Хорас беше. Пак се беше измъкнал от клетката си. Поискаше ли, можеше да стане много мазен.
На пода имаше счупена паница за масло, която, въпреки че доскоро беше пълна до горе, сега беше съвсем празна. Имаше само мазно леке. А от мрака под мивката се разнасяше някакво високоскоростно мляскане, едно такова „нямнямнямнямням...”.
- Е какво, подкарал си маслото, а, Хорас? - смъмри го Тифани хващайки метлата - Това, знаеш ли, си е жив канибализъм.
И все пак, трябваше да се признае, че не беше толкова зле, като с мишките. Да намираш малки купчинки миши кости на пода си беше малко стряскащо. Даже Госпожица Предалова не успя да се оправи с това. Както си се примъква една мишка, през която тя точно тогава беше рекла да понаблюдава, и изведнъж тъмнина.
Защото Хорас беше сирене.
Тифани знаеше, че Ланкърските сини сирена винаги са си били по-така, и понякога даше се налагаше да се заковават, но все пак... добре де, уменията и в сиренарството бяха наистина много високи, нищо, че тя се оценяваше така сама, но Хорас даже като за нея беше шампион. Вярно, прочутите сини жилки, придаващи на тази марка чудесния и цвят, излязоха много хубави, макар че Тифани не беше сигурна, че трябва да светят в тъмното.
Тя ръчна с дръжката на метлата в сенките под мивката. Чу се трясък и когато тя извади пръта, той беше с пет сантиметра по-къс. После се чу едно „пууу!” и липсващото парче тракна в стената от другата страна.
- Спирам ти млякото, - отреди Тифани и се изправи, като през това време си мислеше:
Той дойде да ми върне кончето. Не кой да е, а Зимаджията.
Хъм...
Доста ... впечатляващо, като се замислиш.
Тоест, той нали трябва да организира лавини и виелици, да разработва нови десени за снежинки и прочее, но намери време ей така да дойде и да ми върне огърлицата. Хъм...
И просто си стоеше и толкова.
След което да вземе просто да изчезне... тоест да изчезне още повече.
Хъм...
Тя остави Хорас да си мрънка под мивката и направи чай за Госпожица Предалова, която пак беше седнала да тъче. След което тихичко се качи в стаята си.
Дневникът на Тифани беше стигнал почти педя на дебелина. Аннаграма, друга местна учаща се вещица и една от нейните приятелки (що годе), казваше, че тя, ама сериозно, трябвало да го нарича своя Книга на Сенките и да го пише на пергамент с някое от специалните магични мастила продавани в Специализирания Маг-азин на Закзак Силен-в-ръката на Приемливи Цени ... добре де, най-малкото цените бяха приемливи за Закзак. Тифани не можеше да си позволи такава. Вещерството можеше само да го въртиш като занаят, но не и да го продаваш. Госпожица Предалова и даваше да продава сирена, но дори и така хартията по тези краища беше скъпа, а и амбулантните търговци не носеха кой знае колко от нея. У тях обаче обикновено се намираше по някоя друга щипка син камък, от който си ставаше съвсем прилично мастило, ако го смесиш със смляни дъбови шикалки или орехови люпки. Сега, с всичките допълнително налепени страници дневникът беше станал дебел като тухла. Тя беше преценила, че ще и стигне за още две години, ако пише ситно.
На кожената подвързия тя беше изписала с нажежен шиш: „Фийгълите да не гледат!!” Никак не вършеше работа. За тях това беше все едно покана. Напоследък тя започна да записва някои неща кодирано. На Фийгълите от Варовитищкио Рид четенето никак не им идеше отръки, така че няма как да му схванат цаката на шифъра.
Тя се огледа предпазливо, за всеки случай, и отключи големия катинар на веригата, обвиваща книгата. Обърна на днешна дата, натопи писалката си в мастилото и изписа: „Срещнах *.”
Да, снежинката си е отличен код за Зимаджията.
Той просто си беше застанал така, мислеше си тя.
И избяга, защото аз изпищях.
Което си беше добре, няма спор.
Хъм...
Обаче... ми се щеше да не бях изпищяла.
