Re: Стоте бутафорни туристически обекта / Фен клубове / Древен Рим

Пълна промяна. Ако лекарите бяха реставратори

Проф. арх. Тодор Кръстев, доктор на архитектурните науки, е почетен член на Международния съвет за паметниците на културата и забележителните места (ИКОМОС), почетен президент на ИКОМОС/България, президент на Асоциацията за културен туризъм и международно признат специалист по Световното наследство с над 30 мисии по цял свят. Той е признат национален експерт по опазване на културното наследство, ръководител на национални и международни проекти. Заради респектиращата му работа по културното наследство на Пловдив е избран за Почетен гражданин на града. Неговият Мостик на бургаския плаж до такава степен отразява духа на града, че през 2008 бургазлии го избират за „Символ на Бургас”. Горд бургаски интелектуалец в софийско изгнание.

Като архитект работя от дълги години в областта на опазването на културното наследство (да я наречем реставрация, в общото значение на тази дума). В същото време, като един възрастен и условно здрав човек, съм естествен обект на различни медицински интервенции. Казвам това, за да поясня защо понякога съм съблазнен да търся аналогии между реставрация и медицина. Естествено, съзнавам, че в това има известни рискове. Любимият ми разказ на Уди Алън „Ако импресионистите бяха зъболекари” показва опасностите от свободното пренасяне на методи и манталитет от една към друга област на човешката практика (оказа се, че този разказ е хит сред зъболекарите). Така че съм далеч от мисълта да извърша подобно механично смесване. И все пак, ще си позволя някои волни и безопасни аналогии.
Първо, основната цел и на двете дейности е опазването на изключително важни ценности:
Реставрацията традиционно работи с културни ценности от различен вид (археологически руини, средновековни църкви, възрожденски къщи, цели исторически селища и територии и пр.). Някои от тях са толкова значими, че притежават извънредна универсална стойност за цялото човечество (според Конвенцията за световното наследство, 1972). Днес ценността – обект на реставрация, се разглежда много по-широко: като дух на мястото, комплексна памет на средата, нейна уникална културна идентичност.
Медицината също борави с ценност, впрочем, с единствената истинска ценност, която притежаваме – човешкия живот, който има невъзвратима „извънредна универсална стойност” за всеки от нас.
На второ място, ако си представим културната ценност като един болен стар организъм, най-често в критично състояние, естествено се натрапва сходството между двата вида практики:
Реставрацията стъпва върху здрави научни основи, тя изисква предварителен интердисциплинарен анализ, оценка на проблемната ситуация, поставяне на диагноза и съставяне на план за лечение на ценността. Мисля, че това е предпоставка и за всяко медицинско действие, доколкото го позволява нашата здравна система.
Базисна реставрационна дейност е консервацията, която има за цел да предотврати разрушителните процеси в културната ценност и да осигури нейното укрепване и поддържане. Консервативният подход е много важен и за медицината. Несъмнено има лекари, чиято първа мисъл е премахване на болния орган, но за щастие има и други, които първо ще предложат внимателно избрана терапия, насочена към оздравяването и укрепването на човешкия организъм (разбира се, без да изключват и хирургията, когато тя е абсолютно необходимото решение). Още една аналогия: през 30-те години на миналия век френският архитект Льо Корбюзие препоръчва като единствено решение за оздравяване на града „градска хирургия”, вместо „градска терапия”. Днес историческият град се съхранява и лекува със сложен набор от терапевтични методи и инструменти (това не изключва и сега наличието на архитекти-хирурзи).
Реставрацията (вече в тясното значение на думата) цели да запази и разкрие естетическите и историческите стойности на културната ценност, често скрити, обезобразени или нарушени, включително да възстанови загубени части на ценността. Съвременната медицина все повече е в състояние също да възстановява определени загуби в човешкото тяло (от имплантация на зъби до много по-сложни интервенции) с цел да възстанови определени функции на организма.
Адаптацията на културната ценност цели нейната жизненост и включване в съвременния живот, което важи също и за съответните клонове на медицината, ако не представлява нейна универсална крайна цел.
