Re: Стоте бутафорни туристически обекта / Фен клубове / Древен Рим

Ах този Лео Меси на историята, този Тукидид на футбола

Защо Божидар Димитров настъпи мотиката? Е, как защо. Заради интелектуални излишъци

Вече няма особено значение дали Божидар Димитров ще бъде пенсиониран по настояване на интелектуалци и част от академичните среди, или ще продължи да произвежда увлекателни медийни сюжети с героично-комичен привкус. След летния фарс с чудотворното кайначе в Голямата базилика в Плиска каквото и да каже директорът на НИМ, то ще се приема като приказки на човек, обсебен от някаква мания. Сигурно някой ден случката ще се изучава в журналистическите факултети като пример за това какво правят медиите, за какво могат да служат и за какво не бива да се използват. Вероятно и в историческите факултети покрай комедията около свещената вода ще се заговори за допустимите и недопустими употреби на историята.

Нека първо в резюме да припомним какво стана. През юли при разкопки в Плиска археолози разкриха отдавна известен кладенец. Верен на обичая си да представя археологическите новости „малко по-секси”, директорът на НИМ обяви водата от кладенчето за свещена и разказа как преди години пророчицата Ванга му казала, че България „ке се оправи”, когато в Голямата базилика текне вода. Вечно жадните за чудо медии охотно тиражираха новината, а Божидар Димитров веднага намери и политическо приложение на водата. Реши ритуално да полее с нея министър-председателя, който от своя страна уми главите на двама свои министри. Вестник „Стандарт” обеща да бутилира свещената течност във флакончета и да я раздава безплатно от сергиите на „Лафка” за празника Голяма Богородица. Чуха се и гласове, че всичко това е поредната кичозна шарлатания, но не им се обърна особено внимание. Когато историк или археолог открие свещен извор и реши да свещенодейства около него, няма как негови колеги да влязат в сериозен разговор по темата, защото историята и археологията не се занимават със святостта, която от своя страна е предмет на агиологията като дял от богословието. Това са съвсем различни сфери на познанието.

Сблъсъкът между история и археология, от една страна, и агиологията от друга, може би щеше все някак да се балансира и подреди, ако не беше фаталната намеса на медицината. Анализи на водата доказаха, че е силно нитратна и освен това съдържа опасни батерии от фекално естество. Така с едно леко усилие здравно-хигиенните власти омирисаха чудото. Формално погледнато нищо не пречи една вода да бъде свещена и без да е напълно чиста, но в българската менталност „свято” и „чисто” са неотделими. Още Левски така е подредил нещата и едва ли скоро някой ще ги промени.

Следвайки вродения си инстинкт да усеща отдалече опасности, премиерът забрани употребата на чудодейната вода с амбулантни търговски и политически цели. И ентусиазмът около поредното археологическо чудо спихна. После от екрана на една телевизия Димитров с нетипична за темперамента му фалцетна интонация помоли Бойко Борисов да каже на министър Москов да не изследва точно сега водата, защото била замърсена от дрехите на работниците, които копаят в кладенеца. Всуе. От Районната здравна инспекция вече бяха извършили пъкленото си дело и бяха установили, че водата е лайняна. Така за две седмици между 24 юли и 10 август чудото отстъпи място на житейската проза. Професор Ивайло Дичев инициира подписка за пенсионирането на Божидар Димитров, която за няколко дни събра над 2300 подписа. В случая бройката не е толкова важна , а нещо друго. Сред подписалите личат твърде много имена на експерти точно от области, за които Божидар Димитров претендира да е ненадминат познавач. По утвърден обичай последва и контраподписка, даже две, но с доста приглушен интелектуален блясък.

Сега нека видим как се стигна до лятната комедия с чудотворното кладенче. Божидар Димитров е безспорно явление от годините на прехода. Той е par excellence медиен продукт. Медиите го направиха това, което е и изглежда пак те ще го унищожат, но не без негово съучастие.