Тя разтвори дланта си. Отпечатъкът на коня си беше там, бял като тебешир, като земята на Варовитище, но изобщо не болеше. Тифани лекичко потрепери, след което се стегна. И какво толкова? Срещнала се беше, значи, с духа на Зимата. Че тя нали е вещица. Такива неща понякога си се случват. Той най-учтиво и върна нещо, което си беше нейно, след което си тръгна. Няма какво да се втелява заради това. Работа имаше да се върши.
После тя написа: „Псм от Р.” И много внимателно отвори писмото от Роланд, което не беше трудно, защото плужековата слуз не е кой знае какво лепило. С малко късмет пликът ще стане и за втора употреба. Тя се присви над писмото, така че никой да не може да надзърта през рамото и. Накрая каза:
- Госпожице Предалова, би ли ми се махнала от главата, ако обичаш? Искам да си използвам очите за нещо лично.
След известна пауза откъм долния етаж се дочу мърморене и потръпването между очите и изчезна.
Винаги беше... хубаво да получиш писмо от Роланд. Вярно, най-често пишеше за овце и други неща на Варовитище, а понякога вътре имаше по някое изсушено цвете, камбанка или иглика. Баба Болежкова това нямаше да го одобри. Тя винаги казваше, че ако ридовете искаха хората да късат цветя, щеше да отглежда повече.
От писмата винаги и домъчняваше за дома.
Един ден Госпожица Предалова й беше подметнала:
- Този младеж, дето ти пише ... той обожател ли ти е?
Тифани тогава беше сменила темата, докато не намери време да погледне в речника, а после и трябваше още повече време за да спре да се черви. Роланд беше... колкото до Роланд... главното беше ... там беше работата, че ... ами, имаше го.
Вярно, първия път като го срещна, той си беше един за нищо не ставащ, доста тъп чукундур, но какво друго да очакваш? Все пак той беше изкарал цяла година в плен на Кралицата на Феите, затлъстял като лоена топка и пощръклял от захар и отчаяние. Освен това го бяха отгледали две високомерни лели, а баща му - Баронът, го интересуваха повече коне и кучета. Оттогава той се попромени: стана по-разбран, по-малко сприхав, по-сериозен, не толкова глупав. Освен това започна да носи очила, първите изобщо мярнали се по Варовитище.
И той си имаше библиотека! С повече от сто книги! Всъщност тя, библиотеката, беше на замъка, но нали май никой друг не го беше еня за нея.
Някои книги бяха древни и грамадни, с дъсчени корици, големи изпоукрасени букви и цветни картинки на чудновати зверове и далечни земи. Имаше „Книга на Необичайните Дни” на Уоспмайр, „Защо Нещата са Така, а не Другояче” на Кръмбери и всичките томове без един на „Всепрокобна Енциклопедия”. Роланд се беше изумил, че тя може да разбира чужди думи, а тя много внимаваше да не му каже, че тук и помагаха остатъците от д-р Суетон.
Там беше работата, че... истината беше, че... добре де, кой друг им беше останал и на двамата? Роланд не можеше, ама изобщо не можеше да има приятели сред селските деца, както беше син на Барона и прочее. Тифани обаче сега имаше островърха шапка, а това си беше нещо. Хората от Варовитище много-много не обичаха вещиците, но тя нали беше на Баба Болежкова внучка, нали? Да не говорим за всичко, което ще да е научила от старата горе на овчарската колибка. А и нали казват, че тя им дала да разберат на онея вещици от планината, какво значи то вещерство, така де! А помните ли агненето лани? Че тя само с поглед връща агне от смъртта! И си е Болежкова тя, ридовете са и в костите на нея. С нея всичко си е наред. Тя си е, да си го кажем, наше момиче.
И всичко това беше много хубаво, освен само, че тя вече си нямаше дружки. Хлапетата вкъщи, които дружаха с нея преди, сега я ... уважаваха, заради шапката. Помежду им беше изникнала нещо като стена, сякаш тя беше порастнала, а те - не. Че за какво можеше да си приказват? Тя нали е била на места, които те изобщо не можеха да си въобразят. Повечето не са ходили даже до Две Ризи, което беше само на половин ден път. И това изобщо не ги безпокоеше. Те щяха да работят, каквото са работили бащите им, или пък да гледат деца като майките си. И това си беше съвсем добре, добави припряно Тифани наум. Но те не го бяха решили сами. Просто им се беше случило така, без да се усетят.
