Глава четвърта
Снежинки


Казват, че не било могло да се намерят две съвсем еднакви снежинки, но някой напоследък дали е проверявал?
Снегът кротичко си валеше в мрака. Трупаше се по покриви, целувайки пътьом клоните на дърветата, падаше по горската почва лекичко прошумолявайки с мирис на метал.
Баба Вихронрав винаги проверяваше снега. Застанала на прага на къщурката си, обляна от светлина на свещи, тя ги ловеше с лопата.
Бялото котенце следеше снежинките. Точно това правеше. Не замахваше по тях с лапа, а само гледаше много съсредоточено всяка снежинка поотделно, как се вие във въздуха докато не кацне. След което я наблюдаваше още някое време, колкото да се убеди, че представлението е свършило, и чак тогава вдигаше поглед и си избираше следващата снежинка.
То се казваше Ти. Като в „Ей ти! Престани веднага!” или „Ей ти! Махай се от тук!”. С имена Баба Вихронрав не се церемонеше.
Баба огледа снежинките и се усмихна по нейния си не особено мил начин.
- Да се прибираме, Ти, - рече тя и затвори вратата.
Мис Тик зъзнеше до огъня. Който не беше особено голям, просто достатъчно голям. Обаче от гърненцето върху жаравата се разнасяше миризмата на чорба с сланинка и грах, а до малкото гърне имаше едно доста по-голямо, от което се носеше миризма на пиле, така че тя таеше надежди.
Трябва да се каже, че Баба Вихронрав и мис Тик не се спогаждаха особено. По-възрастните вещици рядко се спогаждаха. Можеше да се види как не се спогаждат по това как цялото време бяха извърнедно учтиви.
- Ранен е снегът тази година, Госпожо Вихронрав, - спомена мис Тик.
- Така си е, мис Тик, - отвърна Баба Вихронрав - А и е толкова... интересен. Вглеждала ли си се в него?
- И преди съм виждала сняг, Госпожо Вихронрав, - опъна се мис Тик - По целия път насам не престана да вали. Наложи ми се даже да бутам пощенската карета! Втръсна ми този сняг! Но какво да правим с Тифани Болежкова?
- Нищо, мис Тик. Още чайче?
- Тя определено е наша отговорност.
- Не. Не наша, а от където и да го погледнеш, нейна. Тя е вещица. Тя танцува Танца на Зимата. Видях я.
- Сигурна съм, че не го е направила нарочно, - застъпи се за нея мис Тик.
- Че как може да се танцува без да е нарочно?
- Много е млада. Възбудата сигурно я е ударила в краката. Не е знаела, какви ги върши.
- Трябвало е да разбере, - заяви Баба Вихронрав - Трябвало е да слуша.
- Несмъмнено вие винаги сте слушали каквото ви се казва, когато сте били почти на тринадесет години, Госпожо Вихронрав, - подметна мис Тик с лек намек на сарказъм.
Баба Вихронрав някое време се взираше в стената.
- Не, - рече накрая тя – И аз греша. Но не си търся оправдания.
- А аз мислех, че искате да помогнете на детето.
- Ще и помогна аз, да си помогне тя сама. Така е по моя начин. Тя хоп-троп, танци-манци и право в най-старата История, каквато има на света. Няма друг изход оттам освен да я извърви до края. Няма друг начин, мис Тик.
Мис Тик въздъхна. Баба Вихронрав смяташе, че всичко е до Историите. Е добре де, нали всички сме си башка луди. Освен мен, естествено.
- Разбира се. Само че тя е толкова ... нормална, - каза мис Тик на глас – В смисъл, като се има предвид, какво е направила. А тя толкова много мисли. И сега, като е привлякла вниманието на Зимеделеца, ами...
- Захласнал се е по нея той, - завърши Баба Вихронрав.
- Това ще предизвика немалък проблем.
- Който тя ще трябва да реши.
- Ами ако не успее?
- Тогава значи няма да е Тифани Болежкова, - отсече Баба Вихронрав – Да де, да, тя е в Историята, но не го знае! Виж снега, мис Тик. Разправят, че не могло да се намерят две еднакви снежинки. Откъде може да са разбрали това, я? За много умни се имат! Винаги съм искала да ги изоблича. И успях! А сега излез и разгледай снега. Виж снега, мис Тик! Всичките снежинки са еднакви!

Тифани чу почукването и с мъка отвори малкото прозорче на спалнята. На перваза се беше натрупал мек и пухкав сняг.