На трето място, както реставрацията, така и медицината притежават един ясно дефиниран базисен етичен кодекс, чийто дух не е загубил своето значение до днес:
За реставратора това е Венецианската харта за консервация и реставрация от 1964 (през тази година се честват 50 години от нейното създаване), която по същество регламентира неговото етично и професионално отношение към културната ценност.
За лекаря това би трябвало да бъде Хипократовата клетва, доколкото зная от ІV век пр. Хр., която също регламентира неговото отношение към пациента.
Безспорно, в практиката и двата кодекса се нарушават, но това е друга тема.
Засега ще спра дотук с аналогиите, за да обърна внимание върху материята, която ми е по-позната. Базисната етика на реставрацията, заложена във Венецианската харта е следната: човечеството приема културните ценности като „духовни послания от минали поколения”, които днес са временно в нашите ръце; ние трябва да ги опазим и да ги предадем на бъдещите поколения „в цялото богатство на тяхната автентичност”. Следователно, върху нас, като съвременници, тежи голямата отговорност да гарантираме този уникален трансфер на ценности във времето (впрочем, струва ми се, че и в Хипократовата клетва се съдържа идеята за трансфер на медицински знания и принципи между поколенията).
Ключова дума в посочената етика на консервацията е автентичност, която отразява степента на истинност, правдивост и достоверност на ценността по отношение на нейния първичен оригинал и на най-ценните следи от историческия му живот. Отношението към автентичността е било променливо във времето, то характеризира всеки етап в еволюцията на реставрацията.
Докато най-ранната класицистична реставрация (от началото на 19 век) се характеризира със силен респект към автентичния оригинал, то по-късните – романтична и стилистична реставрации (към средата и края на 19 век) проявяват пълно пренебрежение към него. Те допускат ценността да бъде свободно моделирана във вид, който може и никога да не е съществувал. Подобен естетически произвол спрямо оригинала предизвиква острата реакция на съвременниците (Джон Ръскин: „Такава реставрация представлява най-тотално разрушение на паметника, по-добре да го оставим да умре в своята горда смърт”). По-късно значението на автентичността отново е признато, а Венецианската харта е изцяло изградена върху респекта към автентичния оригинал. Според нея, реставрацията „трябва да свършва там, където започва хипотезата”, следователно, ценността трябва да бъде предадена на бъдещите поколения като автентично историческо свидетелство, а не като измислен фалшификат. Това особено се отнася до реконструкцията – повторното изграждане на структури, изцяло или частично разрушени вследствие на злополуки, природни бедствия, войни и др. Според Ръководството на Конвенцията за световното наследство (1972) „Реконструкцията е приемлива само ако се основава на пълна и детайлна информация и ако в никакъв случай не е хипотетична”. Именно по тази логика са били реконструирани разрушените от войните: „Старо място” във Варшава, Фрауен кирхе в Дрезден, Мостът в Мостар (Босна и Херцеговина). Днес тази представа за автентичността е приета с пълен научен и професионален консенсус, прилага се както към отделната културна ценност, така и към глобалния дух на мястото. Тя е регламентирана в редица законодателства, включително и в българското.
Как да си обясним тогава изцяло измислената Патриаршия на крепостта Царевец във Велико Търново, построена през 80-те години? Как да оправдаем хипотетичните реконструкции в наши дни на крепостите във В. Търново (на Трапезица, срещу Патриаршията), в Созопол и в Перник, на крепостта Цари Мали град, с. Белчин и др., изградени „до зъбер”, въпреки че липсват достоверни исторически свидетелства за това как точно са изглеждали? Защо изграждането на подобни фалшификати все още продължава да бъде финансирано с десетки милиони левове по европейски програми, докато държавата отпуска общо за всички 40 000 автентични български културни ценности едва по 500 хил. лева годишно? Би ли търпяла медицината подобно флагрантно нарушаване на нейния етичен кодекс, при това подкрепено от държавата?
Не зная как стоят нещата в медицината, но за посочения тип хипотетична реконструкция на културни ценности има някои обяснения.