Същото беше и горе в планината. Единствените нейни връстници, с които можеше да си поговори от душа, бяха другите чирачки-вещици като Аннаграма и останалите момичета. Безполезно беше да пробва истински разговор с хората по селата, особено пък с момчетата. Те само си гледаха в краката, запъваха се и пристъпваха нервно, също като хората от Варовитище, когато говореха с Барона.
Като стана дума, Роланд също се държеше така, а и се изчервяваше всеки път щом тя го погледнеше. Колкото пъти посещаваше замъка или излизаше на хълмовете с него, всичко се изпълваше с разни пресложни мълчания... също като със Зимаджията.
Тя най-внимателно прочете писмото, мъчейки се да не обръща внимание на мазните отпечатъци от фийгълски пръсти. Той много мило беше вложил няколко празни листа хартия. Тя много грижливо разглади единия, поседя някое време втренчена в стената и започна да пише.
Долу в миялнята сиренето Хорас се измъкна из-зад кофата за смет. И се озова точно пред задната врата. Ако сирене изобщо мжеше да изглежда замислено, Хорас сега изглеждаше така.

В малкото селце Две Ризи кочияшът на пощенската карета имаше известно затруднение. Повечето поща от околовръстните села и чифлици се струпваше в местното магазинче за сувенири, минаващо и за пощенска станция. Обикновено кочияшът просто взимаше чувала и толкова, днес обаче възникна трудност. Той трескаво прелистваше Правилника за пощенската служба.
Мис Тик потропваше с крак. Което на него му действаше на нервите.
- Я, я, какво имаме тук, - възтържествува кочияшът - Ей го, пише ли забранено за животни, дракони, птици или риби? Пише!
- И какво от изброеното си мислите, че съм аз? - попита го с леден глас мис Тик.
- А, еми, добре де, добре, човекът нали е един вид животно, нали така? Тоест, гледайте само маймуните, а?
- Нямам никакво желание да гледам маймуни, - възрази мис Тик - Виждала съм ги, какво правят.
Кочияшът определено схвана, че този път доникъде няма да го доведе и пак запрелиства бясно страници. По едно време просия.
- Я, я, какво имаме тук! Колко тежите, госпожице?
- Петдесет грама, - отвърна невъзмутимо мис Тик - Което по стечение на обстоятелствата е максималната тежест на писмо, което може да бъде изпратено до Ланкър и Прилежащите Околности за цена от десет пенса, - тя посочи двете марки, които беше залепила на ревера си, - Вече си купих марки.
- Няма начин да тежите петдесет грама! - възмути се той - Не може да тежите по-малко от шейсе кила!
Мис Тик въздъхна. Искаше и се да избегне това, но Две Ризи все пак не беше Кучидол. Това беше село насред път и всеки ден виждаше как светът го подминава. Тя протегна ръка към копчето, задействащо шапката и.
- А сега ще забравите ли, какво казахте преди малко? - попита тя.
- Що пък? - учуди се кочияшът.
За някое време мис Тик го зяпна. После извъртя очи.
- Извинявайте, - измърмори тя - Всеки път, опасвам се, е все същото. От топенето е, разбирате ли. Пружинката ръждясва.
Тя вдигна ръка и плясна шапката си отстрани. Скритият остър връх изскочи разпръсквайки книжните цветя. Очите на кочияша го последваха.
- О, - промълви той.
Като носи някой островърха шапка, работата е там, че този някой е или магьосник или вещица. Е, вярно, и някой друг сигурно можеше да си намери такава шапка и да вземе да я носи, и всичко ще си му е наред до момента, когато се натъкне на някой правоспособен шапконосец. И магьосниците и вещиците никак не си падат по самозванци. Нито пък обичат да ги карат да чакат.
- Та значи, колко тежа, моля? - попита тя.
- Петдесет грама! - рапортува припряно кочияшът.