В началото на 90-те той беше зам. директор на НИМ и оставяше впечатление на положителен герой. Разкрепостен, енергичен и много комуникативен, тогава той водеше битка за оставане на музея в сградата на съдебната палата. Само по себе си превръщането на съда в музей през 80-те години е било глупост, но и връщането на стария ред тогава изглеждаше като нова глупост. Много бързо зам. директорът на НИМ се превърна в любимец на репортерите от културния ресор. Той не отказваше информация и от неговия кабинет те никога не излизаха с празни тефтери. Освен това лесно скъсяваше дистанцията и повечето бяха на „ти” с него. Винаги имаше някакво повече или по-малко значимо събитие - археологическа находка, разкрити иманярски похождения, дарение на нови ценни експонати или нещо друго. Всичко това си вървеше в комплект с неговите интерпретации, винаги сладкодумно поднесени, твърде атрактивни, макар и не всякога достоверни. Лека полека се получи нещо като негласно споразумение между него и репортерите – „аз ще ви държа в течение за всичко, което става в музея, както и по всякакви теми от историята, а вие ще ме държите на страниците си в постоянна актуалност.” Той винаги беше готов с коментар по всяка тема от обширното поле на българската история. По времето на Костов изпадна в немилост и беше уволнен, но при царя пак се върна като директор на музея. После започна да води телевизионни предавания и екранът го направи национално значима фигура. Така бавно и полека се сдоби с нещо като медиен монопол върху историческото наследство и темите на миналото. Също така постепенно медиите го удостоиха и с научното звание „професор”, което той продължава смирено да носи.

Във филма „И корабът пътува” на Фелини има един любопитен епизод. Известен оперен бас демонстрира пред публика в корабната кухня как с ниските тонове на гласа си може да приспи кокошка. Освен кокошката там заспа и един журналист. Нещо такова прави и Божидар от години. С гъгнив басов тембър облъчва по-простодушната публика (а тя винаги е доминираща) със своите интерпретации на исторически, политически и други теми. Предполагам, че не само аз, но и вие сте забелязали как всяка баналност и дори глупост, произнесена с дълбок бас, придобива особена значимост, както и всяка умна мисъл, поднесена с фалцет, звучи смешно или глупаво. Та това е част от харизмата на Божидар, но има и друго. Той наистина е сладкодумен събеседник, който сръчно съчинява версии. Няма значение колко са достоверни. Наскоро Даниел Смилов формулира тази техника за интерпретиране на миналото като „закон за изключеното второ” или щом нещо е могло да се случи по определен начин, значи точно така е станало. Този изследователски маниер е родил и професионален фолклор сред историците. Когато за детайлите около някакво събитие от миналото няма никакви известни данни, се казва, че тези работи само Божидар ги знае. Медийните му разкази са прости и достъпни, понякога поднесени с фриволен и дори пиперлив език, което масовата публика харесва. Друга причина да бъде харесван е патриотичният му патос. Понеже е голям патриот, простодушната общественост го приема за голям учен и историк. В това няма логика, но е така. В живота не всичко е логично. Но оттук следва и нещо друго. Всеки, който възрази на някоя от неговите тези, лесно се оказва национален предател, нихилист и родоотстъпник. В което пак няма логика, но работи. Тук бих добавил, че има нещо силно отблъскващо в професионалните патриоти. Те са всъщност професионални тарикати. Най-отблъскващото е, че държат отечеството непременно да бъде обичано точно по техния примитивен, безкритичен и истеричен начин. Уж следвайки заветите на Ботев, те смятат за висша национална добродетел „силно да любят и мразят”, но предимно мразят „със сърце зло в злоба обвито”.

Но нека се върнем на Божидар. Явно постоянното присъствие в медиите създава зависимости като наркотик и човек постепенно губи чувство за реалността. Това се случи и с него, започна да ръси глупости и да прави глупости. През 2007 година организира кичозното държавно погребение на цар Калоян в брониран саркофаг, върху лафет, с военни почести и т.н. Той беше в основата на глупавия скандал около „Митът Батак”, който преди години злепостави цялата академична общност. Конфликтният проект на немския професор Улф Брунбауер и българската докторантка Мартина Балева тогава имаше за цел да изследва технологиите за митологизиране в историята, което нито е нещо ново, нито е особено оригинално, но Божидар, както и други общественици, бяха прочели заглавието съвсем първосигнално.

През лятото на 2010 г. проф. Казимир Попконстантинов при разкопки на о. Свети Иван откри мощехранителница със свети мощи, най-вероятно на св. Йоан Кръстител. Без да е ясно като какъв (тогава беше министър без портфейл) Божидар си присвои ролята на говорител и главен попечител на находката, с което доста раздразни археологическата колегия. През 2012 г в средновековен некропол в Созопол беше открит т.нар. вампир - скелет на мъж, прободен в гърдите с железен кол, относително често срещана практика през Средновековието. Божидар веднага се яви като попечител на вампира, който бързо се превърна в туристическа атракция. Тогава някакъв шегаджия пусна в интернет снимка на Божидар до скелет от русалка, деликтен намек, че май прекалява с панаирджийските атракции.

