|
То каквото и да кажа, ще прозвуча като човек в психиатричен кабинет. Ама да си го споделя.
Гадно ми, тъжно ми е, чувствам се на дъното (то май сантиметри ме делят от него), задушавам се. Искам да викам, но не може, щото лудия от долния етаж вика по-силно от мен, при това всяка нощ. Искам да счупя нещо, ама нали после трябва да го възстановявам. Искам.... И същевременно искам да не искам всичко това. Искам да се смея, да ми е ведро на душата, да виждам бъдещето си поне в обозримите 1-2 седмици.
Май единственото хубаво нещо е, че все още имам надежда. Пък и нали тя последна умирала.
Не търся съвет - знам какво бих посъветвала друг в подобно "настроение".
Не търся и определение какво ми е - знам си "диагнозата".
Просто исках да си го споделя, ей така, като онзи в приказката, дето си изкопал дупка в земята, където да си изока болката. И добре, че клуба не е озвучен, защото сигурно щеше да се чуе един силен, продължителен вик.... на болка и ярост. Кой знае, японците смятат, че това помагало. Дано ми помогне и на мен да освободя това си напрежение...
Не, че гледам на клуба като на дупка, де . Дори напротив.
Иначе къде щях да си споделя.
|
Споделено
Споделено