Причините често са политически. Властникът обича да манипулира оста: минало-настояще-бъдеще, за да извлече от нея актуални политически ползи. Според Оруел: „Който контролира миналото, контролира бъдещето; който контролира настоящето, контролира миналото”. Винаги съществува желанието историята да бъде трансформирана, доизмислена „до зъбер”, дори ако е необходимо – фалшифицирана, за да се нагоди към нуждите на настоящето и към политическите обещания за бъдещето. Например оправданието за възстановяването на крепостта Царевец е било следното: „Нашият народ има нужда от величествени дворци, които да му вдъхнат вяра във възхода и предстоящото величие на новата българска държава”.
Причините за днешните реконструкции са преди всичко икономически. След разочароващия икономически ефект от застрояването на Черноморското крайбрежие днес строителните апетити се пренасочват към културното наследство, разглеждано като поле за търговска активност и източник на доходи от културен туризъм. Приема се обаче, че българските археологически руини са априори скучни, и че за да станат туристически атрактивни, трябва да бъдат вдигнати като цялостни, макар и измислени обеми, лесно изпълними от бетон. Така българският пейзаж щял да се равнява на величествените съхранени исторически панорами в Западна Европа. Икономическата логика е: колкото по-голям обем, толкова повече туристи. За съжаление тази логика е погрешна: туристът на бъдещето все повече ще цени автентичността на наследството и ще пренебрегва с насмешка неговия сурогат.
Въпреки че вече приключих с медицинските аналогии, изкушен съм за още една, последна. Медицината също допуска реконструкции, особено след драстични поражения върху човешкото тяло, предизвикани от злополуки, болести и др. Имплантират се нови органи, създават се нови лица. Намирам тези реконструкции за хуманни и морални, тъй като чрез тях човекът има шанс да се включи отново в нормалния живот (по същия начин Мостът в Мостар отново изпълнява своята традиционна функция).
Но трудно приемам практиката, представена в американското телевизионно реалити шоу за пластична хирургия „Пълна промяна”, което вече има и българска версия. Спомням си един академичен преподавател от шоуто, с изразителна идентичност, който след „пълна промяна” претърпя ужасяваща загуба на идентичността и трансформация по модела на банален, средностатистически пич, посрещнат с възторг от своите (така мнозина са във възторг и от нашите крепости-фалшификати). Виждам, че и пациентите на пластичния хирург д-р Енчев са му благодарни, не само заради новия си физически имидж, но и заради новата житейска философия, която очевидно върви в комплект с него („Прекалено красива съм, за да работя”, „Влюбена съм – в себе си” и пр.). Впрочем, не мога да ги съдя, нека да бъдат щастливи. В крайна сметка, всеки е господар на съдбата си, респективно на своята физическа идентичност.
Но с културното наследство нещата не стоят толкова просто. Една археологическа руина на крепост представлява прозорец към историята, тя създава уникален дух на мястото и формира неговата идентичност. „Пластичната хирургия”, с която я трансформират по модела на средностатистическата средновековна крепост, затваря този прозорец и извършва „пълна промяна” в духа на мястото и в неговата идентичност. Фалшифицираните ценности застрашават нуждите на бъдещите поколения от автентично наследство. А ако такава хипотетична реконструкция се случи например на крепостта в Несебър (Световно наследство) или на Небет тепе в Старинен Пловдив (потенциално Световно наследство), ще бъдат застрашени и интересите на човечеството.
Наистина българският исторически пейзаж не е наситен с величествени и добре съхранени крепости и дворци. Но въпреки това ние трябва да се гордеем с него. Дори в руинен вид, нашето археологическо наследство носи уникална информация, притежава висока културна стойност със своята историческа стратификация, представлява ценно свидетелство за кръстопът на цивилизации със сложна историческа съдба. Това означава да приемем историческата истина за нас такава, каквато е, без разкрасяване, допълване и доизмисляне; без фалшифициране, целящо да я направи по-лесно смилаема и атрактивна. Насищането на нашите земи с псевдо-исторически клонинги, резултат от „пълна промяна”, неизбежно ще доведе до културна амнезия и загуба на идентичност.