Мис Тик се усмихна:
- Да. И нито скрупула повече! Скрупула, нали знаете, е аптекарска мярка за тежест равна на двадесет грана или едно цяло и три десети грама. А аз съм практически... безскрупулна!
Тя изчака да види, дали тази твърде учителска шегичка няма да предизвика смях, но не се огорчи, когато не предизвика. На мис Тик доста и допадаше да излиза по-веща от другите.
Качи се на каретата.
Когато тя се заизкачва в планината, заваля сняг. Мис Тик, която знаеше, че не може да се намерят две еднакви снежинки, изобщо не им обърна внимание. А ако им беше обърнала внимание, щеше да се почувства малко по-малко веща.

Тифани спеше. В мангала до леглото и гореше огън. На долния етаж станът на Госпожица Предалова тъчеше ли тъчеше в нощта...
Малки сини фигури се промъкнаха по пода на спалнята и, построявайки се на фийгълска пирамида, достигнаха до върха на масичката, която Тифани използваше вместо писалище. Тифани се обърна насън и тихо изсумтя. Фийгълите за миг застинаха, след което вратата на спалнята лекичко се затвори зад тях. Размито синьо петно вдигна прах по тясното стълбище, по пода на етажа с тъкачницата, мина през мандрата, където излезе през дупка във външната врата, някак си във формата на пита сирене. От там нататък следа от разхвърчали се листа навлезе дълбоко в гората, където гореше малък огън. Той осветяваше, може би пряко волята си, лицата на цяла орда фийгъли.
Размитото петно спря и се превърна в шест фийгъла, двама от които понесли дневника на Тифани. Те го оставиха грижливо на земята.
- Убаво, дека се измъкнааме от туй къще, - каза Голем Йън - Видохте ли ги онез големанските черепи, а? Тая бабаяга не си поплюва, ей!
- Брей, глейте ма, она па е сложила катанец, - забеляза Прост Уили обикаляйки дневника.
- Роб, се си мислим, дека немаме правото да го четеме това, - обади се Били Големо Чене, когато Роб пъхна ръка в ключалката - Оно е лично!
- Она е нашта бабаяга, бе. Щом е лично за нея, и за нази е лично, - отвърна делово Роб бърникайки в ключалката - Че и се че е сакала она некой да го изчете, иначе оти и е било да го пише. Нема файда да си пра’иш зоро да го написуваш, щом нема кой да го чете. Тъй оно само моливо че ти ойде зян, ей!
- Мо’е па она да сака сама да си го четюва, - не преставаше да се съмнява Били.
- Тъй ли ма? Оти че сака баш туй? - разкрещя се Роб - Она нали и тъй си на’е, що е писано. А па Джейни сака да на’е, що си мисли она за момъко на Бароно.
Нещо прещрака и катинарът се отвори. Насъбралите се фийгъли слухтяха. Роб прелисти няколко шуртящи страници и се ухили.
- Е-бре, глейте що ми пише она: Леле, милите фийгъли па ми додоха, - провъзгласи той за бурна радост на всички присъстващи.
- Леле, че мило моме е она, да пише тъй, - изкоментира Били Големо Чене - Дай да видим?
И той прочете: „Леле мале, фийгълите пак надойдоха”.
- А, - продума той.
Били Големо Чене беше дошъл заедно с Джейни от клана Дългио Гьол. На тамошният клан четенето и писането им идваше по-отръки, а на него като на гонагъл му се полагаше да го бива и в едното и в другото. На фийгълите от Варовитищкио Рид от своя страна най-отръки им идваше пиенето, краденето и биенето, а Роб Секигоопрай много го биваше и в трите неща. Но и той се беше научил на четмо и писмо, защото Джейни го беше помолила. Били беше наясно, че той се справяше не толкова с точност, колкото с оптимизъм. Изправеше ли се пред по-дълго изречение, той беше склонен като разгадае няколко думи, да премине към щедро гадаене.
- Писмовнио майсторлък е да сфанеш, що сакат да ти викат думите, право ли думам? - подпита Роб.
- Епа мо’е би, - обади се Голем Йън - Ма има ли некоя думичка там да ни ка’е, дека големата мънечка бабаяга е хлътнала по онуй диване у каменнио замък?