Наскоро по повод на някаква банална простотийка на български футболист (драскал по стените на Колизеума) Божидар обясни, че това е стара българска традиция и средновековните крепостни зидове били пълни с графити, най-често с порнографско съдържание, поради което и поведението на футболиста не би трябвало да бъде строго укорявано, защото той явно се придържа към националната традиция, макар и да не го знае. По-интересното в случая беше друго. Директорът на НИМ, без по нищо да личи, че се шегува, обяви, че 70% (sic!)от средновековните българи са били грамотни, понеже порно графитите били изписани граматически правилно. Не е ясно откъде и по каква методика е стигнал до тази цифра. Налага се да уточним, че първата официална статистика относно българската грамотност е за 1879 г. и тогава тя е малко над 3 (три) %. В началото на миналия век е около 30% и някъде около Априлския пленум трябва да е стигнала средновековното ниво, каквото се привижда на Божидар Димитров.

Преди няколко години в акваторията на Созопол беше открита лодка еднодръвка. Божидар смело обяви, че е от времето на Ной, но после се оказа, че е от XI век. Неотдавна по повод на един новооткрит глинен съд за дестилация, датиран около XI век, той също така смело заяви, че явно средновековните българи са изобретили и ракията. Налага се да обясним, че алкохолът не е единственият продукт, добиван чрез дестилация и директорът на НИМ би могъл това да го знае.

Могат да се посочат и други примери за панаирджийско отношение към историята, но и тези не са малко.

В академичните среди отношението към Божидар Димитров винаги е било меко казано противоречиво. Някои се отнасят с откровена погнуса и грижливо го отбягват. Други се отнасят по-скоро иронично. Смятат го за безобиден лаладжия, който ръси нелепости по вестници и телевизии, но иначе е добър мениджър на музея, популяризира историята като наука и ревностно брани националната кауза, т.е. върши и полезна работа за народа. Ако някой ги попита дали точно от такъв тип популярност има нужда историята и от кого точно трябва да бъде бранена националната кауза, вероятно трудно биха отговорили. Има и такива, които го приемат за сериозен учен. В кулминацията на скандала около вълшебното кайначе Божидар получи висока оценка от БАНИ - поканиха го за академик. БАНИ е Българска академия за наука и изкуство, а основен аргумент за поканата отново беше родолюбието. Наблюдатели се чудеха дали последното И в името на академията не е форма за множествено число, но истинските вицове за този бастион на науката предстоят.

Ако трябва да обобщим, ироничното отношение към Божидар Димитров изглежда е доминиращо, но иронията не е активна позиция, както твърди, вече цитираният Даниел Смилов. А съдбата на българското културно и историческо наследство има нужда именно от гражданска ангажираност, от сериозен и компетентен разговор, от който да последва стратегия за развитие.

От няколко години Божидар като истински попечител на националното историческо наследство се е заел с неговото възстановяване. Строи крепости и възстановява храмове. Не е ясно кой точно му е възложил тази родолюбива мисия, но той упорито я следва. Особено след като се разбра, че страната може до 2020 година да усвои около 300 млн евро европейски пари за тази цел. Концепцията на Божидар е крепостите да се възстановят до зъбер, а храмовете до керемида. Така ще станат по-атрактивни и ще обслужват нуждите на туристическата индустрия. Дали по този начин ще се запази автентичността на паметниците, е отделен и явно маловажен въпрос. Божидар е родом от Созопол и изглежда някак разбираемо да третира националното историческо наследство, както созополска хазяйка третира свой имот. За да може по-лесно и бързо да се усвояват парите, бяха инициирани и промени в законодателството, които да позволят на кметовете сами да решават какво точно и как да се реставрира. Кметовете, естествено, ще трябва с някого да се консултират, а има ли по-подходящ за целта от вездесъщия Божидар Димитров. Чак сега историци, археолози, художници и реставратори разбраха, че директорът на НИМ не е безобиден лаладжия и с неговата енергия и стратегия страната може да се превърне в бутафорно туристическо зрелище. А самите паметници може да бъдат необратимо унищожени и то точно от уж най-ревностния им защитник.

