целия задимен.
- И през цялото ли време гледат? – попита разтревожено тя.
- Както чувам, ти си привлякла повече зрителски интерес и от войната в Клачистан, а имай предвид, че тя е доста популярна, - Аноя протегна зачервените си ръце – Виж на какво са заприличали. Ама на някой да не би да му пука случайно?
- Даже когато ... се къпя ли? – поиска да знае Тифани.
Богинята се изсмя гадничко:
- Да. И да знаеш, те и в тъмното виждат. Най-добре да не мислиш за тях.
Тифани пак вдигна поглед към тавана. А така и се беше искало да си вземе баня тази вечер.
- Ще се опитам, - каза тя мрачно и добави – А... трудно ли е то, да си богиня?
- И хубави дни се случват, - отвърна Аноя, изправи се, подхвана за лакътя ръката с цигарата с другата си ръка, придърпа горящата и мятаща искри дяволия по-близо до лицето си, дръпна рязко, вдигна глава и избълва облак дим, който се присъедини към мътилката под тавана. По пода пак заваляха искри – То аз не съм чак толкова отдавна в тоя бизнес с чекмеджетата. На времето бях вулканична богиня.
- Наистина ли? – рече Тифани – Никога нямаше да се сетя.
- О, да. Хубава работа беше, ако не се броят писъците, - заспомня си Аноя, след което добави горчиво – Ха! А богът на бурите постоянно ми валеше по лавата. Това са то мъжете, муцинка. Само да се обърнеш и ти валят по лавата.
- И гледат акварели, - включи се Тифани.
Очите на Аноя се присвиха:
- Акварелите на някоя друга ли?
- Да!
- Мъже! Всичките са все същите, - каза Аноя – Ако ми послушаш съвета, муцинка, вземи му покажи на наш Зимеделчо вратата. Какъвто е елементарен, сиреч нали е само природен елемент.
Тифани погледна объркано към вратата.
- Изритай го поживо поздраво, муцинка, - разгърна мисълта си Аноя – изхвърли му партакешите и смени бравата. Пък нека става целогодишно лято, както е в топлите страни. Всичко да е в лозя и лиани, как ти се струва? На всяко дърво кокосови орехи! Ха, аз като бях още в играта с вулканите, направо се бях заринала в манго. Кажи сбогом на сняг, мъгли и киша. В теб ли е вече джаджата?
- Каква джаджа? – обезпокои се Тифани.
- Ще дойде, нямай грижа, - увери я Аноя – Чух, че може и да видиш малко зор да... Ох, чувам тропане, трябва да отлитам, ама ти споко, муцинка, аз на него няма да му кажа къде си...
Тя изчезна. И пушекът също.
Не знаейки какво друго да стори, Тифани си сипа от манджата и започна да яде. И така... значи сега тя може да вижда богове? И те знаят за нея? И всички напират да и дават съвети.
Не е на добре това да привличаш вниманието на висшестоящите, беше казвал баща и.
Но пък си беше впечатляващо. Влюбен в нея, а? И е разправял това на всички? Но пък той всъщност не е бог като хората, а само някаква си природна стихия. Абе изобщо, гола вода и въздух под налягане!
Но дори и така да е, все пак... гледай ти. Подир някои търчат ли търчат природни стихии! Точно така! Това да не ви е ала-бала? Ако някои хора са толкова смотани, че да танцуват с момичета, коварно рисуващи акварели за да навлекат на честните мъже Зла Съдба, добре тогава, някои други пък могат да се държат надменно с някои, които са почти богове. Тя би могла да спомене това в някое писмо, само че, естествено, няма да вземе да му пише точно пък сега. Ха!

А на няколко мили от там Старата Майчица Чернокачулкова, правеща си сама сапун от животински мазнини и поташ, добит, точно така, от растителна пепел, усети как някой и изтръгва сапуна от ръката, точно когато се канеше да накисне малко бельо в горещата вода. А освен това водата в коритото стана на лед.
Понеже беше вещица, тя незабавно каза:
- Ей, тук има странен крадец!
А Зимеделецът каза:
- Поташ, колкото да направиш човек!