- Ей че си бръмантичен, бре Йън, - рече Роб - Що да ти отговорим: Ненъм. Тук таме у писмата они пишат с онея ми ти шифърчета. Горко на читателя от них. Оно си е баш зор и с нормалните думи, без некой да ги разбъзиква.
- Ма за сите ни че е мноооого лооошо, земе ли големата мънечка бабаяга да мисли за момчетии наместо за ученето на бабоягуваньето, - отбеляза Голем Йън.
- Епа да, ма момъко нема да сака да се жени, - каза Леко Щурав Ангъс.
- Некой ден мо’е и да просака, - не се съгласи Били Големо Чене, който си беше развил хобито да наблюдава човеците - Повечето големански мъже се женят.
- Аре стига де! - изуми се някакъв фийгъл.
- Епа тъй си е.
- Они сакат да се женят?
- Епа мнозина си сакат, - просветли ги Били.
- Ма как, нали подир туй нема вече пиене, краднене и биене!
- Ей ма, я нали мое’м некой друг път да си попийнем, покраднем и да се побием! - възрази Роб Секигоопрай.
- Епа да, Роб, ма нема как да не видим, дека ти требе да ги пра’иш също и Обяснявките, - напомни му Прост Уили.
Мнозина наоколо закимаха съгласно. За фийгълите Обяснявките бяха тъмна наука. Просто бяха толкова мъчни.
- Напримерно, га се завръщаме от попийване и покрадване и побийване, земе Джейни и ти напра’и Нацупването на устенца, - продължи Прост Уили.
Всички фийгъли задружно простенаха:
- Олеле-мале, да не ни се пада Нацупването на устенца!
- А подир туй и Скръстосването на ръчички, - все така плашеше другите, че и сам себе си Уили.
- Оооох, вай-вай-вай, Скръстосването на ръчички! - захленчиха фийгълите скубейки си косите.
- А ич нечем да говорим за Потропването с краченце... - Уили замлъкна, понеже наистина не искаше да говори за Потропването с краченце.
- Олеле-мале! Оооох! Не и Потропването с краченце! - някои от фийгълите заблъскаха главите си в близките дървета.
- Убаво де, убаво де, АМА, - зауспокоява ги отчаяно Роб Секигоопрай - ич не на’ете вий, дека туй си е част от потайнювките на бракуването.
Фийгълите се спогледаха. Настана тишина, ако не се брои трясъка от падането на едно дръвче.
- Епа туй нещо ич не го бе’ме чували, бе Роб, - наруши тишината Голем Йън.
- Епа нема чудно! Отдека че го чуете, бе? Нали не сте женени! Не го сфашате вие сичкото му пеетично симетриене. А се сберете да ви ка‘ем я...
Роб се огледа за да се убеди, че никой не може да го чуе освен горе-долу петстотинте Фийгъла и продължи:
- Глейте с’а… първо пиеш, краднеш и се биеш, нал’тъй. А га се повърнеш у могилата, стае време за Потропване с краченце…
- Оооооох!
- ... и за Скпъстосване на ръчички...
- Олеле!
- ... и, не ще и дума, за Нацупване на устенца и а сите шашкъни да ми престанете да ми се вайкате, оти че почнем да трошим чутури! Чуете ли ме?
Всички фийгъли се смълчаха освен един:
- О, вай-вай-вай! Ооох! Олеле-малеле! Нацупването... на... ус...
Той замлъкна и се озърна притеснено.
- Прост Уили? - започна Роб Секигоопрай с вледеняващо търпение.
- Епа що, Роб?
- Сещаш ли се дека ти виках, дека некой път требе да слушаш що ти казуем?
- Епа да, Роб?
- Епа тоя път беше такъв път.
Прост Уили провеси нос:
- Прощавай, бе Роб.
- Убаво! Та доде бех стигнал? А, епа... постигнат ни значи устенца и ръчички и краченце. И тогаз...
- Иде време за Обяснявки! - сети се Прост Уили.
- Епа да! – тросна се Роб Секигоопрай – Некой от вас, шашкъни с шашкъни, че дръзне ли да е оня, дето че пра’и Обяснявките?