- Нечеме да те будиме, - каза Роб Секигоопрай – Ма Ужасно Дребен Били вика, дека требе да видиш туй.
Тивани се прозина.
- Какво да видя?
- А фани некоя друга снежинка, - обясни Роб – Ма не у ръка, оти че се стопи.
Тифани заопипва с ръка в тъмното за дневника си. Нямаше го. Тя погледна на пода, ако случайно е паднал. Тогава пламна кибритена клечка, Роб Секигоопрай запали свещта и ей го на дневника, като че винаги си е бил на мястото, само че тя забеляза, че на пипане той беше подозрително студен. Изражението на Роб беше невинно, което беше сигурен признак за гузност.
Тифани остави въпросите за по-късно и протегна дневника през прозореца. По него накацаха снежинки и тя ги придърпа по-близо.
- Като гледам, най-обикно... – започна тя, запъна се и възкликна – О не... това трябва да е някакъв номер!
- Номер ли било? Епа, щом тъй викаш, - не възрази Роб – Ма си е неговио номер, да ти ка’ем я.
Тифани зяпна виещите се навън на светлината на свещта снежинки.
До една бяха Тифани Болежкови. Мънички, ледени, искрящи Тифани Болежкови.

На долния етаж Госпожица Предалова избухна в смях.

Дръжката на вратата за стаята в кулата яростно тракаше. Роланд де Чъфли (пише се Chumsfanleigh; вината за което не беше негова) грижливо не и обръщаше внимание.
- Какво правиш там вътре, детето ми? – попита злобно приглушен глас.
- Нищо, Лельо Данута, - отвърна от бюрото си Роланд.
Едно от предимствата да живееш в замък е, че стаите могат да се заключват добре. Неговата врата имаше три ключалки и две резета дебели колкото ръката му.
- Баща ти те вика, знаеш ли! – обади се друг глас, още по-злобно.
- Той шепти, Лельо Араминта, - отговори спокойно Роланд изписвайки грижливо адреса на плика – Той вика, само когато вие насъсквате по него доктори.
- Това е за негово собствено добро!
- Той крещи, - повтори Роланд и облиза края на плика.
Леля Араминта пак разтрака дръжката на вратата.
- Ти си едно много неблагодарно дете! Ще си умреш тук от глад, така да знаеш! Сега ще докараме стражите да разбият вратата!
Роланд въздъхна. Замъкът беше построен от хора, които не обичаха някой да им разбива вратите, така че всеки който тръгнеше да я разбива, първо трябваше да домъкне таран по тясната виеща се стълба, без да има горе къде да се обърне, а после оставаше някак да пробие четири дъски дебела врата от толкова стар дъб, че се беше втвърдил като желязо. Сам човек можеше да защитава тази стая месеци наред, стига да има провизии. Още някое време отвън се чуваше мрънкане, а после стъпките на лелите отекнаха надолу по стълбата. После пак се чу как крещят нещо на стражите.
Не че щяха да имат много полза от това. Сержант Робъртс и неговите хора (Кевин, Невил и Тревър) не си падаха много по изпълнение на заповеди от лелите. Обаче всички знаеха, че ако Баронът почине преди момчето да навърши двадесет и една години, лелите щяха законно да управляват имението, докато той не ги навърши. Но макар Баронът да беше много болен, той не беше умрял. Не беше добро времето да се проявяваш с неподчинение, но сержантът и хората му избягваха гнева на лелите като се правеха (стига заповедите да го позволяваха) на глухи, тъпи, склерозирали, шашнати, болни, загубени или, в случая с Кевин, на чужденци.
Засега Роланд гледаше да прави излазите се в малките часове, когато нямаше никой и той можеше да си набавя продоволствие от кухнята. Пак тогава той ходеше да види баща си. Докторите приспиваха стареца с нещо, но Роланд го държеше някое време за ръката, заради успокоението което даваше това. Намереше ли стъкленици с оси или пиявици, той ги изхвърляше в рова.
Той погледна замислено писмото. Може и да трябваше да разкаже всичко на Тифани, но той не обичаше да мисли за тези неща. И това ще я разстрои и тя може да хукне пак да го спасява, което нямаше да е правилно. Да не говорим, че той не беше заключен в стаята си. Те бяха заключени отвън. Докато той държеше кулата, това беше място, където те не можеха да се бъркат, да тършуват и да крадат. Той беше прибрал остатъците от сребърните свещници под леглото си заедно с каквото беше останало от древните сребърни прибори (били „пратени за оценка”, моля ви се) и ковчежето с бижутерията на майка му. С което ковчеже беше малко позакъснял, така че венчалния и пръстен и сребърната огърлица с гранатите, останала от баба му, ги беше хванала липсата.