На Божидар внимателно и с потискаща яснота беше обяснено, че няма как на базата на субструкцията на една сграда да се правят категорични изводи за нейната суперструкция. Иначе казано, не е възможно от запазените основи да се съди за цялата конструкция, за етажите, прозорците, покрива или фасадата. По аналогия с подобни сгради от същия период, но построени другаде, това също не е възможно. Поради което от петдесетина години като международен стандарт в тази област е прието, че коректната реставрация трябва да завършва там, където започва хипотезата. Който се интересува от подробности, може да ги намери в твърде подробната и прецизна статия на проф. Тодор Кръстев (в. „Култура”, 17 април 2015). През май водещи експерти в тази сфера, архитекти, археолози и реставратори, се обединиха във форум „Културно наследство” и започнаха организиран отпор срещу замисленото от Божидар Димитров. Изправен пред техните чисто професионални аргументите, той започна да буйства.

По една от водещите телевизии през май той заяви, че в цяла Европа през Античността и Средновековието се е строило по един и същ начин, описан от Витрувий. Което е не просто невярно, а глупаво. Макар десетте книги за архитектурата на Марк Витрувий, живял през първи век, действително да са упражнили сериозно влияние върху ренесансовата архитектура в Италия и други западни страни, тяхното влияние по българските земи през Античността и Средновековието нито е изследвано, нито е доказано. От изявлението на Божидар излиза, че ако искаш да изучаваш византийската архитектура, няма защо да ходиш до Турция или Гърция, отиваш примерно във Франция или Испания, гледаш и си готов. Подобно твърдение на практика зачерква няколко научни области – история, история на архитектурата, археология, изкуствознание. (Между другото в агенция ПИК, една от медиите защитаващи Божидар, в негово интервю името на Витрувий е изписано като Вит Руй, явно поради специфичната грамотност на журналиста. Това мислех да не го пиша, защото звучи като заяждане, но не знам какво ми стана.)

В същата телевизионна изява директорът на НИМ заяви, че онези, които го упрекват, че прави бутафории, са невежи и не знаят смисъла на думата бутафория. Според речниците, с които той се е справил, бутафория е нещо направено от леки материали като картон или шперплат, а неговите крепости и храмове били от камък и тухла. Без да влизаме в спор с речниците, ще отбележим, че бутафорията не е материал, а преди всичко отношение, поради което може да се направи от всичко, дори и от камък. Бутафория може да се направи и от думи и често се случва в отделни медии, поради което има бутафорни политици, както и бутафорни професори.

По принцип при коректно воден спор на едни аргументи се отговаря с други аргументи. При липса на убедителни аргументи понякога опонентите си служат с аргументи ad hominem, т.е. произтичащи от личността на опонента, примерно че е грозен, сакат, пъпчив, носи очила и т.н. Точно с такива аргументи започна да си служи и Божидар Димитров. Започна да нарича противниците си задници, невежи, сволоч, неграмотни. Журналистите страдали от интелектуална недостатъчност, проф. Тодор Кръстев бил международен мошеник, проф. Ивайло Дичев бил абсолютно неизвестен, а проф. Калин Янакиев трябвало да се подстриже. Това с подстригването издава милиционерски рефлекс, но тук няма да говорим за битността на Божидар Димитров като служител на ДС. Покрай аферата с вълшебното кладенче той съвсем сериозно заяви, че никой от опонентите му не може да води сериозен спор с него и никой не може да го бие на негова територия, защото бил Лео Меси на историята. Със същия ефект можеше да каже, че е Тукидид на футбола.

Както и да завърши сагата около Божидар Димитров, тя сигурно ще стане повод за поучителни изводи относно бъдещите употреби на медиите и историята.

Трябва да е станало ясно, че медиите сами по себе си не произвеждат власт, не дават смисъл, те само тиражират и увеличават в мащаб. Една малка глупост чрез медиите може да стане или да изглежда голяма. Трябва да е станало ясно, че не е добре да се правят глупости през август. Тогава няма събития, парламентът не работи, министрите почиват и медиите изпитват глад за новини, поради което всяко лято някой вижда я бяла акула край Поморие, я гаечен ключ и следи от жигула на Марс или пък обявява точна дата за края на света. В такава ситуация една малка глупост като шаманския ритуал на Божидар Димитров в Плиска може да се превърне в епохално събитие.

Покрай шетнята около свещеното кладенче трябва да е станало ясно и друго. За какво може и за какво не може да служи историята. У нас в миналото тя служеше преди всичко за пропагандни цели, беше инструмент за патриотично възпитание, т.е. нещо като пръчка-показалка. Тя може да върши и тази работа, но ако системно и само за това се използва, тя се поврежда. От известно време отделни професионални тарикати я гласят за нова употреба - прислужница на туристическата индустрия. Българската история не заслужава това унижение, но за това друг път, защото този текст и без друго доста се проточи.