Той ги огледа. Фийгълите заотстъпваха.
- Га келдата ем се цупи, ем скръстосва, ем притропва, - продължи Роб с прокобен глас – И убавото и зъркелче се едно ти вика: „Глей само тая Обяснявка да е верно добра. Че се обесневате ли? А?
Фийгълите вече се бяха изпоразплакали и дъвчеха в ужас краищата на препаските си.
- Епа не, Роб, - размънкаха се те.
- Епа не, я! – изтържествува Роб Секигоопрай – Нечете! Оно е, оти не го найте вий бракуването!
- Я чух Джейни да вика, дека ти пускаш таквиз Обяснявки, дето никой круг фийгъл у целио свет нема да ги пробва, - каза с възхита Прост Уили.
- Епа мо’е и тъй да е, - наду се от гордост Роб – А требе да се знае, дека фийгълите имат голема традиция за върли Обяснявки!
- Она вика, дека некои от твойте Обяснявки са толкоз длъжки и оплетени, че га доде време да свършват, она вече не помни, как са отпочнали, - продължи Уили.
- Оно си е дарба... ма нечем да се хвалим, - махна скромно с ръка Роб.
- Я па големанците ич не ги видим у Обяснявките, - замисли се Голем Йън – Они бавно загреват.
- Ма се пак се женят, - отбеляза Били Големо Чене.
- Епа да, па нашио момък у големио замък, он нещо много се сдуши с големата мънечка бабаяга, - изказа се Голем Йън – Тейко му остаре и се разболе и скоро момъко че стае господар на големио каменен замък и на сите му дукюменти, дето викат, дека ридовете били негови.
- А па Джейни се коси, дека додат ли у него сите му дукюменти, дето викат, дека ридовете били негови, - поде Били Големо Чене – мо’е па да му се разхлопа дъската и да си помисли, че ридовете са си негови. А нали наете доде че доведе туй?
- Епа да, - потвърди мрачно Голем Йън – До разораването на целината.
Това беше злокобна дума. Някога старият Барон беше смятал да разоре някои от по-равните места по Варовитище, защото цената на житото се вдигала, а в овцете нямало сметка , тогава обаче Баба Болежкова била още жива и го накарала да размисли. Някои пасища в покрайнините на Варовитище обаче вече били разорани. В житото имаше сметка. Фийгълите бяха приели за даденост, че и Роланд също ще тръгне да разорава. Нали го бяха отгледали онези двете суетни, коварни и изобщо противни лели?
- Ич не му вервам, - изрази мнението им Леко Щурав Ангъс – Он чете книги и таквоз. Ич не го е еня за земята.
- Епа да, - съгласи се Прост Уили – Ма а земе се ожени за големата мънечка бабаяга, ич нема да помисли за оран, оти големата мънечка бабаяга га му излезе с Цупенето на ръчички...
- Скръстването на ръчички! – поправи го рязко Роб.
- Ооолеле, не и Скръстването на...
- Млък! – изрева Роб – Срам ме фаща от вас! Големата мънечка бабаяга мо’е да си се омъжва за когото си сака! Право ли думам, бе гонагъле?
- Ммм?
Били се беше загледал нагоре. Беше хванал една снежинка.
- Викам, дека големата мънечка бабаяга мо’е да се омъжва за когото си сака, право ли думам?
Били се взираше в снежинката.
- Били? – извика Роб.
- Що ма? – сепна се той като че събуден от сън – Епа... да. Що мислиш, че сака ли она да земе за мъж Зимаджията?
- Зимаджията ли? – втрещи се Роб – Че он ич не мо’е да се жени. Он нали е парче дух... он си е едно нищо!
- Она игра хоро с него. Сите я видохме, - напомни Били, хвана още една снежинка и я заразглежда.
- Оно беха само момински дивотии! И оти и е на големата мънечка бабаяга да си пълни чутурата с Зимаджията, а?
- Има причина да сметам, - заговори бавно гонагълът посред кръжащи около него снежинки – дека Зимаджията си пълни чутурата до пръсване с големата мънечка бабаяга...