Утре обаче той ще стане рано и ще откара писмото до Две Ризи. Хубаво му беше да ги пише. Те правеха света по-добър, защото можеше да не включва лошата част.
Роланд въздъхна. Нямаше да е зле да пише на Тифани, че в библиотеката намери книга наречена „Обсади и оцеляване” от прочутия пълководец Печений Тактикус (интересно, точно той е изобретил „тактиката”). Кой би си помислил, че такава прастара книга ще вземе да излезе полезна? Пълководецът много наблягаше, колко е важно да имаш провизии, така че Роланд имаше в изобилие ситни картофи, едри наденици и тежък джуджешки хляб, много удобен да го мяташ по хората.
Той погледна отсрещната стена, към портрета на майка му, който той беше донесъл от мазето, където го бяха забутали те (бил „прибран за почистване”). Точно до него, стига да знаеш за какво да гледаш, част от стената колкото една малка врата изглеждаше малко по-светла отколкото камъните наоколо. И свещникът до нея беше някак лекичко изчанчен.
Да живееш в замък си имаше много предимства.
Навън заваля сняг.

Нак Мак Фийгълите зяпаха пухкавите снежинки от покрива на колибата на Госпожица Предалова. На светлината, каквато успееше пробие мърлявите прозорци долу, покрай тях прелитаха мънички Тифанчета.
- Че ми зяе он со снежинки, - изказа се Голем Йън – Ха!
Прост Уили хвана една рееща се снежинка и рече:
- Ми немой ка’еш, дека не я е докарал он убаво мънечката остра капа. Он требе много да е хлънал по големата мънечка бабаяга.
- Ма туй ич не им прилича! – сопна се Роб Секигоопрай – Та он е Зимата! Он е сите му снегове и ледове, фъртуни и мръзненье. А она е само големо моменце! Ич немой ка’eш да са си лика-прилика! А кажи им, Били? Били?
Гонагълът с гайда в уста беше зяпнал отнесено снежинките. Но някак си гласът на Роб явно успя да пробие през размислите му, защото той отговори:
- Що че ‘нае он за ората? Нема си он живот колкото и най-ситната буболечка, а па сила има колкото морето. И е залюбил он мънечката голема бабаяга. Оти? Що е она за него? Що че чини он по-подир? Я туй че ви речем: Туй, снежинките, са само за начало. Требе да си отваряме зъркелите, Роб. Че туй мо’е да стане баш серрриозно...

Високо в планината 990 393 072 007 броя Тифани Болежкови нападаха върху стара пряспа на едно било и причиниха лавина, помела над сто дървета и една ловджийска колиба. Тифани не беше виновна за това.
Нито пък беше виновна, че хората се подхлъзваха по заледили се напластявания от нея, или че не можеха да си отворят вратата, защото нея я беше натрупало отвън, или пък че ги удряха топки от нея метнати от малки дечица. Повечето от нея се стопи до преди закуска, а и без друго никой не забеляза нищо необичайно, освен вещиците, които не приемат на вяра хорските приказки, както и куп дечица, които кой ли ти ми слуша.
И все пак Тифани се събуди страшно смутена.
И Госпожица Предалова изобщо не и помогна.
- Ако не друго, той те харесва, - подметна тя докато си навиваше яростно часовника.
- Не знам, Госпожице Предалова, - отвърна Тифани, на която този разговор хич не и харесваше.
Тя тъкмо миеше чиниите в мивката, с гръб към старицата и се радваше, че Госпожица Предалова не може да и види лицето... и, като стана дума, че и тя също не можеше да види лицето на Госпожица Предалова.
- И да се чуди човек, какво ли ще каже за това твоят младеж?
- Кой младеж, Госпожице Предалова? – отвърна Тифани с колкото се може по-каменно изражение.
- Че той ти пише писма, бре момиче!
Които ти, предполагам, четеш през очите ми, помисли си Тифани, а на глас каза:
- А, Роланд ли? Та той е просто приятел... един вид де.
- Един вид приятел?
Няма да се вържа на това, помисли си Тифани. Бас държа, че се хили на поразия. И освен това изобщо не и е работа.
- Да, - каза тя – Точно така, Госпожице Предалова. Един вид приятел.
Настана продължително мълчание, което Тифани употреби да изстърже дъното на едно желязно тиганче.
- Важно е да си имаш приятели, - каза накрая Госпожица Предалова с глас някак-си по-кротък от преди, звучащ, все едно Тифани беше победила – Като свършиш, миличка, моля те, бъди така добра да ми донесеш торбата с бъркотиите.
Тифани стори, както и бе наредено, след което се измъкна към мандрата. Винаги и беше хубаво да се озовава там. Напомняше и за дома и можеше да мисли по-добре. Тя...
Отдолу на вратата имаше дупка, тамън колкото за пита сирене, но Хорас се беше върнал в строшената си клетка, откъдето се чуваше съвсем лекичко „мнямнямнямня”. Може пък сирената така да хъркат? Тя не му обърна внимание и се зае с тазсутрешното мляко.
Поне не валеше сняг. Тя усети как започва да се изчервява и се помъчи да си забрани изобщо и да помисля за това.
А нощес щеше да има сборище. Другите момичета дали ще са разбрали? Ха! Ами че как не. Вещиците обръщат внимание на снега, особено ако това би смутило някого.
- Тифани? Искам да говоря с теб, - викна я Госпожица Предалова.
Госпожица Предалова досега май изобщо не и беше казвала Тифани. Доста тревожно беше да я чуеш, как изрича името ти.
Госпожица Предалова държеше бъркотия. Мишката и за очи беше провиснала неловко посред кокалчета и гуми.
- Неудобно, - промърмори тя и повиши глас – Ебре, чапкъни с чапкъни! А да изляете! Видим ви дека сте тука! Видим ви дека ме гледате!
Фийгълски глави се подадоха из-зад кажи-речи всичко.
- А така! Тифани Болежкова, сядай!
Тифани седна без да се офлянква.
- Че и точно по кое време да стане, - продължи Госпожиза Предалова и остави бъркотията – Неудобно си е. Но няма съмнение, - и след кратка пауза тя обяви – Ще умра в другиден. Петъка, малко преди шест и половина сутринта.
Това беше много внушително заявление и не заслужаваше отговор като този:
- Въй, мо’e ли така да изпуснеш уикенда, - изрази съболезнованията си Роб Секигоопрай – Некъде на убаво место ли че идеш?
- Но... но... не може точно пък вие да умрете! – избухна Тифани – Та вие сте на сто и тринадесет години, Госпожице Предалова!
- Това, знаеш ли, като нищо може да е причината, детето ми, - отвърна спокойно Госпожица Предалова – На теб никой ли не ти е казал, че вещиците имат предизвестие за кога ще умрат? Както и да е, искам хубаво погребение.
- Епа да, от убав помен по-убаво нема, - подхвана Роб Секигоопрай – Со много къркане и рипане и черпявки и пируванье и къркане.
- Може и да има малко сладко шери, - склони Госпожица Предалова – Колкото до пируването, винаги съм казвала, че не можеш да сгрешиш със шунка на ролца.
- Но не можете просто... – започна Тифани и спря, когато Госпожица Предалова извърна глава към нея рязко като птица.
-... да те изоставя ей така ли? – довърши тя – Това ли искаше да кажеш?
- Ами, не, - излъга Тифани.
- Ще трябва да идеш при някоя друга, разбира се, - каза Госпожица Предалова – Не е да си точно на възраст, че да поемеш колибата, не и с всичките по-големи момичета изпотрепали се от чакане...
- Знаете, че не искам да остана цял живот в планината, Госпожице Предалова, - намеси се припряно Тифани.
- А да, мис Тик ми каза, - рече старата вещица – Искаш да се върнеш на малкия си варовиков рид.
- Хич не е малък! – сопна се Тифани, по-гръмогласно отколкото възнамеряваше.
- Да, много ни се насъбра, - каза много спокойно Госпожица Предалова – Ще напиша няколко писма, които ти ще занесеш долу в селото, след което, ако искаш, следобедът ти е свободен. Погребението ще е за утре след обяд.
- Моля? Искате да кажете, преди да умрете? – стъписа се Тифани.
- Че как иначе! Не виждам защо аз да пропускам забавата!
- Ей че умно! – одобри Роб Секигоопрай – Оти за тая ми ти разумна подребност ората се забра’ят да се сещат.
- На туй му казваме изпроводяк, - обясняваше нататък Госпожица Предалова – Само за вещици, разбира се. Другите хора нещо много се притесняват, не мога да ги разбера защо ли. Но пък нали имаме онази великолепна шунка, която г-н Армбиндър ни даде миналата седмица за уреждането на собствеността на кестена, а си умирам да я опитам.